Ако Чарлс ме попита, ще му обясня, че искам да я намеря, защото владее добре английски и е в състояние да ми съдейства да издиря хранилището на Предците.

Така ще отговоря, ако Чарлс ме попита защо искам да я намеря, и думите ми ще са отчасти верни. Отчасти.

Както и да е… Когато с Чарлс поехме на поредната експедиция — към Лексингтън — той каза:

— Опасявам се, че имам лоша новина, сър.

— Каква, Чарлс?

— Брадок настоява да се върна в армията му. Опитах се да го придумам, но не иска и да чуе — отвърна тъжно Чарлс.

— Още е ядосан, че изгуби Джон. Да не говорим как го посрамихме — отвърнах замислено, питайки се дали не трябваше да приключа всичко веднъж и завинаги тогава, когато ми се удаде възможност. — Послушай го, а аз ще се опитам да те освободя.

Как? Не бях сигурен. Навремето можех да разчитам, че с едно строго писмо Реджиналд ще промени мнението на Брадок, но генералът вече не следваше нашия път.

— Съжалявам, че ви създавам главоболия.

— Вината не е твоя — успокоих го.

Щеше да ми липсва. Все пак бяхме на крачка от моята загадъчна индианка, която според него се подвизаваше в околностите на Бостън — в Лексингтън, където подклаждаше недоволство срещу британците, командвани от Брадок. Кой би я винил, след като Сайлъс похищаваше хората й? Пристигнахме в Лексингтън и попаднахме в наскоро напуснат ловен лагер.

— Не е далеч — каза Чарлс.

Дали си въобразявах, или сърцето ми наистина затуптя по-бързо? Отдавна жена не бе пробуждала такива чувства у мен. Цял живот бях учил и пътувал, а колкото до жените в леглото ми… перачки, докато служех в гвардейския полк, келнерки или дъщери на земевладелци… те ми предлагаха утеха и нежност, физическа и не само физическа, но никоя не се задържаше трайно в мислите ми.

В очите на тази жена обаче бях съзрял нещо странно, сякаш сме сродни души, сякаш съм срещнал друг самотник, друг воин, друг безпокоен дух, който наблюдава недоверчиво света.

Огледах лагера.

— Огньовете са угасени току-що, по снега личат ясни стъпки — казах. — Тя е близо.

Скочих от седлото. Чарлс се накани да слезе от коня, но аз го спрях.

— Най-добре се връщай при Брадок, за да не събуждаме подозрения. От тук нататък ще се справя сам.

Той кимна, пришпори коня и аз го изпратих с поглед. После насочих вниманието си към покритата със сняг земя, питайки се каква е действителната причина да го отпратя. Всъщност не бе необходимо да се питам. Знаех точно каква е.

II

Прокрадвах се между дърветата. Бе заваляло отново и гората изглеждаше необичайно притихнала. Чувах само собственото си дихание, което се виеше на облачета пред лицето ми. Движех се бързо, но безшумно и не след дълго я видях коленичила в снега с гръб към мен. Мускетът й бе облегнат на съседното дърво, а тя проверяваше капан. Приближих тихо, но забелязах как тялото й се напряга.

Чу ме. Беше бдителна.

Изтърколи се настрани, грабна мускета, надзърна през рамо и хукна към гората.

Втурнах се след нея.

— Спри! — извиках, докато тичахме по белия килим. — Искам да поговорим. Не сме врагове.

Тя обаче продължи напред. Аз също затичах пак по снега, бързо и ловко. Но тя беше по-бърза и скоро започна да използва дърветата, прехвърляйки се от клон на клон, за да не потъват краката й в пухкавия сняг.

Навлизахме все по-дълбоко в гората и тя щеше да избяга, ако случайността не й бе изиграла лоша шега. Препъна се в един корен, залитна и аз се хвърлих към нея, но не за да я нападна, а за да й помогна. Протегнах й ръка и казах задъхано:

— Аз… Хайтам… идвам… с… мир.

Погледна ме, сякаш не разбира нито дума. Дали не бях сгрешил? Наистина ли говореше английски?

Внезапно тя отвърна:

— Да не би да ти хлопа дъската?

Отличен английски.

— Не, разбира се, но…

Тя поклати отвратено глава.

— Какво искаш?

— Ами… първо да ми кажеш името си.

Гърдите ми се надигаха и спускаха трескаво. Опитвах се да си поема дъх, който се кълбеше като пара над чайник в мразовития въздух.

След кратък размисъл — колебанието се четеше ясно по лицето й — тя се представи:

— Казвам се Каниехтио.

Опитах се безуспешно да повторя името й и тя добави:

— Наричай ме Зио. Казвай сега какво те води насам?

Свалих амулета и й го показах.

— Знаеш ли какво е?

Без предупреждение тя ме сграбчи за ръката.

— Носиш това?

След мигновено объркване разбрах, че не гледа амулета, а скритото острие. Погледнах я, обзет от странна смесица от чувства — гордост, възхищение, смущение. Тя опипа острието. Не трепна, естествено, не показа никаква уплаха, само ме гледаше с широко разтворени кафяви очи, в които сякаш потъвах.

— Видях малката ти тайна — каза тя.

Усмихнах се, опитвайки се да изглеждам по-самоуверен, отколкото се чувствам, вдигнах амулета и започнах отново:

— Знаеш ли какво е това?

Тя го взе и го разгледа.

— Откъде го взе? — попита.

— От стар приятел — отвърнах.

Припомних си Мико и се помолих безмълвно за него, питайки се дали не е редно той да е на моето място сега. Асасин вместо тамплиер?

— Виждала съм такива изображения само веднъж — каза тя.

— Къде? — попитах въодушевено.

— Забранено ми е да говоря.

Приведох се към нея и се взрях в очите й, надявайки се да я убедя със силата на собственото си убеждение.

— Спасих хората ти. Нищо ли не значи това за теб?

Тя не продума.

— Не съм ти враг — настоях.

Тя навярно си спомни какъв риск бяхме поели във форта, как бяхме освободили хората й от Сайлъс. Или зърна нещо у мен, което й хареса?

Кимна и отговори:

— Наблизо има хълм. Върху него расте огромно дърво. Ела, ще проверим дали казваш истината.

III

Тя ме поведе по възвишението и ми посочи града под него — Конкорд.

— Там има войници, които искат да прогонят хората ми от тези земи. Предвожда ги мъж с прякор Булдога — каза тя.

Сетих се.

— Едуард Брадок…

— Познаваш ли го? — попита ме сепнато.

— Не ми е приятел — уверих я и никога не съм бил по-искрен.

— Всеки ден избива хората ми — продължи яростно тя.

— Предлагам да го спрем. Заедно.

Тя се втренчи в мен.

— Как?

Внезапно ме осени идея. Разбрах какво трябва да направим.

— Ще убием Едуард Брадок.

Тя се замисли.

— Първо обаче се налага да го открием — добавих. Заспускахме се бавно по хълма към Конкорд.

— Не ти вярвам — каза тя.

— Знам.

— Но не си тръгваш.

— За да ти докажа, че грешиш.

— Няма да стане — процеди тя.

Говореше откровено. Дълъг път ме делеше от тази загадъчна пленителна жена.

Стигнахме градската гостилница. Спрях я пред входа.

— Чакай ме тук — казах й. — Влезе ли вътре индианка, несъмнено ще предизвика подозрения. Или по-лошо — стрелба.

Тя поклати глава. Вдигна качулката си.

— Не ми е за пръв път. Била съм сред хората ти. Ще се справя.

Надявах се.

В гостилницата войниците на Брадок поглъщаха халба след халба с ожесточение, което би впечатлило дори Томас Хики. Тръгнахме край масите, подслушвайки разговорите им. Разбрахме, че Брадок е на път. Британците възнамерявали да включат мохикани в армията си и да поемат на север, за да нападнат французите. Личеше си, че дори тези загрубели мъже са уплашени от Брадок. Всички говореха колко е безпощаден и как дори офицерите му се страхуват от него. Дочух името на Джордж Вашингтон. Само той дръзвал да противоречи на генерала. В дъното на залата въпросният Вашингтон делеше уединена маса с други офицери. Застанах наблизо, наострил слух.

— Кажи ми, че имаш добри новини — каза единият офицер.

— Генерал Брадок отхвърли предложението. Няма да има примирие.

— По дяволите!

— Защо, Джордж? Как се обоснова?

— Каза, че дипломатическите решения не са никакви решения. Позволим ли на французите да се оттеглят, само ще отложим неизбежния конфликт.

— Думите му не са лишени от логика, колкото и да ми е неприятно да го призная. Но… в края на краищата това не е мъдър ход.

— И аз не го одобрявам. Далеч сме от дома. Силите ни са разделени. Опасявам се, че жаждата за кръв заслепява Брадок. Поставя войниците в опасност. Не искам да съобщавам лоши новини на майки и сестри само защото Булдога се е заинатил.

— Къде е сега генералът?

— Набира доброволци.

— А после поемаме към Форт Дюкен?

— Да. Но не веднага. Походът на север изисква предварителна подготовка.

— Поне му се вижда краят.

— Опитах, Джон.

— Знам, приятелю. Знам.

Когато излязохме от гостилницата, разясних на Зио плановете на Брадок:

— Ще тръгнат към Форт Дюкен. Подготовката ще ги забави, което ще ни предостави време да замислим план.

— Не е необходимо. Ще им устроим засада край реката. Върви да събереш хората си. Аз ще направя същото. Ще ти изпратя вест, щом удари часът да нападнем.

Към следващата част или към съдържанието

Оливър Боудън Възмездие (25)

Метаданни

Данни

Орденът на асасините. Възмездие

Информация

История

Сваляне / Връзки

15 ноември 1754 година

I

II

III

Оливър Боудън
Възмездие (25)