Оливър Боудън
Възмездие (24)

II

С Чарлс стояхме върху покрива на сграда с изглед към един от бостънските площади. И двамата бяхме предрешени като британски войници.

Погледнах червената си униформа. Върху кафявия кожен колан и белите чорапи все още личаха петънца от кръвта на Слейтър. Иначе изглеждах досущ като войник на Негово Величество. Чарлс също, макар че току си придърпваше жакета.

— Бях забравил колко неудобни са униформите.

— Необходими са ни — отбелязах, — за да осъществим подривния си план.

Погледнах го. Поне нямаше да се наложи да страда дълго.

— Конвоят скоро ще пристигне — рекох му. — Ще ти дам знак кога да нападнеш.

— Разбрано, сър — отвърна Чарлс.

На площада под нас прекатурена каруца препречваше улицата и двама мъже пуфтяха и пъшкаха, опитвайки се да я обърнат.

По-скоро се преструваха, че пъшкат и пуфтят, защото това бяха Томас и Бенджамин, а каруцата бе обърната нарочно от четирима ни преди няколко минути и стратегически разположена да блокира изхода. Недалеч от нея, до съседната ковашка работилница, дебнеха Джон и Уилям, седнали върху обърнати кофи с нахлупени ниско над челата шапки — отрудени ковачи, отдъхващи и наблюдаващи лениво света наоколо.

Капанът беше готов. Вдигнах телескопа и го насочих отвъд площада. Видях конвоя — отряд от девет войници. Единият караше каруца, а до него седеше…

Взрях се. Беше мохиканка — красива индианка, окована, но с гордо и предизвикателно изражение. Гърбът й бе изправен като струна, за разлика от униформения до нея, който седеше с отпуснати рамене, стиснал дълга лула в уста. Забелязах, че лицето й е насинено, и с изненада усетих да ме обзема гняв. Почудих се кога са я заловили и как са успели. Очевидно се бе съпротивлявала.

— Сър — побутна ме Чарлс, — не е ли време да дадете сигнала?

Прочистих гърло.

— Разбира се, Чарлс — съгласих се и изсвирих тихо.

Другарите ми долу чуха сигнала. Томас и Бенджамин продължиха да се суетят около преобърнатата каруца. Зачакахме и след малко войниците се появиха на площада. Забелязаха прекатурената каруца и единият изкрещя:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Хиляди извинения, сър. Сполетя ни дребно произшествие — обясни Томас с разперени ръце и раболепна усмивка.

Най-старшият войник долови акцента му и веднага го изгледа презрително. Лицето му почервеня — недостатъчно ярко, за да е цветът в тон с туниката му, но достатъчно наситено.

— Разчистете пътя! Бързо! — нареди той и Томас козирува смирено и се залови да помага на Бенджамин.

— Разбира се, милорд, веднага…

С Чарлс наблюдавахме, залегнали по корем. Джон и Уилям криеха лицата си под шапките, но и те следяха зорко сцената. Войниците — вместо да заобиколят каруцата, или опазил ги Бог, да помогнат на Томас и Бенджамин да я обърнат, стояха и гледаха. Старшината се разгневяваше все повече и повече, докато чашата преля.

— Или изправяйте тази каруца, или ще минем с конете през нея.

— Моля ви — изхленчи Томас. Очите му се стрелнаха към покрива, където дебнехме ние, а после към Уилям и Джон, чиито ръце вече стискаха дръжките на сабите, и изрече паролата за нападение: — Ей сегичка ще сме готови.

Бенджамин измъкна сабята си и се втурна към най-близкия войник. Преди старшината да успее да проговори, Томас последва примера му — изпод ръкава му изскочи кама и се заби светкавично с окото на мъжа.

Уилям и Джон им се притекоха на помощ и остриетата им покосиха трима. Ние с Чарлс скочихме от покрива, изненадвайки войниците под нас. Четирима загинаха за нула време. Не им предоставихме възможност дори да си поемат както трябва сетен дъх. За да не се изцапат дрехите им с кръв, тутакси ги съблякохме. Бързо завлякохме телата в съседната конюшня, затворихме и залостихме вратата и се строихме на площада — шестима войници заели мястото на деветима. Нов конвой.

Огледах се. По площада нямаше много хора и преди, а сега бе опустял съвсем. Нямахме представа кой е станал свидетел на засадата — местни, мразещи британците, или симпатизанти на британската армия, хукнали към Саутгейт Форт да предупредят Сайлъс. Нямахме време за губене.

Скочих в каруцата и мохиканката се отдръпна леко — доколкото й позволяваха оковите, разбира се — и ме изгледа предпазливо, но непокорно.

— Дойдохме да ти помогнем — опитах се да я успокоя. — На теб и на затворниците в Саутгейт Форт.

— Освободете ме тогава — отвърна тя.

— След като влезем вътре — казах й. — Проверката пред портата трябва да мине гладко.

Тя ме изгледа погнусено, сякаш съм оправдал очакванията й.

— Ще те спася — добавих. — Обещавам.

Дръпнах юздите и конете тръгнаха. Хората ми вървяха от двете ни страни.

— Знаеш ли нещо за Сайлъс? — попитах мохиканката. — Колко войници има във форта? Как е укрепен?

Тя не продума.

— Сигурно си много важен пленник, щом ти е отредил цял ескорт — отбелязах, но тя сякаш не ме чу. — Иска ми се да ни се довериш, но разбирам защо си предпазлива.

Тя пак не продума. Осъзнах, че опитите ми да завържа разговор удрят на камък, и реших да замълча.

Стигнахме портата на укреплението и един страж ни спря.

— Чакайте!

Конете и войниците ми се заковаха на място. Наклоних се пред затворничката си и повдигнах шапка.

— Добър вечер, джентълмени.

Стражът не бе в настроение за размяна на любезности.

— Казвай накъде си тръгнал — отсече той, впил в мохиканката заинтригувани похотливи очи.

Тя на свой ред му отвърна със злостен поглед.

За миг се замислих как бях пристигнал в Бостън с надеждата да видя какви промени е донесло британското управление в тази страна и как са се отразили те на хората тук. За коренното население промените очевидно не бяха положителни. Представяхме се за спасители на тази земя, но всъщност бяхме унищожители.

Посочих жената.

— Доставка за Сайлъс.

Стражът кимна, облиза устни и ни отвори портата. Влязохме бавно в притихналия форт. Намирахме се близо до бойниците — ниски стени от тъмен камък, върху които бяха разположени оръдия, насочени към Бостън и морето. Войници, преметнали мускетите си през рамо, крачеха напред-назад. Наблюдаваха района отвъд стените, да не би французите да ги нападнат, и почти не ни погледнаха, когато изтрополихме под тях с каруцата и с възможно най-небрежни изражения се отправихме към един усамотен ъгъл, където освободих индианката.

— Виждаш ли? Изпълних обещанието си. Позволи ми сега да ти обясня…

Тя обаче поклати глава, изгледа ме неприязнено, скочи от каруцата и изчезна в мрака. Втренчих се в тъмнината с неприятно чувство за неудовлетворение, изпълнен с желание да поговоря с нея, да прекараме повече време заедно.

Томас понечи да я последва, но аз го спрях.

— Остави я.

— Но тя ще ни издаде — възрази той.

Погледнах мястото, където бе седяла допреди секунда. Вече беше само спомен, видение.

— Няма — уверих го и скочих долу.

Огледах се. Бяхме сами. Инструктирах другарите си да освободят затворниците и да действат, без да привличат внимание. Те кимнаха сериозно, вглъбени в предстоящата задача.

— А Сайлъс? — попита Бенджамин.

Представих си самодоволния мъж, когото бях видял в склада. Спомних си как бе оставил Бенджамин в ръцете на Касапина и клетвата на Бенджамин да му отмъсти. Погледнах приятеля си и казах:

— Сайлъс ще умре.

Проследих с поглед как хората ми изчезват в мрака и реших да наблюдавам изкъсо Чарлс, моя ученик. Видях как застава пред група войници и се представя. В другия край на площадчето Томас залъгваше друг патрул. Уилям и Джон крачеха нехайно към постройката, където според мен държаха затворниците. Един страж им препречи пътя. Погледнах да се уверя, че Чарлс и Томас са успели да отвлекат вниманието на останалите постови, и вдигнах палци. Джон забеляза сигнала, размени две думи с Уилям и двамата приближиха до стража.

— Какво искате? — попита ги той.

В същия момент Джон го срита в слабините. С глухо ръмжене като животно, попаднало в клопка, той изпусна копието си и падна на колене. Джон се наведе и взе връзката ключове, провесена на колана му. Застанал с гръб към другите войници, той отключи вратата, взе факлата от нишата до нея и изчезна вътре.

Озърнах се. Нито един от постовите не бе забелязал произшествието пред тъмницата. Войниците по бойниците се взираха съсредоточено към морето, а Чарлс и Томас отклоняваха вниманието на другарите им зад стените.

Погледнах отново към вратата на тъмницата. Джон се появи на прага, следван от затворниците.

Внезапно един от стражите по бойниците видя какво става.

— Ей, ти, какво правиш? — изкрещя и вдигна мускета си.

Всички чуха сигнала за тревога. Аз се втурнах към бойниците, където първият войник се канеше да натисне спусъка, изкатерих тичешком каменните стъпала и се хвърлих върху него, забивайки острието си под челюстта му с един-единствен замах. Сниших се и тялото му се претърколи през гърба ми. Изскочих изпод него и пронизах следващия страж право в сърцето. Трети бе застанал с гръб към мен и се прицелваше в Уилям, но аз прокарах острието зад коленете му и щом падна, го довърших, забивайки ножа в тила му. Уилям ми благодари с вдигната ръка и се обърна да посрещне друг войник. Замахна със сабята и противникът му се строполи. Когато се обърна към следващия, лицето му бе опръскано с кръв.

За секунди всички войници бяха мъртви, но вратата на една от постройките се отвори и на прага се появи Сайлъс, явно разгневен.

— Помолих за час тишина! — изкрещя той. — Но след десет минути ме буди безумна какофония! Очаквам обяснение! Дано да е убедително.

Той се закова на място, а гневните думи заседнаха в гърлото му и кръвта се оттече от лицето му. Пред него се валяха телата на хората му. Погледна към тъмницата, чиято врата зееше, а Джон подтикваше върволицата индианци да излизат по-бързо.

Сайлъс извади сабята си. Зад него наизлязоха още мъже.

— Как? — изкрещя той. — Как е възможно? Безценната ми стока е освободена! Бъдете сигурни, че ще накажа виновниците! Но първо… първо ще разчистим тази каша!

Войниците му си надяваха туниките, закопчаваха коланите, зареждаха мускетите. Площадът между сградите, доскоро безлюден, ако не броим труповете, се изпълни с бойци, жадни за мъст. Сайлъс им крещеше яростно да извадят оръжията си и размахваше нетърпеливо ръце да действат по-бързо.

— Залостете портата! Убивайте всеки, който се опита да избяга. Независимо дали е някой от нас или от… тях. Който доближи портата, е мъртъв! Ясно?

Битката продължи. Чарлс, Томас, Уилям, Джон и Бенджамин се движеха между войниците, възползвайки се от дегизировката си. Атакуващите се нахвърляха един срещу друг, несигурни кой униформен е приятел и кой — враг. Местните — невъоръжени — се спотаиха в сенките да чакат края на схватката. Войници на Сайлъс се строиха в редица пред портата. Съзрях своя шанс — Сайлъс бе застанал от едната страна на отряда, насърчавайки хората си да се сражават безмилостно. Очевидно му беше все едно кой ще загине, стига „безценната му стока“ да не избяга и гордостта му да не пострада.

Махнах на Бенджамин и двамата се прокраднахме към Сайлъс. Той ни забеляза и по лицето му се изписа недоумение. Първо осъзна, че сме от нападателите, а после, че няма изход за бягство, защото препречваме пътя към другите му хора. Само привидно изглеждахме като двама верни телохранители, готови да го бранят от дебнещата опасност.

— Не ме познаваш — казах му, — но мисля, че с този тук сте стари познайници.

При тези думи Бенджамин Чърч пристъпи напред.

— Обещах ти нещо, Сайлъс — припомни му той. — Смятам да спазя обещанието си.

Всичко приключи за секунди. Бенджамин се отнесе по-милостиво към Сайлъс, отколкото той към него. Когато военачалникът им загина, защитниците на форта се разколебаха. Отвориха портата и ние им позволихме да избягат. Последваха ги мохиканите. С тях беше и индианката. Вместо да се спаси, тя бе останала да помогне на хората си. Очевидно, освен с красота и гордост се отличаваше и със смелост. Докато отвеждаше племето извън стените на прокълнатия форт, очите ни се срещнаха и аз окаменях като омагьосан. В следващия миг тя изчезна.