Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forsaken, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Tais(2015)

Издание:

Оливър Боудън. Прозрение

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

ИК „Ера“, София, 2013

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978-954-389-240-2

История

  1. —Добавяне

13 юли 1754 година

I

Събрахме се в „Зеления дракон“, под ниските, потъмнели греди на задната стаичка, която наричахме щабквартира и под чийто скосен таван вече едва се побирахме — Томас, който обикновено се излежаваше на хълбок, когато не поглъщаше огромни халби с бира и не тормозеше домакините си за още; Уилям, сбърчил чело над чертежите си и картите, разстлани по масата, и отпъждащ припряно Томас, ако се случеше да поднесе препълнената си халба опасно близо над листовете му; Чарлс, моята дясна ръка, който винаги сядаше до мен и чието благоговение понякога ми тежеше като бреме, а друг път ми вдъхваше свежи сили; да не забравяме доктор Чърч, разбира се, възстановил се за няколко дни от раните в постелята, предложена му неохотно от Корнелий. Бенджамин се лекуваше сам — превързваше си раните, а когато Най-сетне се изправи на крака, ни увери, че по лицето му вероятно няма да останат белези.

Преди два дни разговарях с него, докато превързваше най-дълбоката и несъмнено най-болезнената на вид рана — отрязано парче от бузата му.

— Искам да те питам — подхванах с усещането, че все още не съм го опознал добре — защо избра медицината?

Той се усмихна мрачно.

— Очакваш да ти отговоря, че изпитвам състрадание към събратята си, нали? Че съм тръгнал по този път, защото ми позволява да върша добрини?

— Не е ли вярно?

— Може би. Но не ме вдъхновяваше това. Не… Не ме водеха абстрактни подбуди. Обичам парите.

— Към тях има и други пътища — отбелязах.

— Да. Но не е ли най-мъдро да търгуваш с живота? Няма по-ценно нещо от него. Здравето е най-мечтаната стока. И всеки, изправен пред ненадеен и окончателен край, е готов да плати дори непосилна цена.

Присвих очи.

— Думите ти звучат жестоко, Бенджамин.

— Но са верни.

Попитах объркано:

— Заклел си се да помагаш на хората, нали?

— Спазвам клетвата, но тя не споменава цената. Просто изисквам възнаграждение — справедливо възнаграждение — за труда си.

— А ако болните не разполагат с достатъчно средства?

— Тогава ще ги обслужи някой друг. Пекарите раздават ли безплатно хляб на просяците? Шивачите предлагат ли дрехи на жени, които не могат да платят? Не. Защо тогава аз да работя за чест и слава?

— Сам го каза — отвърнах. — Нищо не е по-ценно от живота.

— Да. Още по-сериозен довод да си осигуриш средства, за да го запазиш.

Изгледах го мнително. Беше млад мъж — по-млад от мен. Питах се дали и аз съм бил като него навремето.

II

После мислите ми се насочиха към по-наболелите въпроси. Сайлъс несъмнено щеше да поиска да отмъсти за случилото се в склада. Рано или късно щеше да ни нападне. Бяхме в „Зеления дракон“, навярно най-видното място в града, и той знаеше къде да ни намери. От друга страна, разполагах с достатъчно добри воини, за да го накарам да се позамисли, преди да ни атакува, и не смятах да бягам и да се крия.

Уилям бе разказал на Бенджамин какво възнамеряваме — да спечелим благоразположението на мохиканите, опълчвайки се на поробителя. Бенджамин се приведе към мен и прошепна:

— Разбрах от Джонсън какви са плановете ви. Трябва ви същият мъж, който ме нападна. Казва се Сайлъс Тачър.

Наругах се мислено, че не съм направил връзката. Разбира се. Чарлс явно също бе прозрял истината.

— Онзи изтупаният търгува с роби? — попита той изненадано.

— Не позволявай кадифеният му език да те подведе — кимна Бенджамин. — Не съм виждал по-жестоко и по-злобно създание.

— Какво знаеш за операциите му?

— Разполага с поне сто мъже, половината от които са британски войници.

— Всичко това за неколцина роби?

Бенджамин се засмя.

— Не. Сайлъс е командир на Кралското войнство. Охранява Саутгейт Форт.

— Но за да отблъсне французите — възкликнах объркано. — Британия трябва да се съюзява с местните, а не да ги поробва.

— Сайлъс служи само на кесията си — подхвърли Уилям от писалището си. — Не го интересува дали действията му накърняват интересите на Короната. Докато има купувачи за стоката му, ще продължи да я предлага.

— Значи наистина сме длъжни да го спрем — рекох мрачно.

— По цели дни убеждавам местните, че трябва да се доверят на нас — добави Уилям. — Обяснявам им, че французите само ги използват като оръжия, които ще захвърлят, щом победят.

— Действията на Сайлъс безспорно обезсмислят думите ти — въздъхнах.

— Уверявам ги, че Сайлъс не ни представлява — каза Уилям с тъжно изражение. — Но той носи червена униформа. Командва форт. Сигурно ме смятат или за лъжец, или за глупак. Или и за двете.

— Не унивай, братко — окуражих го. — Когато им поднесем главата му, ще разберат, че казваш истината. Първо трябва да измислим как да се вмъкнем във форта. Междувременно ще посетя последния човек в списъка ни.

При тези думи Чарлс се оживи.

— Джон Питкърн! Ще те заведа при него.

III

Озовахме се във военен лагер в околностите на града, където войници в червени униформи съвестно проверяваха всички влизащи и излизащи. Бяха хора на Брадок и се питах дали ще позная някого от кампаниите, в които бях участвал преди години.

Съмнявах се, Брадок управляваше тиранично войската си — наемници, бивши престъпници, бегълци, които не се задържаха дълго на едно място. Един от подчинените му пристъпи напред — брадясал и чорлав, макар и в униформа.

— Какво ви води насам? — попита ни и очите му ни обходиха от главата до петите, очевидно недоволни от видяното.

Отворих уста да отговоря, но Чарлс ме посочи и каза:

— Новобранец.

Постовият се отдръпна.

— Още съчки за кладата, а? — ухили се. — Вървете!

Влязохме в лагера.

— Как успя да го убедиш? — попитах Чарлс.

— Забрави ли? Служа на генерал Брадок. Когато не съм на твое разположение, разбира се.

Подмина ни впряг, пришпорван от мъж с широкопола шапка, заобиколихме група перачки, изпречили се на пътя ни. Над палатките се стелеше дим от огньовете, поддържани от мъже и деца — цивилните, чиято задача бе да варят кафе и да готвят за имперските си господари. На простори пред палатките висеше пране; хамали товареха каруци с провизии под зорките погледи на офицери, яхнали коне. Неколцина войници се мъчеха да помръднат оръдие, заседнало в калта; на централния площад други трийсетина маршируваха, изпълнявайки нечленоразделните команди на гръмогласен офицер.

Озърнах се. Лагерът несъмнено бе творение на Брадок — оживен и подреден, навсякъде кипеше усърдна деятелност и всички съблюдаваха строго дисциплината. Привидно похвална гледка, но всеки по-наблюдателен или някой като мен, стар познайник на Брадок, веднага би доловил недоволството на войниците, очевидната неохота, с която изпълняваха задълженията си. Работеха не за честта на униформата, а под игото на жестокостта.

И като стана дума за жестокост… От една палатка долетяха крясъци. Сърцето ми се сви неприязнено, защото разпознах гласа на Брадок.

Кога го бях видял за последно? Преди няколко години, когато напуснах гвардейците. Никога не съм обръщал гръб на някого с по-дълбоко задоволство. Бях се зарекъл да го накажа за зверските престъпления, които бе извършил пред очите ми. Ала си бях направил сметките без кръчмаря — без Ордена. Не бях предвидил предаността, с която Реджиналд се застъпи за него, и в крайна сметка Брадок се измъкна безнаказано. Не ми хареса. Но бях принуден да отстъпя. Единственият изход бе да страня от него, доколкото е възможно.

Сега обаче нямаше как да го заобиколя.

Влязохме в палатката, където Брадок мъмреше мъж на моята възраст, облечен в цивилни дрехи, но очевидно военен — Джон Питкърн. Той стоеше — средоточие на гибелния гняв на Брадок, гняв, познат ми до болка.

— Кога смяташе да ми се представиш? — крещеше генералът. — Или мислеше, че войниците ми няма да те забележат?

Погледнах Питкърн. Хареса ми колко невъзмутимо отговори с отмерен и спокоен шотландски акцент:

— Сър, ако не ми позволите да обясня…

Времето не се бе оказало благосклонно към Брадок. Лицето му беше по-червено от всякога, косата му — оредяла. Страните му поаленяха още повече.

— О, несъмнено — каза той. — Изгарям от нетърпение да чуя обяснението.

— Не съм дезертьор, сър — възнегодува Питкърн. — Тук съм по заповед на командир Амхърст.

Брадок обаче не се впечатли от името на командир Джефри Амхърст; напротив — разгневи се още повече.

— Покажи ми писмо с неговия печат и гилотината може да ти се размине — изръмжа той.

— Нямам писмо — отвърна Питкърн и преглътна, представил си навярно как примката се затяга около врата му — единственият признак, че е притеснен. — Работата ми, сър, е…

Брадок отстъпи назад, сякаш отегчен от този фарс. Сигурно щеше да нареди да екзекутират шотландеца, ако не бях се обадил.

— Такива неща е по-добре да не се документират черно на бяло — казах.

Брадок се обърна. Едва сега забеляза, че с Чарлс сме в палатката, и ни огледа с различна степен на раздразнение. Чарлс не го изненада толкова неприятно. Аз? Да речем, че антипатията беше взаимна.

— Хайтам — каза само, сякаш произнася ругатня.

— Генерал Брадок — отвърнах, без да прикривам отвращението си от новия му чин.

Той погледна Питкърн и вероятно най-после съзря връзката.

— Ясно, ясно… Вълците винаги се придвижват на глутница.

— Господин Питкърн ще отсъства няколко седмици — уведомих го. — Ще го оставя да се върне на поста си, щом изпълним задачата си.

Брадок поклати глава. Постарах се да прикрия усмивката си и успях горе-долу да не издавам злорадството си. Той се разяри — не само защото подкопават авторитета му, но и защото го подкопавам аз.

— Дяволска задача несъмнено — заяви. — Шефовете ми настояха да ти преотстъпя Чарлс. Но не споменаха нито дума за този предател. Няма да тръгне с теб.

Въздъхнах.

— Едуард…

Брадок обаче даде знак на войниците си.

— Приключихме. Изпратете тези джентълмени.

IV

— Не, нещата не се развиха по план — въздъхна Чарлс.

Бяхме отново отвъд стените. Военният лагер бе зад гърба ни, а Бостън — пред нас, ширнал се чак до сияйно сините води на пристанището, осеяно с мачти и платна. Спряхме до кладенец под сянката на черешово дърво. Облегнахме се на камъните, откъдето можехме да наблюдаваме лагера, без да привличаме внимание.

— Като си помисля, че някога наричах Брадок „брат“ — проточих огорчено.

Беше отдавна, разбира се, почти не помнех тези времена. Но все пак някога смятах него и Реджиналд за свои приятели и съмишленици. Сега презирах Брадок. А Реджиналд?

Още не бях сигурен какво изпитвам към него.

— А сега какво? — попита Чарлс. — Ще ни изгонят, ако се върнем.

Погледнах към лагера. Брадок тъкмо излизаше от палатката си, крещейки както обикновено. Размаха ръце и един офицер — безспорно някой от лично подбраните му наемници — се втурна към него. По петите го следваше Джон. Е, поне беше жив. Злонравието на Брадок или беше стихнало, или се бе насочило в друга посока. Към мен навярно.

Офицерът строи войниците, които бяхме видели да маршируват в центъра на казармите. Брадок застана начело и ги поведе към портата. Другите войници и цивилните се разбягваха от пътя им, а портата, около която доскоро гъмжеше от народ, опустя бързо, за да пропусне отряда. Войниците минаха на около стотина метра от нас. Наблюдавахме ги през надвисналите черешови клони как се спускат по хълма и поемат към града, развели гордо британското знаме.

Странно затишие се възцари, когато се отдалечиха. Кимнах на Чарлс и двамата последвахме войниците. Вървяхме на двестатина метра зад тях, но чувахме гласа на Брадок, който ставаше по-креслив, колкото по-близо стигахме до града. Дори в движение той изглеждаше като кралска особа сред придворни. Скоро обаче стана ясно, че е тръгнал да набира доброволци. Първо заговори един ковач, нареждайки на войниците да спрат, да гледат и да се учат. Гневът му сякаш се бе изпарил като дим. Той се обърна към мъжа е топла усмивка. Приличаше по-скоро на загрижен роднина, отколкото на безсърдечен тиранин, какъвто всъщност беше.

— Изглеждаш ми посърнал, приятелю — отбеляза съчувствено. — Какво има?

С Чарлс наблюдавахме от известно разстояние. Чарлс бе привел глава и внимаваше да не го забележат и разпознаят. Аз напрегнах слух да чуя отговора на ковача.

— Напоследък работата не върви — каза той. — Изгубих и сергията, и работилницата си.

Брадок разпери ръце, сякаш ще реши проблема му като е магическа пръчка.

— Ако ти съобщя, че мога да ти помогна?

— Няма да повярвам, защото…

— Искрен отговор! Но ме изслушвай. Французите и дивите им съюзници плячкосват страната. Кралят упълномощи хора като мен да наберат армия, която да ги отблъсне. Присъедини се към мъжете ми ще те възнаградим щедро. Само за няколко, седмици ще спечелиш достатъчно, за да отвориш нова работилница. По-голяма и по-хубава!

Докато Брадок разговаряше с ковача, офицерите наредиха на войниците да започнат да придумват други граждани. Ковачът възкликна:

— Наистина ли?

Брадок извади документите за новобранци от джоба на сакото си.

— Виж сам — рече гордо, сякаш му подава чисто злато, а не формуляри за зачисляване в най-жестоко управляваната армия, която съм виждал.

— Добре — съгласи се бедният лековерен ковач. — Само ми покажи къде да подпиша.

Брадок продължи напред, повеждайки ни към площад, където спря да изнесе кратка реч, докато войниците му разговарят с гражданите.

— Чуйте ме, добри бостънци — подхвана той е глас на доброжелателен джентълмен, дошъл да съобщи чудесна новина. — Армията на краля се нуждае от силни и предани мъже. Тъмни сили се събират на север, за да ни отнемат земята и плодовете, е, които ни храни. Затова ви моля — ако цените това, което сте изградили е усърден труд, ако цените семействата и живота си — присъединете се към нас. Вземете оръжия в служба на Господ и държавата, за да защитим това, което сме създали тук.

Някои граждани свиваха рамене и подминаваха; други се съвещаваха с приятелите си. Трети заобиколиха войниците, очевидно готови да предложат услугите си и да спечелят нещичко. Веднага забелязах, че колкото по-бедни са слушателите, толкова по-развълнувани изглеждат от словото на Брадок.

Чух го да казва на офицера си:

— Накъде ще тръгнем после?

— Към Марлбъро? — предложи довереният лейтенант, чийто глас ми се стори познат, макар да не виждах добре лицето му.

— Не — възрази Брадок. — Жителите му са твърде състоятелни. Къщите им са хубави, живеят охолно.

— Какво ще кажете за Лин? Или Щип Стрийт?

— Да. Новодошлите често са натясно. По-вероятно е да се възползват от възможността да напълнят кесиите си, за да нахранят децата си.

Недалеч стоеше Джон Питкърн. Исках да се промъкна до него. Огледах войниците около него и осъзнах, че ми е необходима униформа.

Жалко за горкия човечец, отдалечил се от групата, за да си облекчи мехура — лейтенанта на Брадок. Той си проправи грубо път между две изискано облечени жени и се озъби, когато му зацъкаха с език — образцов опит да спечели сърцата и умовете на местните за каузата на Негово Величество.

Последвах го от разстояние. Той стигна до схлупена дървена колиба в края на улицата — някакъв склад вероятно — озърна се наляво и надясно за неканени зрители, облегна мускета си на гредите и си разкопча брича.

Имаше зрител, разбира се. Аз. Огледах се да не би наоколо да се навъртат войници и приближих, бърчейки нос от острата воня — явно мнозина се бяха облекчавали тук. Извадих скритото острие. Той чу тихото изщракване и тялото му се напрегна, но не се обърна.

— Който и да си, дано да имаш сериозна причина да стоиш зад мен, докато пикая изръмжа и започна да закопчава брича си; познах гласа — беше екзекуторът.

— Слейтър…

— Така се казвам. А ти кой си?

Престори се, че се затруднява с копчетата, но видях как дясната му ръка се стрелва към дръжката на сабята.

— Сигурно ме помниш. Казвам се Хайтам Кенуей.

Раменете му отново се изопнаха. Вирна глава.

— Хайтам Кенуей — изръмжа. — Незабравимо име, да. Мислех, че няма да се срещнем повече.

— И аз. Обърни се, моля.

Каруца мина по калната улица, докато Слейтър се обръщаше — много бавно — с лице към мен. Очите му се насочиха към острието върху китката ми.

— Сега си асасин, а? — процеди.

— Тамплиер съм, Слейтър, като шефа ти.

Той се ухили.

— Шайката ви вече не привлича генерал Брадок.

Подозренията ми се оправдаха. Разбрах защо Брадок се опитва да саботира опитите ми да събера съмишленици за мисията на Реджиналд. Генералът се бе обърнал срещу нас.

— Извади си сабята — казах на Слейтър.

Той примигна.

— Ще ме посечеш, преди да я измъкна.

— Не мога да убия безпомощен човек. Не съм като генерала ти.

— Да — отвърна той. — Ти си нищожество.

И извади сабята си.

След секунда мъжът, опитал се да ме обеси, избил цяло семейство при обсадата на Берген, падна пронизан в краката ми, а аз гледах мъртвото му тяло с една-едничка мисъл — че трябва да съблека униформата му, преди да подгизне от кръв.

Облякох я се върнах при Чарлс, който ме погледна с повдигнати вежди.

— Добре се вписваш в обстановката — констатира.

Усмихнах се иронично.

— Ще запозная Питкърн с плановете ни. Щом ти дам знак, вдигни врява. Ще офейкаме в суматохата.

Междувременно Брадок даваше заповеди:

— Хайде, момчета! Тръгваме!

Използвах възможността да се вмъкна в строя, навел глава. Знаех, че вниманието на Брадок е съсредоточено върху задачата да набира доброволци. Едва ли щеше да следи изкъсо войниците си. От друга страна, хората му бяха толкова наплашени да не си навлекат гнева му, че нямаше да забележат новото лице в строя, заети да придумват новобранци. Застанах до Питкърн и прошепнах:

— Здрасти, Джон.

Той се сепна, погледна ме и възкликна:

— Господин Кенуей?

Изшътках му и се озърнах да се уверя, че не е привлякъл нежелано внимание.

— Не беше лесно да се внедря… но ето ме тук, дойдох да те спася.

Този път той не повиши глас.

— Как си представяш да се измъкнем безнаказано?

Усмихнах се.

— Никакво доверие ли нямаш в мен?

— Не те познавам…

— Знаеш достатъчно.

— Виж — прошепна той, — искам да ти помогна. Но чу какво каза Брадок. Спипа ли ни, с нас е свършено.

— Аз ще се погрижа за Брадок — успокоих го.

— Как? — попита ме той.

Изгледах го многозначително, давайки му да разбере, че знам какво правя, пъхнах пръсти в устата си и изсвирих пронизително.

Чарлс очакваше сигнала ми. Стрелна се между две сгради и изскочи на улицата. Беше си свалил ризата и си бе скрил лицето с нея. Другите му дрехи бяха раздърпани и оплескани с кал. Не приличаше изобщо на армейски офицер. Всъщност изглеждаше като луд и се държеше като такъв. Застана пред строя и войниците се заковаха на място. От изненада и изумление дори не се сетиха да посегнат към оръжията си. Чарлс закрещя:

— Вие сте мошеници и измамници! Всички до един. Кълнете се, че Империята ще ни възнагради. Ще ни обсипе с почести! Но сеете само смърт! В името на какво? На скали и ледове, дървета и потоци? Неколцина мъртви французи? Не ни трябва това! Вървете си с напразните си обещания, с издутите си кесии, с униформите и пушките си. Натикайте си ги в задниците, ако щете!

Войниците се спогледаха, зяпнали от смайване и толкова стъписани, че за миг се запитах дали изобщо ще реагират. Дори Брадок, на известно разстояние пред тях, наблюдаваше с увиснала челюст, несигурен дали да се ядоса, или да се развесели от този изблик на чиста лудост.

Щяха ли просто да продължат по пътя си? Същото безпокойство явно обзе Чарлс и той добави ненадейно:

— Пикая и на вас, и на лъжливата ви война.

После изпълни коронния си номер. Наведе се, загреба шепа конски тор и го захвърли към войниците. Повечето отскочиха мъдро. Късметлиите, имам предвид, сред които не беше генерал Брадок.

С оплескана с конски тор униформа, той вече не се колебаеше дали да се разгневи, или да се засмее. Ядоса се не на шега и крясъкът му разтърси листата по дърветата.

— След него!

Няколко мъже се отделиха от групата да заловят Чарлс, който се бе обърнал и се отдалечаваше тичешком. Шмугна се в улицата между бакалията и гостилницата.

Удари нашият час. Вместо да се възползва от възможността обаче, Джон каза:

Мамка му!

— Какво има? — попитах. — Сега е моментът да побегнем.

— Не съм сигурен. Твоят човек свърна по глуха уличка. Трябва да го спасим.

Простенах мълком. В крайна сметка мисията се оказа спасителна — само дето щяхме да спасяваме другиго. Хукнах към уличката, но не за да мъстя за честта на благородния генерал, а за да помогна на Чарлс.

Закъснях. Когато го видях, вече го бяха арестували. Аз се отдръпнах, ругаейки мислено. Войниците го повлякоха към площада и го изправиха пред разярения генерал Брадок. Той посегна към сабята си и аз реших, че нещата са отишли твърде далеч.

— Пусни го, Едуард.

Генералът се обърна към мен. Колкото и невъзможно да изглеждаше, лицето му притъмня още повече. Задъханите войници около нас се спогледаха объркано, а Чарлс, притиснат между двама от тях и все още гол до кръста, ме погледна благодарно.

— Пак ли ти! — разфуча се Брадок.

— Мислеше, че няма да се върна? — попитах го спокойно.

— Изненадан съм по-скоро колко лесно се издаде — изсумтя той. — Размекваш се.

Нямах желание да си разменям обиди с Брадок.

— Пусни ни да си вървим — казах. — С Джон Питкърн.

— Не позволявам да ми заповядват — отсече Брадок.

— Аз също.

Очите му пламнаха. Наистина ли го бяхме изгубили? За миг си представих, че му показвам Книгата и наблюдавам как тя го преобразява, както бе променила мен. Способен ли бе и той да усети обзелото ме озарение? Щеше ли да се върне при нас?

— Оковете и тримата — нареди Брадок.

Не, реших, че е невъзможно.

И отново съжалих, че Реджиналд не е тук — той щеше да прекрати свадата още преди да е избухнала, и да предотврати последвалите събития.

Сметнах, че ще успея да ги надвия. В миг острието ми се задейства и войникът, застанал най-близо до мен, умря с изненадано изражение. Забелязах с крайчеца на окото си как Брадок отскача настрани и изважда пистолета си. Джон стигна до него преди мен и замахна към ръката му. Не успя да пререже китката, но го поряза до костта и дланта му увисна безпомощно, а пистолетът се търкулна на земята.

Отляво ме нападна друг войник. Разменихме си няколко удара — един, два, три. Изтиках го назад, докато гърбът му опря в стената на съседната сграда, и забих острието между ремъците на туниката му — право в сърцето. Извъртях се и налетях на трети войник, отблъснах удара му и му разпорих корема. Той се строполи в калта. Докато бършех с длан кръвта, полепнала по лицето ми, видях как Джон обезврежда противника си, а Чарлс, задигнал сабята на единия си похитител, довършва другия с два сигурни удара.

Битката приключи и аз застанах срещу единствения оцелял — генерал Едуард Брадок.

Щеше да е толкова лесно. Щеше да е толкова лесно, ако бях сложил точка тук. Очите му ми казваха, че знае колко жадувам да го убия. Навярно за пръв път осъзна, че всичко, което ни свързва — принадлежността към тамплиерския орден, взаимното уважение към Реджиналд — вече не съществува.

Почаках го да прозре напълно истината и свалих сабя.

— Днес възпирам ръката си, защото някога ми беше брат — казах му. — И по-почтен човек отсега. Ала пресекат ли се отново пътищата ни, всички дългове ще бъдат забравени.

Обърнах се към Питкърн.

— Свободен си, Джон.

Тримата — аз, Джон и Чарлс — тръгнахме по улицата.

— Предател! — изкрещя Брадок. — Всичките ти усилия ще отидат на вятъра! И когато се затърчиш в предсмъртна агония в някоя мрачна бездна, надявам се да си спомниш думите ми.

Той се отдалечи, като прескачаше труповете на войниците и разблъскваше минувачите. Понеже в Бостън гъмжеше от британски войници, а Брадок несъмнено щеше да повика подкрепления, решихме да не се помайваме. Погледнах през рамо телата на мъртвите войници, валящи се в калта, и си рекох, че днес не е най-успешният ден за набиране на доброволци.

Нищо чудно, че местните ни заобикаляха, докато вървяхме бързо към „Зеления дракон“. Бяхме оплескани с кал и кръв, а Чарлс се обличаше пътьом. Джон, междувременно, ме разпитваше откъде произтича враждата ми с Брадок и аз му разказах за избитите невинни жертви на пристанището в Берген. Заключих с думите:

— След този случай всичко се промени. По-късно пак воювахме заедно, но всяка кампания бе по-жестока от предишната. Той убиваше ли, убиваше — врагове и съюзници, цивилни и войници, виновни и невинни. Решеше ли, че някой му пречи, човекът умираше. Повтаряше, че безпощадността е най-доброто оръжие. И си вярваше. Сърцето ми изстина за него.

— Трябва да го спрем — каза Джон, надзъртайки през рамо, сякаш е готов да действа веднага.

— Прав си навярно… Но аз тая безпочвена надежда, че е възможно да го спасим и да го вразумим. Знам, знам колко е глупаво да очаквам човек, причинил толкова смърт, да се промени ненадейно.

Наистина ли беше глупаво, питах се, докато вървяхме. Аз се бях променил, нали?