Оливър Боудън
Възмездие (22)

II

Лесно открихме дома на Бенджамин Чърч — нали беше лекар. Почукахме, но никой не отвори. Без да се помайва, Чарлс срита вратата и влязохме бързо. Къщата бе преобърната наопаки. Мебелите бяха прекатурени, по целия под се валяха документи. Някой очевидно бе търсил нещо; по пода обаче имаше и следи от кръв.

Спогледахме се.

— Явно не сме единствените, решили да посетят господин Чърч — констатирах, изваждайки сабята си.

— По дяволите! — избухна Чарлс. — Може да е навсякъде. Какво ще правим?

Посочих портрета на добрия лекар върху полицата над камината. Изображението бе на мъж около двайсетте, но с достолепно изражение.

— Ще го намерим. Хайде! Ще ти покажа как.

Запознах Чарлс с изкуството на разузнаването, показах му как да се смесва незабелязано с тълпата, да наблюдава жестовете и привичките на околните, да се слива с обстановката и да се приспособява към средата, превръщайки се в невидима част от пейзажа.

Осъзнах колко ми допада новата ми роля на ментор. Като малък ме обучаваше първо татко, а после Реджиналд. Винаги очаквах с нетърпение уроците; предаването и споделянето на познания — на забранена мъдрост, каквато не се намира в книгите — ме очароваха открай време.

Поучавайки Чарлс, се питах дали татко и Реджиналд са се чувствали като мен — мъдри и опитни. Обяснявах му как да задава въпроси, как да подслушва, как да се придвижва из града като призрак, как да събира информация и как да се възползва от нея. После се разделихме, за да разузнаваме поотделно. След около час се срещнахме отново с мрачни лица.

Бяхме научили, че Бенджамин Чърч е забелязан в компанията на мъже — трима или четирима — които го отвеждали нанякъде. Част от свидетелите смятаха, че докторът бил пиян; други видели, че е насинен и окървавен. Един мъж му се притекъл на помощ и за награда получил нож в корема. Бенджамин Чърч очевидно беше в опасност, но накъде го бяха повели похитителите му? Отговора научихме от глашатай, който оповестяваше на висок глас днешните новини.

— Виждал ли си този човек? — попитах го.

— Трудно е да се каже — поклати глава глашатаят. — Мнозина минават през площада, трудно е да…

Подадох му няколко монети и изражението му веднага се промени. Приведе се съзаклятнически към мен.

— Отведоха го към крайбрежните складове на изток оттук.

— Благодаря за помощта — казах и понечих да се отдалеча.

— Но побързай — додаде той. — Беше с хората на Сайлъс. Подобни срещи обикновено свършват зле.

Сайлъс, помислих си, докато си проправяхме път към складовете през гъмжилото по улиците. Кой ли е Сайлъс?

Когато стигнахме търсеното място, тълпата оредя значително. Бяхме се отдалечили от централните улици. Миризма на риба ни обгърна като пелена. Складът се намираше в редица от еднакви сгради, всичките внушителни и очевидно запуснати. Щях да го подмина, ако не беше постовият пред главния вход. Седеше върху варел, скръстил крака, и дъвчеше. Не изглеждаше особено бдителен. Дръпнах Чарлс зад сградата, преди да ни забележи.

На стената до нас имаше врата. Уверих се, че не я охраняват, и натиснах бравата. Беше заключена. Отвътре долетя шум от боричкане, а след това — болезнен вик. Не съм комарджия, но бях готов да се обзаложа кой го е надал — Бенджамин Чърч. С Чарлс се спогледахме. Трябваше да влезем, при това бързо. Надникнах иззад стената и погледнах още веднъж постовия. Забелязах, че на кръста му издайнически проблясва връзка с ключове, и реших какво да направя.

Изчаках мъж, тикащ ръчна количка, да премине, вдигнах показалец пред устните си и прошепнах на Чарлс да не мърда. Тръгнах по улицата, олюлявайки се леко, сякаш съм прекалил с пиенето.

Седнал върху варела, постовият ме погледна и се подсмихна. Издърпа сабята си от канията, показвайки част от блестящото острие. Аз залитнах и вдигнах ръка, че съм разбрал предупреждението. Тръгнах уж да го заобиколя, но се престорих, че се препъвам, и политнах към него.

— Уф! — изръмжа той и ме блъсна силно. Олюлях се и паднах, надигнах се тромаво, извиних се и се отдалечих.

Постовият не разбра, че си тръгнах с връзката ключове, които бях задигнал от кръста му. Върнах се при Чарлс и пробвахме няколко ключа, преди с въздишка на облекчение да открием кой точно отваря вратата. Трепвайки при всяко проскърцване, я открехнахме и се вмъкнахме в тъмния влажен склад.

Притиснахме се към стената, докато се приспособим към новата обстановка — обширно помещение, потънало в мрак. Черните дебри сякаш се простираха до безкрая. Единствената светлина излъчваше мангалът, запален в средата на залата. Най-сетне видяхме мъжа, когото търсехме, мъжа от портрета — доктор Бенджамин Чърч, Беше завързан за стол, от двете му страни бдяха стражи, едното му око бе подуто и мораво, главата му се люшкаше, а от сцепената му устна струеше кръв върху мръснобелия шал около врата му.

Пред Бенджамин Чърч стоеше елегантно облечен мъж — Сайлъс несъмнено. До него друг главорез точеше нож. Мекото стържене звучеше нежно, почти хипнотично в стихналата стая.

— Защо винаги усложняваш нещата, Бенджамин? — наруши тишината Сайлъс с театрално жаловит глас. Говореше с английски акцент, сякаш е с благородническо потекло. — Платиш ли ми обезщетението, ще забравим враждата.

Бенджамин го изгледа, присвил очи от болка, но предизвикателно.

— Няма да плащам за охрана, от каквато нямам нужда — заяви дръзко.

Сайлъс се усмихна и махна с ръка, сочейки влажното мръсно помещение.

— Очевидно ти е необходима охрана, иначе нямаше да си тук.

Бенджамин извърна глава и изплю кървава храчка, която пльокна върху каменния под. Сайлъс го погледна, сякаш си е изпуснал душата по време на официална вечеря.

— Колко невъзпитано! — възмути се той. — Така… какво още сме подготвили за госта си?

Мъжът, който си остреше ножа, вдигна очи. Думите на Сайлъс явно бяха сигнал.

— Да му отрежа ръцете? — предложи главорезът. — За да не може да оперира? Или да му откъсна езика? За да спре да бръщолеви? Или да му клъцна патката? За да спре да се ебава с нас?

Мъжете ахнаха — от отвращение, страх и удивление. Сайлъс каза:

— Колко много възможности! Трудно ми е да избера. — Погледна мъжа с ножа и се престори, че се двоуми. После добави: — Да направим и трите?

— Чакайте малко — обади се Бенджамин. — Отказах ви малко прибързано.

— Съжалявам, Бенджамин, но тази врата е затворена — отвърна тъжно Сайлъс.

— Вразумете се — подхвана Бенджамин умолително.

Сайлъс наклони глава на една страна и сбърчи вежди в престорена загриженост.

— Мисля, че бях разумен. Но ти се възползва от благородството ми. Няма да сглупя втори път.

Инквизиторът пристъпи ухилено напред и насочи острието на ножа към окото си, кривейки безумно лице.

— Опасявам се, че не съм в състояние да понеса това варварство — обяви Сайлъс с тон на обидчива старица. — Ела да ми докладваш, когато приключиш, Касапино.

Обърна се да си върви и Бенджамин Чърч му изкрещя:

— Ще съжаляваш, Сайлъс! Помни ми думата! Ще се простиш с живота си!

Сайлъс спря пред прага и го погледна.

— Не — отвърна насмешливо. — По-скоро ти ще се простиш.

Бенджамин нададе писък, когато Касапина се залови за работа, кикотейки се тихо и размахвайки ножа като изкусен художник, полагащ първите щрихи на голямо платно. Горкият доктор Чърч беше материята, върху която Касапина щеше да нарисува шедьовъра си.

Инструктирах шепнешком Чарлс и той се запрокрадва безшумно към дъното на помещението. Притаи се в сенките и извика:

— Насам, кучи синове!

После се премести бързо и тихо.

Касапина вдигна рязко глава, озърна се плахо и кимна на стражите да заловят натрапника. Хората му извадиха сабите си и тръгнаха предпазливо към дъното на залата, откъдето бе долетял шумът. Гласът се обади отново, този път от друг тъмен ъгъл.

— Тук съм.

Думите прозвучаха като тайнствен шепот. Стражите се спогледаха нервно, а очите на Касапина обходиха сенките. Присви устни — от страх и от яд. Четях мислите му. Дали неговите хора му погаждат номер? Или някакви деца си правят шегички?

Не. Дебнеше ги враг.

— Какво става? — изръмжа единият главорез.

И двамата въртяха глави, втренчени в мрака.

— Вземи факла — нареди първият, а вторият се втурна обратно към центъра на помещението, надигна внимателно мангала и се преви под тежестта му, опитвайки се да го премести.

Откъм сенките проехтя вик и Касапина изкрещя:

— Какво, по дяволите, става?

Мъжът остави мангала и впи очи в тъмнината.

— Беше Грег — отвърна през рамо. — Няма го, шефе.

Касапина се разгневи.

— Как така го няма? Беше тук преди малко.

— Грег! — извика вторият мъж. — Грег?

Никакъв отговор.

— Казах ти, шефе, няма го.

В същия момент, сякаш да потвърди думите му, от сенките се изтърколи сабя, плъзна се по каменния под и спря до краката на Касапина.

Острието беше окървавено.

— Това е оръжието на Грег — каза другарят му. — Светили са му маслото.

— Кой? — попита Касапина.

— Не знам, но е свършено с него.

— Покажи се, който и да си! — изкрещя Касапина.

Погледна Бенджамин и аз се досетих какво обмисля, до какво заключение стига — че са ги нападнали приятели на лекаря, предприели спасителна мисия. Първият главорез остана до мангала; пламъкът осветяваше потрепващия връх на острието в разтрепераните му ръце. Чарлс продължаваше да дебне в сенките като невидима заплаха. Знаех, че е Чарлс, но за Касапина и другаря му той бе демон отмъстител, тих и невидим като смъртта.

— Излизай оттам, преди да довърша приятелчето ти закани се с дрезгав глас Касапина.

Застана до Бенджамин и понечи да притисне ножа в гърлото му. Застана с гръб към мен и аз съзрях шанса да напусна укритието си. Придвижих се тихомълком към него, но другият мъж ме забеляза и изкрещя:

— Шефе, зад теб!

Касапина се обърна. Аз скочих и извадих скритото острие. Касапина се паникьоса и ръката му се изопна, готова да пререже гърлото на Бенджамин. Протегнах се и успях да я отблъсна. Касапина залитна назад, но аз също изгубих равновесие и той извади сабята си и се нахвърли срещу мен, размахал и нея, и ножа.

Над рамото му видях, че Чарлс не е пропилял открилата се възможност и се е спуснал срещу стража: В залата отекна звън на стомана, когато остриетата им се сблъскаха. След секунда с Касапина също кръстосахме саби. Веднага обаче стана ясно, че той не е в стихията си. Макар и сръчен с ножа, не бе свикнал противниците му да оказват съпротива. Беше инквизитор, а не воин. Ръцете му се движеха бързо, а остриетата му пробягваха светкавично пред очите ми, но ми показваше само трикове, ловкост, методи, които биха могли да ужасят завързан за стол човек, но не и мен. Аз виждах садист, уплашен садист. А ако има нещо по-противно и жалко от садист, то е уплашен садист.

Рефлексите му не бяха бързи. Движеше се тромаво и не владееше защитни техники. Зад него схватката приключи — вторият главорез изстена и падна на колене, а Чарлс го блъсна с крак по гърдите, за да извади сабята си. Противникът му се строполи върху каменния под.

Касапина също забеляза какво сполетя другаря му. Аз отстъпих назад и го оставих да види как последната му надежда се гърчи в предсмъртна агония. Някой заблъска по вратата. Постовият отвън най-сетне бе забелязал, че ключовете му са откраднати, и се опитваше да влезе. Очите на Касапина се насочиха натам, търсейки спасение. Напразно. Уплашеният му поглед се върна към мен, аз пристъпих напред с усмивка и му демонстрирах своите умения с острието. Не изпитвах удоволствие. Просто му причиних заслуженото и когато той се сви върху пода с яркочервена рана, зейнала в гърлото, и кръвта рукна върху гърдите му, не усетих нищо, освен облекчение, че справедливостта е възтържествувала. От сега нататък Касапина нямаше да причинява страдание никому.

Бях забравил за хлопането по вратата, докато то ненадейно не стихна. Погледнах Чарлс, който бе стигнал до същото заключение — стражът бе тръгнал да търси подкрепление. Бенджамин простена и аз прерязах вървите около краката и ръцете му с два размаха на острието си. Той залитна напред. Улових го и по ръцете ми полепна кръв. Лекарят обаче дишаше равномерно, а очите му изглеждаха бистри, макар от време на време да ги присвиваше от болка. Щеше да оцелее. Раните му бяха болезнени, но не бяха дълбоки.

Погледна ме.

— Кой… кой си ти? — успя да попита.

Аз повдигнах шапка.

— Хайтам Кенуей на твоите услуги.

По лицето му се разля плаха усмивка.

— Благодаря. Благодаря ти. Но… не разбирам… защо си тук?

— Ти си рицар тамплиер, нали? — попитах.

Той кимна.

— Аз също. Нямаме навик да оставяме събратята си в ръцете на безумци с ножове. Освен това се нуждая от помощта ти.

— Разбира се — каза той. — Само ми кажи какво искаш…

Помогнах му да се изправи и махнах на Чарлс да дойде при нас. Заедно поведохме доктора към страничната врата на склада и излязохме, вдъхвайки с наслада хладния свеж въздух — истинско облекчение след миризмата на влага и кръв вътре.

Докато вървяхме към убежището си на Юниън Стрийт — „Зеления дракон“ — разказах на доктор Бенджамин Чърч за списъка.