Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forsaken, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Tais(2015)

Издание:

Оливър Боудън. Прозрение

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

ИК „Ера“, София, 2013

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978-954-389-240-2

История

  1. —Добавяне

8 юли 1754 година

I

Бостън блещукаше под слънцето, чайки кръжаха в небето, водата се разбиваше шумно в доковете, а мостикът трополеше като барабан, докато слизахме от „Провидънс“ изтощени и дезориентирани от едномесечния престой в открито море, но разчувствани да стъпим отново на твърда земя. Спрях тутакси, защото пътя ми препречиха варели, които моряците от съседната фрегата търкаляха с оглушителен тътен. Очите ми обходиха сияйната смарагдова шир на океана, където мачтите на военни кораби на Кралската флота, яхтите и фрегатите се полюшваха леко, широките каменни стъпала, отвеждащи от доковете и вълноломите към пристанището, гъмжаха от британски войници в червени униформи, търговци и моряци. После насочих поглед нагоре, към Бостън — плетеница от сякаш небрежно разхвърляни по хълма къщи от червени тухли и църкви със заострени куполи. Навсякъде се вееха знамената на Обединеното кралство, за да напомнят на посетителите — в случай че се съмняват — че британците са тук.

Плаването от Англия до Америка бе изпълнено с преживелици. Меко казано. Бях завързал приятелства и бях открил врагове. Опитаха се да ме убият — асасините несъмнено, решили да си отмъстят за убийството в операта и да си върнат амулета.

За останалите пътници и за екипажа на кораба аз бях загадка. Някои смятаха, че съм учен. Обясних на новия си приятел, Джеймс Феъруедър, че „разрешавам проблеми“ и пътувам за Америка да видя как живеят там; какво са запазили от Империята и от какво са се отказали; какви нововъведения е осъществило британското управление.

Измислици, разбира се. Но не точно лъжи. Макар да изпълнявах тамплиерска мисия, бях и любопитен да видя тази земя, за която бях чувал толкова много — колко е необятна, колко заредени са обитателите й с несломим новаторски дух.

Някои твърдяха, че този дух ще се обърне срещу нас и нашите поданици, ако изобщо можеха да се нарекат така, ще се преобразят в могъщ враг. Други смятаха, че Америка е прекалено обширна, за да ни се подчинява; че е буре с барут, което всеки момент ще избухне; на хората там ще им додея да плащат данъци, за да улесняват държава на хиляди мили от тях да води войни с други страни на хиляди мили от тях, а случи ли се това, няма да разполагаме с достатъчно ресурси да защитим интересите си. Надявах се да преценя от личен опит дали са прави.

Но само като странично занимание. На първо място беше мисията ми, която… е, справедливо е да отбележа, че пътуването промени мнението ми за нея. Качих се на палубата на „Провидънс“ с твърди убеждения, но слязох с разколебани и променени възгледи. Причината е една книга.

Книгата, която ми даде Реджиналд. На кораба я изчетох задълбочено; прочетох я поне дузина пъти и все още не съм сигурен дали съм я проумял.

Сигурен съм обаче в едно. Преди се съмнявах в съществуването на Предците. Отнасях се към манията на Реджиналд скептично и недоверчиво; смятах я в най-добрия случай за досадна приумица, а в най-лошия — за занимание, заплашващо да погуби каузата на Ордена. Вече не мислех така. Бях повярвал.

Книгата, изглежда, бе написана — а и илюстрирана, декорирана и допълвана — от един или от неколцина мъже, лунатици, запълнили стотици страници с невероятни, чудати твърдения, достойни само за присмех. Поне така смятах отначало.

Някак си обаче, колкото повече четях, толкова по-ясно прозирах истината. През годините Реджиналд споделяше с мен („отегчаваше ме“ е по-точният израз) теориите си за расата, предшествала нашата. Убеждаваше ме, че сме плод на битките им и следователно сме длъжни да им служим; че прадедите ни са водили дълга и кървава борба, за да извоюват свободата си.

На кораба открих, че книгата е източник на всичките му разсъждения. Прочетеното ми оказа дълбоко въздействие. Внезапно ми стана ясно защо Реджиналд е толкова обсебен от древната раса. Аз му се подигравах, помните ли? Но вниквайки в книгата, желанието ми да се присмивам се изпари напълно. Почувствах се окрилен, изпълнен с вълнение и с нещо, което мога да опиша само като усещане за собствената ми нищожност. Сякаш бях осъзнал мястото си в света, бях надникнал през ключалка, очаквайки да видя стая от другата страна, но вместо стая пред очите ми се бе разкрил цял свят.

Какво бе сполетяло Предците? Какво бяха оставили и как бихме могли да извлечем полза от него? Не знаех. Тази загадка бе измъчвала Ордена ми векове наред, а сега на мен се падаше честта да се опитам да я разреша. Тази загадка ме бе довела тук, в Бостън.

— Господин Кенуей! Господин Кенуей!

Викаше ме млад джентълмен, отделил се от тълпата. Приближих се до него и попитах предпазливо:

— Да? Какво обичате?

Той протегна ръка да се здрависаме.

— Чарлс Лий, сър. Приятно ми е. Помолиха ме да ви покажа града. Да ви помогна да се установите.

Бяха ми разказали за Чарлс Лий. Не членуваше в Ордена, но искаше да се присъедини към нас и според Реджиналд щеше да се постарае да остави добро впечатление с надеждата да му съдействам да го приемем. Появата му ми припомни, че вече съм Велик майстор на Колониите.

Чарлс имаше дълга тъмна коса, гъсти бакенбарди и нос, закривен като орлов клюн. Допадна ми от пръв поглед, но забелязах, че макар да се усмихва, когато разговаря с мен, оглежда презрително всички други на пристанището.

Посочи ми да му подам пътните чанти и двамата си запроправяхме път през тълпата. Вървяхме по дългия кей, заобикаляйки замаяни пътници и екипажи, все още опомнящи се след първия досег с твърда земя, хамали, търговци и британски войници, развълнувани деца и кучета.

Докоснах шапка да поздравя две кикотещи се жени и попитах Чарлс:

— Харесва ли ти тук?

— Бостън притежава някакъв чар, предполагам — подвикна ми през рамо той. — Като всички колонии всъщност. Е, градовете им не се отличават с изтънчеността и великолепието на Лондон, но хората са честни и се трудят усърдно. Заредени са с новаторски дух, който ми допада.

Огледах се.

— Наистина е вълнуващо да наблюдаваш място, издигнало се от нулата.

— Издигнало се върху кръвта на други, опасявам се.

— О, тази история е стара като света. Едва ли ще се промени. Ние сме жестоки, войнствени и отчаяни създания. Саксонци и франки, османци и сафавиди. Мога да изреждам с часове. Цялата човешка история е низ от завоевания.

— Моля се някой ден да надмогнем това — отвърна искрено Чарлс.

— Ти се молиш, а аз действам. Да видим кой ще успее пръв.

— Използвах клише — отвърна той с обидено изражение.

— Да. Опасно клише. Думите притежават сила. Употребявай ги мъдро.

Замълчахме.

— Зачислен си в армията на Едуард Брадок, нали? — попитах, докато заобикаляхме каруца, натоварена с плодове.

— Да, но той още не е пристигнал в Америка и мислех, че докато… докато дойде…

Отскочих настрани, за да не се сблъскам с момиченце с развени плитки.

— Изплюй камъчето.

— Простете, сър. Аз… аз се надявах да се обучавам при вас. Ако ще служа на Ордена, едва ли има по-добър наставник.

Усетих лек прилив на задоволство.

— Много любезни думи, но смятам, че ме надценяваш.

— В никакъв случай, сър.

Недалеч румен вестникопродавец с кепе редеше на висок глас новините за битката за Форт Несесити:

— Френските сили триумфират след оттеглянето на Вашингтон. В отговор Нюкасълският херцог изпраща подкрепление срещу чуждестранната заплаха!

Чуждестранната заплаха, рекох си. Французите, с други думи. Конфликтът — наричаха го Френска и индианска война — щеше да се задълбочи, ако слуховете излезеха верни.

Нямаше англичанин, който да не ненавижда французите, но аз познавах един, който ги мразеше с кръвожадна страст — Едуард Брадок. Пристигнеше ли в Америка, щеше да се отправи веднага към полесражението, оставяйки ме да върша своята работа. Поне така се надявах.

Махнах с ръка на вестникарчето да си върви по пътя, когато се опита да ми измъкне шест пенса за бюлетина. Не изпитвах желание да чета за френските победи.

Когато стигнахме до мястото, където ни чакаха конете, и Чарлс ми обясни, че ще яздим до гостилницата „Зеления дракон“, се запитах какви ли са другите мъже.

— Обясниха ли ти какво ме води в Бостън? — полюбопитствах.

— Не. Господин Бърч каза, че ще узная само толкова, колкото решите да споделите. Изпрати ми списък с хора и ми нареди да се погрижа да ги откриете.

— И успя ли?

— Да. Уилям Джонсън ни чака в „Зеления дракон“.

— Добре ли го познаваш?

— Не. Но се съгласи да дойде веднага щом видя знака на Ордена.

— Докажеш ли, че си предан на каузата ни, ще узнаеш плановете ни — обещах му.

Той се усмихна и закима доволно.

— Разбира се, сър.

II

„Зеленият дракон“ беше внушителна тухлена постройка със скосен насмолен покрив и табелка пред входа, изобразяваща дракон. Според Чарлс бил най-известната гостилница в града, където всички — местните, британските войници и губернаторите — се събирали да беседват, да заговорничат, да интригантстват и да търгуват. Каквото и да избуеше в Бостън, корените му трябваше да се търсят тук, на Юниън Стрийт.

Самата Юниън Стрийт не беше нещо особено — кална река, по която се придвижвахме бавно, за да не напръскаме групичките джентълмени пред гостилницата, облегнати на бастуните си и потънали в поверителни разговори.

Отбягвайки каруците и кимайки отсечено на войниците, препускащи срещу нас, стигнахме ниската дървена конюшня, където оставихме конете, а сетне, прецапвайки внимателно през калта, влязохме в гостилницата. Вътре веднага се запознахме със собствениците — Катрин Кър, която (дано да не прозвучи неизискано) беше възпълничка, и Корнелий Дъглас, чиито първи думи, щом прекрачих прага, бяха:

— Целуни ме по задника, фусто!

За щастие не говореше нито на Чарлс, нито на мен, а на Катрин. Когато ни видяха, израженията на гостилничарите тутакси се промениха. По войнствените им лица се изписа раболепие и веднага отнесоха чантите ми в стаята, където щях да нощувам.

Чарлс не сгреши — Уилям Джонсън вече бе там. Представиха ни в стая на горния етаж. Беше по-възрастен мъж, облечен като Чарлс, но с изморено лице, осеяно с дълбоки бръчки. Той стана от масата, където разглеждаше купчина карти, и ми подаде ръка.

— За мен е чест — рече и когато Чарлс излезе, за да застане на пост пред вратата, добави: — Добро момче, макар и малко наивно.

Аз не споделих впечатленията си от Чарлс, кимайки му да продължи.

— Съобщиха ми, че ще организираш експедиция — каза той.

— Смятаме, че наблизо има древно хранилище — обясних, подбирайки внимателно думите. — Необходими са ми познанията ти за района и местните жители, за да го намеря.

Той разкриви лице.

— За съжаление откраднаха сандъка, където съхранявах проучванията си. Без него няма да съм ти полезен.

От опит знаех, че никога не е лесно.

— Ще го открием — въздъхнах. — Някакви следи?

— Сътрудникът ми Томас Хики отиде на разузнаване.

Много го бива да развързва езици.

— Кажи ми къде е и ще се погрижа да ускорим издирването.

— Чухме слухове за бандити, чието свърталище е имение на югозапад оттук — каза Уилям. — Томас вероятно е там.

III

В околностите на града лекият нощен ветрец полюшваше царевицата в полята. Недалеч се виждаше високата ограда на бандитското имение, откъдето долитаха гуляйджийски крясъци. Защо не, помислих си. Всеки ден са на косъм от ешафода или от остриетата на войнишките байонети. За разбойника всеки ден е празник, защото е останал невредим.

Около портата неколцина стражи уж пазеха, но по-скоро пиеха и спореха разпалено. Вляво от имението царевичното поле се издигаше плавно към ниско възвишение, където един постови хвърляше съчки в огъня. Той бе от малцината от тази страна на имението, които вършеха съвестно работата си. Нямаше отряди, обхождащи местността. И да имаше, те навярно се излежаваха под някое дърво, пияни до козирката, защото никой не забеляза как с Чарлс се прокраднахме до порутената каменна ограда, откъдето един мъж наблюдаваше имението.

Беше той — Томас Хики. Кръглолик, в пораздърпани дрехи и любител на грога, ако не се лъжех. И този мъж според Уилям много умело развързвал езици? Приличаше на човек, който с мъка си развързва обувките.

Вероятно — арогантно наистина — неприязънта ми към него бе предизвикана и от факта, че той се оказа първият в Бостън, за когото името ми не значи нищо. Аз се подразних, вярно, но реакцията на Чарлс бе далеч по-енергична. Той извади сабята си и изръмжа:

— Дръж се любезно, момче.

Аз го потупах по рамото да го усмиря.

— Спокойно, Чарлс — Предупредих го и после се обърнах към Томас: — Уилям Джонсън ни изпрати с надеждата да… ускорим разследването ти.

— Не ми трябва ускорение — проточи Томас. — Не ми трябват префърцунени лондончани. Открих крадците.

Чарлс настръхна.

— Защо тогава се размотаваш?

— Обмислям как да се разправя с нехранимайковците.

Томас посочи имението и се обърна към нас с очаквателен поглед и дръзка усмивка.

Въздъхнах. Време бе да запретна ръкави.

— Добре. Аз ще убия постовия и ще заема позиция зад стражите. Вие двамата ще минете отпред. Открия ли огън по групата, нахлувате вътре. Елементът на изненадата е на наша страна. Ще обезвредим половината, преди да разберат какво става.

Взех си мускета, отдалечих се от другарите си и пропълзях към края на царевичното поле. Залегнах и се прицелих в постовия. Той си топлеше ръцете, стиснал пушката между краката си. Вероятно нямаше да ме забележи дори да се бях появил, яхнал камила. Стори ми се подло да натисна спусъка, но го натиснах.

Изругах, когато той падна напред, вдигайки фонтан от искри. Щеше да пламне всеки момент и ако не друго, миризмата щеше да привлече вниманието на приятелчетата му. Върнах се бързо обратно. Томас и Чарлс се прокрадваха към оградата, а аз заех позиция надалеч от портата, опрях приклада върху рамото си и присвих очи, вземайки на мушка бандита, застанал — по-точно залитащ — точно пред портата. Докато го наблюдавах, той тръгна към царевичното поле, навярно да смени постовия, който се печеше в собствения си огън. Изчаках го да стигне до полето, защото в имението се бе възцарило моментно затишие, и когато възгласите се надигнаха отново, натиснах спусъка.

Той падна на колене и се килна на една страна, останал без половин глава. Погледнах веднага към портата, за да видя дали са чули изстрела.

Не. Бандитите край портата бяха насочили вниманието си към Чарлс и Томас. Крещяха им с извадени саби и пистолети:

— Назад! Назад!

Чарлс и Томас се помайваха точно както ги бях инструктирал. Очевидно ги сърбяха ръцете да измъкнат оръжията си на свой ред, но изчакваха. Добри войници. Чакаха да дам първия изстрел.

Прицелих се в мъжа, който явно бе тартор на групичката, натиснах спусъка и видях как от тила му шурва кръв и той залита назад. Този път чуха пукота на мускета, но вече нямаше значение, защото Чарлс и Томас извадиха оръжията си и нападнаха. Още двама стражи се търкулнаха на земята с окървавени вратове. Край портата настана суматоха и битката започна на сериозно.

Успях да сваля още двама бандити, захвърлих мускета, извадих сабята и се хвърлих в битката, заставайки рамо до рамо с Чарлс и Томас. Беше ми приятно да се бия с другари — рядък случай — и повалих още двама или трима разбойници. Останалите се втурнаха с крясъци към имението и се барикадираха вътре.

За нула време единствените живи пред портата останахме аз, Томас и Чарлс. Задъхани, избърсахме кръвта от остриетата си. Погледнах Томас. Бях впечатлен от бързината и ловкостта му, контрастиращи с външния му вид. Чарлс също го гледаше, но далеч по-омерзено, сякаш вещината на Томас в сражението го бе подразнила.

Сега обаче изникна нов проблем. Бяхме завзели двора на имението, но побягналите бандити бяха залостили вратата. Томас предложи да взривим бурето с барут — поредната добра идея от мъжа, когото отначало бях отписал снизходително като пияница. Така и направихме. В стената зейна дупка, през която нахълтахме в къщата, прескачайки разкъсаните тела, осеяли пода на преддверието от другата страна.

Продължихме напред. Дебели меки килими застилаха подовете, а пред прозорците висяха изящни завеси. Навсякъде бе сумрачно. Чуваха се писъци — женски и мъжки — и забързани стъпки. Ние напредвахме бързо. С една ръка размахвах сабята, а с другата държах пистолета и използвах и двете оръжия да убивам всеки, изпречил се на пътя ни.

Томас се бе въоръжил със свещник и разбиваше главите на бандитите, триейки кръв и мозък от лицето си, когато Чарлс ни припомни защо сме дошли — да намерим сандъчето на Уилям. Описа ни го, докато тичахме по тъмните коридори, вече по-безпрепятствено. Бандитите или се разбягваха пред нас, или се прегрупираха, за да окажат по-сериозна съпротива. Всъщност нямаше значение какво правят. Нашата цел бе да открием сандъчето.

Открихме го сгушено в дъното на будоар, вонящ на бира и секс и сравнително многолюден — полуголи жени, които грабнаха дрехите си и се разбягаха с писъци, и неколцина бандити, зареждащи пушките си. Един куршум се заби в дървената рамка на вратата до мен и ние се прикрихме в същия момент, когато друг мъж — гол-голеничък — вдигна пистолета си да стреля.

Чарлс отвърна на огъня през дървената рамка на вратата и голият се строполи върху килима с нащърбена червена дупка в гърдите, свличайки пътьом чаршафите от леглото. Още един куршум прониза дървото и ние отскочихме назад. Томас извади сабята си да посрещне двамата бандити, връхлитащи към нас от другия край на коридора. Чарлс застана до него.

— Свалете оръжията — извика един от разбойниците в будоара — и ще ви пощадя живота.

— Отправям ти същото предложение — отвърнах иззад вратата. — Не враждуваме. Искам само да върна сандъчето на законния му собственик.

— Нищо законно няма у господин Джонсън — отсече презрително той.

— Повече няма да моля.

— Така да бъде.

Долових движение и скочих през прага. Другият мъж се опитваше да ни нападне из засада, но аз изпратих куршум между очите му и той падна върху пода. Пистолетът му се търкулна настрани. Вторият бандит стреля отново и се спусна към оръжието на другаря си, но аз вече бях презаредил и предвидих хода му. Прицелих се в хълбока му, той се преви като ранено животно и се строполи върху леглото, приземявайки се върху подгизналите от кръв чаршафи. Държейки го на мушка, тръгнах към него. Той ме изгледа злостно. Едва ли си бе представял, че нощта му ще завърши така.

— Вие нямате нужда от книги и карти — посочих сандъчето на Уилям. — Кой ви нареди да го откраднете?

— Не съм го виждал — поклати глава той. — Пращаше ми писма или използвахме тайници за размяна на съобщения. Но винаги плаща, така че изпълняваме поръчките.

Където и да отидех, се натъквах на хора като този бандит, готови сякаш на всичко за няколко гроша. Мъже като него бяха нахлули в родния ми дом и бяха убили баща ми. Мъже като него ме насочиха по пътя, който следвам сега.

— Винаги плаща. Ние изпълняваме поръчките.

През булото на отвращението успях някак си да устоя на порива да го убия.

— Е, тези дни отминаха. Предай думите ми на господарите си.

Той се надигна леко, вероятно осъзнал, че ще го оставя жив.

— Кой си ти? — попита.

— Няма значение. Те ще разберат — отвърнах и повече не го погледнах.

Томас натъпка джобовете си с плячка, а ние с Чарлс взехме сандъка. Излязохме от къщата. Оттеглянето беше по-лесно, защото повечето бандити бяха заложили на благоразумието и се бяха покрили. Яхнахме конете си и препуснахме.

IV

В „Зеления дракон“ Уилям Джонсън отново се взираше в картите си. Веднага затършува из сандъка, когато му го върнахме, проверявайки дали свитъците му са непокътнати.

— Благодаря, господин Кенуей — рече доволно най-после, установил, че нищо не липсва. — Кажи ми сега какво искаш.

Амулетът висеше на врата ми. Често го свалях да му се полюбувам. Въображението ли ме подвеждаше, или той наистина светеше понякога? Не сияеше в нощта, когато го взех от Мико. За пръв път просветна, когато Реджиналд го вдигна да го видим в къщата на Флийт и Брайд Стрийт. Сега обаче сияеше и в моите ръце, както в неговите, сякаш вярата — колко абсурдно звучи — му вдъхва сили.

Погледнах Уилям, свалих амулета и му го подадох. Той го пое, без да отлепя поглед от мен, усетил колко е ценен. После присви очи и го заразглежда съсредоточено.

— Познати ли са ти изображенията по него? — попитах. — Някое племе не ти ли е показвало нещо подобно?

— Изглежда изработено от мохикани.

Сърцето ми заби по-бързо. Индианци!

— Възможно ли е да разбереш от кой район е? Искам да знам къде са го изработили.

— Вероятно, след като вече разполагам с проучванията си. Ще се постарая.

Кимнах признателно.

— Първо обаче искам да науча повече за теб, Уилям. Разкажи ми за себе си.

— Какво да разкажа? Роден съм в Ирландия. Родителите ми бяха католици, което, както разбрах отрано, ограничава сериозно възможностите ми. Приех протестантството и дойдох тук по покана на чичо ми. Опасявам се обаче, че умът на чичо Питър не сечеше като бръснач. Искаше да търгува с мохиканите, но построи къщата си далеч от търговските маршрути. Опитах се да го вразумя, но… — Уилям въздъхна. — Както казах, той не беше от най-умните. Взех малкото си спестявания и си купих земя. Построих къща, хамбар, склад и воденица. Скромно начало, но местоположението беше добро.

— Така опозна мохиканите?

— Да. И връзката ни се оказа ползотворна.

— Но не си чувал нищо за древни хранилища? За скрити храмове или стари сгради?

— И да, и не. Индианците имат светилища, но никое не отговаря на това, което ми описваш. Могили, горски поляни, тайни пещери… Всички са творения на природата. Няма странни метали. Нито… странни сияния.

— Хмм… Това, което търся, е скрито добре.

— Очевидно дори от тях. — Той се усмихна. — Но не унивай, приятелю. Ще открием древното ти съкровище. Кълна се.

Вдигнах чашата си.

— Да пием за успеха!

— За скорошен успех!

Усмихнах се. Вече бяхме четирима. Бяхме задруга.