Оливър Боудън
Възмездие (20)

I

По-рано тази вечер бях в Кралската опера, седнал до Реджиналд, който очакваше предстоящия спектакъл на „Просешка опера“ с очевидно задоволство. При последната ни среща го бях заплашил, не бях забравил, разбира се, но той сякаш не помнеше. Бе забравил или простил, едно от двете. Независимо от причината, като че ли никога не бяхме кръстосвали шпаги. Той сияеше от щастие — или защото предвкусваше музикалното забавление, или защото смяташе, че е близо до амулета.

Амулетът всъщност беше в операта, около врата на асасин, чието име се споменаваше в дневника на Ведомир и когото тамплиерските шпиони бяха проследили.

Асасин. Той бе следващата ми цел. Първата ми задача, откакто доведох Лусио от Корсика, и първата жертва, която щеше да усети жилото на новото ми оръжие — скритото острие. Извадих театралния бинокъл и погледнах мъжа в другия край на залата — моята жертва. Каква ирония!

Жертвата беше Мико.

Оставих Реджиналд и тръгнах по коридорите на операта зад седалките. Заобиколих местата за редовните посетители и стигнах до ложата на Мико. Влязох тихо и го потупах по рамото.

Бях готов да противодействам, ако окаже съпротива. Тялото му се напрегна, чух го как си поема остро дъх, но не понечи да се защити. Сякаш знаеше какво предстои, когато протегнах ръка и свалих амулета му. Стори ми се дори, че въздъхна облекчено. Сякаш е благодарен да се отърси от отговорността, доволен, че вече не е пазител на съкровището.

— Трябваше да дойдеш при мен — отрони той. — Щяхме да намерим друг начин…

— Да, но тогава щеше да разбереш — отвърнах.

Извадих острието с щракване и го видях да се усмихва, познал оръжието, което му бях отнел в Корсика.

— Съжалявам — казах.

— И аз — каза той.

Убих го.

Няколко часа по-късно бях на среща в къщата на пресечката между Флийт и Брайд Стрийт. Неколцината около масата бяха вперили погледи в Реджиналд и в книгата пред него. Беше отворена и върху заглавната страница се виждаше асасинският символ.

— Джентълмени — подхвана Реджиналд със светнали просълзени очи, — в ръката си държа ключ. И ако трябва да се вярва на тази книга, той отваря вратите на хранилище, построено от Предците.

Аз не се сдържах и го прекъснах:

— А, нашите скъпи приятели, които управлявали, унищожавали и изчезнали от света. Знаеш ли какво ще намерим вътре?

Дори да долови сарказма ми, Реджиналд не показа и капчица раздразнение. Взе амулета, вдигна го и се усмихна при вида на благоговейно стихналите си събеседници. Амулетът засия в ръката му. Изглеждаше впечатляващо, дори аз не мога да отрека. Реджиналд ме погледна.

— Ще намерим познание — каза. — Навярно оръжие или нещо непознато на света, с немислима структура и предназначение. Възможно е хранилището да съдържа нещо такова. Или нищо подобно. Предците все още са енигма. Сигурен съм обаче, че каквото и да ни очаква зад стените на хранилището, ще ни предостави огромно преимущество.

— На нас или на враговете ни — уточних, — ако го намерят първи.

Той се усмихна. Започвах ли да вярвам? Най-сетне?

— Няма. Ти ще се погрижиш за това.

Мико умря, настоявайки да открием друг начин. Какво имаше предвид? Помирение между асасините и тамплиерите? Мислите ми се насочиха към татко.

— Знаеш ли къде се намира хранилището? — попитах след известен размисъл.

— Господин Харисън? — каза Реджиналд и Джон пристъпи напред с карта, която разгъна.

— Докъде стигнаха изчисленията ти? — попита Реджиналд, а Джон очерта с показалец кръг около Ню Йорк и Масачузетс.

— Смятам, че мястото е някъде в този район — отговори.

— Доста обширна територия — намръщих се аз.

— Простете. За да съм по-точен, би трябвало…

— Няма нищо — прекъсна го Реджиналд. — Достатъчно е за начало. Затова те повикахме тук, господин Кенуей. Искаме да заминеш за Америка, да откриеш хранилището и да вземеш каквото съдържа.

— На вашите услуги — отвърнах. Наум наругах и него, и щуротиите му. Предпочитах да ме оставят на мира, за да продължа разследването си. След миг добавих: — Ала толкова мащабна задача изисква повече от един изпълнител.

— Разбира се — съгласи се Реджиналд и ми подаде лист хартия. — Тук са написани имената на петима мъже, благоразположени към каузата ни. Ще ти окажат неоценимо съдействие. С тях няма да ти липсва нищо.

— Е, тогава да не губя време — казах.

— Знаех, че доверието ни към теб не е неоправдано. Купили сме ти билет за кораб, който ще отплава за Бостън. Потегля призори. Върви, Хайтам, и ни донеси чест и слава.