Оливър Боудън
Възмездие (2)

I

Преди два дни трябваше да празнувам десетия си рожден ден в дома ни на Куин Анс Скуеър. Рожденият ми ден обаче отмина без тържества; имаше само погребения, а домът ни прилича на почернял изгнил зъб сред високите бели къщи край площада.

Отседнали сме в едно от именията на баща ми в Блумсбъри. Къщата е хубава и макар семейството ми да е погубено, а животът ни — съсипан, поне за това трябва да сме благодарни. Ще останем тук като зашеметени изгубени духове, докато бъдещето ни се проясни.

Огънят погълна дневниците ми и сега сякаш започвам наново. В такъв случай навярно трябва да се представя. Казвам се Хайтам — арабско име на английско момче, родено в Лондон и допреди два дни живяло идилично, далеч от градската мизерия. От площада виждахме мъглата и пушека, надвиснали над реката, и като всички други усещахме вонята, която бих могъл да опиша само като „мокър кон“, но не се налагаше да газим през смрадливите реки, извиращи от работилниците, касапниците и задниците на животните и хората. Отровните отпадъчни води, развъдник на болести — дизентерия, холера, полиомиелит.

— Побързайте, господин Хайтам. Ще пипнете магарешка кашлица!

Когато прекосявахме поляните към Хемпстед, бавачките ми ме дърпаха настрани от бледите клетници и закриваха очите ми да не виждам недъгавите деца. Болестта ги плашеше най-много. Защото, предполагам, болестта е глухоняма; няма как да я подкупиш, оръжия не я ловят и не свежда глава нито пред богатството, нито пред общественото положение. Тя е неумолим противник.

И разбира се, напада без предупреждение. Затова всяка вечер ме преглеждаха за признаци на шарка или морбили и докладваха на мама, че съм невредим, когато идваше да ме целуне за лека нощ. Аз бях от щастливците, както виждате, които имаха майка да ги целуне за лека нощ и баща, който да ги завие в леглото. Той обичаше мен и Джени — моята полусестра — и ми разказваше за богатството и за бедността, за щастливата ми звезда и за отговорността да мисля за другите; наемаше учители и бавачки, които да ме обучават и да се грижат за мен, за да стана доблестен и достоен мъж. Бях щастливец. Не бях като децата, който работят на полето и в заводите или чистят комините.

Понякога се питах обаче дали имат приятели, тези, другите деца. Представях си, че имат и — знаех, разбира се, че не бива да им завиждам, защото моят живот е много по-удобен от техния — им завиждах само за едно, за приятелите им. Аз нямах приятели, нямах и братя и сестри на моята възраст. Защо не завързвах приятелства ли? Е, бях срамежлив. Имаше и друга пречка — разбрах за нея още когато бях на пет.

Беше следобед. Именията край Куин Ане Скуеър бяха построени нагъсто и често виждахме съседите си — или на площада, или в задните им дворове. От едната страна на нашата къща живееше семейство с четири момичета — двете бяха горе-долу на моята възраст. По цели часове скачаха на въже и играеха на сляпа баба в градината и аз ги чувах в стаята, където учех под зоркия поглед на наставника ми — стария господин Флейлинг. Той имаше гъсти вежди и навика да си бърка в носа, да разглежда внимателно находката, издълбана от дебрите на ноздрите му, и тайничко да я изяжда.

Онзи следобед господин Флейлинг излезе от стаята и изчаках стъпките му да заглъхнат; побутнах листовете със задачи, отидох до прозореца и погледнах към двора на съседната къща.

Там живееше семейство Досън. Господин Досън беше магистър по философия — така казваше татко, сбърчвайки чело. Градината им беше заобиколена от висока стена, но въпреки дърветата и храстите, потънали в зеленина, виждах момичетата. Играеха на дама и бяха очертали игрището със стикове за крикет, но изглежда не вземаха много на сериозно надпреварата; навярно двете по-големи момичета разясняваха на по-малките тънкостите на дамата. Разлюлели плитки и розови надиплени рокли, те викаха и се смееха, а от време на време чувах глас на възрастна жена — вероятно бавачката, скрита от погледа ми под дървесните корони.

Забравил за момент за задачите върху писалището, аз ги наблюдавах, докато изведнъж, сякаш усетила, че я гледат, една от по-малките сестри — около година по-малка от мен — вдигна очи, видя ме зад прозореца и погледите ни се срещнаха.

Аз преглътнах и много колебливо й помахах. За моя изненада тя се усмихна лъчезарно. След миг извика сестрите си, които се скупчиха около нея, извили развълнувано вратове и заслонили очи от слънцето, за да надникнат зад прозореца, където аз стоях като музеен експонат. Само че подвижен експонат, който махаше с ръка и поруменяваше от смущение, но усещаше радостна топлота, подсказваща му, че може би ще намери приятели.

Предчувствието се изпари тутакси, щом бавачката им излезе изпод прикритието на дърветата, погледна гневно към прозореца и ме изпепели с изражение, което не оставяше никакво съмнение, че ме смята най-малкото за натрапник, а после избута четирите момичета извън полезрението ми.

Бях виждал този поглед и преди, щях да го виждам и занапред — на площада, по поляните зад къщите. Помните ли, че споменах колко усърдно ме отдръпваха бавачките от дрипавите клетници? Другите бавачки отдръпваха поверениците си по същия начин от мен. Не бях питал защо. Не ми изглеждаше странно, защото… не знам, сигурно защото нямаше причина да се чудя; това просто се случваше и толкова.

II

Когато навърших шест, Едит ми връчи кат изгладени дрехи и обувки със сребърни катарами.

Излязох иззад паравана обут с лъскавите нови обувки, в жакет и сако, и Едит извика една от прислужниците, която каза, че съм копие на баща си. Това, разбира се, беше целта.

По-късно родителите ми дойдоха да ме видят и съм готов да се закълна, че очите на татко се просълзиха малко, а мама направо се разплака, размахвайки ръка, за да й подадат кърпичка.

Застанал пред тях, аз се чувствах пораснал и помъдрял, макар отново да усещах как страните ми пламват. Запитах се дали момичетата на Досънови ще ме харесват в новия костюм, дали ще им заприличам на истински джентълмен. Често мислех за тях. Понякога ги зървах от прозореца да тичат из градината или да ги качват във файтон пред имението им. Веднъж ми се стори, че едната ме поглежда, но дори да ме видя, този път нямаше усмивки, а само сянка от изражението на бавачката й, сякаш неодобрението към мен се предаваше като мистично познание.

И така, от едната ни страна живееха Досънови — загадъчните подскачащи момиченца с плитки, а от другата страна бяха Баретови. Семейството имаше осем деца — момичета и момичета, но рядко виждах и тях. Както в случая с Досънови, зървах ги само когато се качват в каляски или отдалеч на поляните. Един ден обаче, малко преди осмия ми рожден ден, бях в градината, обикалях край високата ограда и ронех с пръчка старите червени тухли. От време на време спирах, обръщах някой камък с пръчката и оглеждах насекомите, които побягваха от убежището си — мокрици, стоножки, червеи се извиваха, сякаш да протегнат дългите си тела. Лека-полека стигнах до вратата, която отвеждаше към пътека между нашия дом и къщата на Баретови.

Тежката порта беше залостена с огромно ръждясало парче метал, което изглеждаше недокосвано от години. Аз го огледах, претегляйки го в ръка, и в същия момент чух настойчив момчешки шепот.

— Ей, ти! Вярно ли е това, което говорят за баща ти?

Гласът долиташе от другата страна на портата, макар да го разбрах едва след миг-два — мигове, през които се вкамених, стъписан и уплашен. После подскочих от страх, когато зърнах през пролуката на вратата да наднича ококорено око. Гласът повтори въпроса:

— Хайде, ще ме извикат всеки момент. Вярно ли е това, което казват за баща ти?

Успокоих се и приближих лице към пролуката.

— Кой си ти? — попитах.

— Том. Живея в съседната къща.

Знаех, че Том е най-малкият от децата на Баретови, горе-долу на моята възраст. Бях чувал да го викат.

— Ти кой си? — попита Том. — Така де, как се казваш?

— Хайтам — отвърнах и се почудих дали Том е новият ми приятел.

Ако не друго, окото му изглеждаше дружелюбно.

— Странно име.

— Арабско е. Означава „млад орел“.

— А, ясно!

— Кое е ясно?

— О, не знам. Просто се връзва с историята. И си само един, нали?

— Имам сестра — отвърнах. — И майка и баща.

— Малко семейство.

Кимнах.

— Виж — настоя той. — Вярно ли е, или не? Наистина ли баща ти е такъв, какъвто казват? И не смей да ме лъжеш, виждам ти очите. Веднага ще разбера, ако излъжеш.

— Няма. Но не знам какво казват „те“, нито кои са.

В този момент ме обзе странно и не съвсем приятно чувство — че някъде съществува представа за „нормалното“, а ние, семейство Кенуей, не отговаряме на критериите.

Навярно собственикът на окото долови нещо в гласа ми, защото добави припряно:

— Съжалявам, съжалявам, ако те обидих. Просто съм любопитен, това е. Носят се слухове и е много вълнуващо, ако са верни…

— Какви слухове?

— Ще ме помислиш за глупак.

Събрал смелост, аз приближих до пролуката и го погледнах — око срещу око.

— Какво казват хората за татко? — попитах.

Той примигна.

— Казват, че бил…

Ненадейно нещо прошумоля зад гърба му и чух гневен мъжки глас да вика:

— Томас!

Той се отдръпна уплашено от вратата.

— Съжалявам, братле — прошепна бързо, — трябва да тръгвам. Викат ме. Ще се видим пак, надявам се.

Том изчезна, а аз останах да се чудя за какво намекваше. Какви слухове? Какво говореха хората за нас, за нашето малко семейство?

След малко се сетих, че и аз трябва да вървя — наближаваше пладне, а по пладне се учех да се дуелирам.