Оливър Боудън
Възмездие (19)

II

На стотина метра от портата се натъкнах на самотен постови, облечен като селянин, с мускет, преметнат през рамо. Изглеждаше сънен, но всъщност беше нащрек и се озърташе зорко. Щом наближих, погледите ни се срещнаха за кратко. Позна ме и очите му трепнаха. Наклони леко глава да ми посочи, че съм свободен да продължа. Знаех, че пред портата има втори постови. Тръгнах през горичката покрай високата ограда, докато стигнах сводестата дървена порта, в която бе вградена по-малка врата. До нея стоеше страж, когото познавах от годините, когато живеех в имението.

— Я виж ти! — каза той. — Та това е господин Хаишм. Вече истински мъж!

Усмихна се и пое юздите на конете ми, отвори вратата и аз прекрачих в двора, примижавайки под ярките слънчеви лъчи, защото очите ми бяха свикнали с горския сумрак.

Пред мен се стелеше моравата. Тръгнах по нея, завладян от странно усещане — носталгия, разбира се, по младежките години, които бях прекарал тук. По времето, когато Реджиналд… продължаваше да ми преподава познанията, чиито семена бе посял татко? Така твърдеше. Сега обаче знаех, че ме е заблуждавал. По отношение на бойните умения и ловкостта да се прокрадвам незабелязано навярно бе спазил традицията, но ме беше възпитал в убежденията на тамплиерския орден; учеше ме, че пътят на тамплиерите е единственият път и онези, които следват друга посока, са в най-добрия случай заслепени, а в най-лошия — покварени.

Аз обаче бях разбрал, че татко е бил от онези заслепени, покварени мъже. На какво ли щеше да ме научи, докато раста? Бог знае.

Тревата беше остра и буйна въпреки присъствието на двамата градинари, препасали къси саби през кръстовете си. Ръцете им уловиха дръжките на оръжията, когато тръгнах към къщата. Единият скоро ме позна и кимна.

— За мен е чест най-сетне да ви видя, господин Кенуей — каза той. — Мисията ви приключи успешно, нали?

— Да, благодаря — отвърнах му. Градинар ли беше или страж? Не знаех. За него обаче аз бях рицар, сред най-изтъкнатите в Ордена. Възможно ли бе да мразя Реджиналд, след като под неговите напътствия бях пожънал такава слава? Бях ли подлагал някога на съмнение възгледите му? Не. Насилваха ли ме да ги споделям? Отново не. Имах възможност да избирам пътя си, безспорно, но бях останал в Ордена, защото вярвах в доктрината.

Въпреки това той ме беше излъгал.

Не, не точно излъгал. Как се бе изразил Холдън? „Беше спестил част от истината.“

Защо?

И друг, по-належащ въпрос — защо Лусио реагира така, когато му казах, че ще види майка си.

Чул името ми, вторият градинар се втренчи в мен, а когато минавах край него, се приведе в поклон. Аз му кимнах, почувствал се ненадейно по-висок. Изпъчил гърди, пристъпих към входната врата, която познавах като стар приятел. Преди да почукам, се обърнах още веднъж към моравата, където двамата градинари стояха, вперили очи в мен. Бях тренирал на тази морава безброй часове, усъвършенствайки саблената си техника.

Почуках. Отвори ми мъж в подобни дрехи. И той носеше къса сабя на кръста си. В къщата нямаше толкова служители, когато аз живеех тук, но, да, когато живеех тук, нямахме виден гост като жената, специалист по дешифриране на кодове.

Първото познато лице, което зърнах в къщата, бе на Джон Харисън, който ме погледна и едва не подскочи.

— Хайтам! — възкликна. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Привет, Джон — поздравих го невъзмутимо аз. — Тук ли е Реджиналд?

— Да, Хайтам, но Реджиналд трябва да е тук. За разлика от теб.

— Дойдох да нагледам Лусио.

— Какво? — Лицето на Харисън започна да се зачервява. — Дойде да нагледаш Лусио? — Дар словото очевидно му изневеряваше. — Какво? Защо? Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Джон — рекох вразумително, — успокой се, моля те. Никой не ме проследи. Никой не разбра, че напускам Италия. Никой не знае, че съм тук.

— Е, да се надяваме.

— Къде е Реджиналд?

— Долу. С пленниците.

— О? Пленници?

— Моника и Лусио.

— Ясно. Нямах представа, че се водят пленници.

Вратата под стълбището се отвори. Появи се Реджиналд. Знаех, че тази врата отвежда към зимника — тъмна влажна стая с плесенясали полупразни рафтове за винени бутилки край едната стена.

— Здравей, Хайтам — процеди Реджиналд. — Не те очаквах.

До него застана един от стражите, последван не след дълго от втори. Погледнах ги, после насочих очи отново към Реджиналд и Джон, които приличаха на двойка угрижени духовници. Не бяха въоръжени, но дори да бяха, вероятно щях да надвия и четиримата. Ако се стигнеше дотам.

— Да — рекох. — Джон тъкмо ми обясняваше колко е изненадан от посещението ми.

— Наистина, Хайтам! Много безразсъдна постъпка…

— Навярно, но исках да проверя дали се грижите добре за Лусио. Сега разбирам, че е пленник тук. Научих достатъчно…

Реджиналд се подсмихна.

— А ти какво очакваше?

— Каквото ми бе обяснено. Че целта на мисията е да събере майка и син, а жената се е съгласила да дешифрира дневника на Ведомир, ако успеем да спасим сина й от бунтовниците.

— Не съм те излъгал, Хайтам. Тя наистина започна да дешифрира дневника, откакто доведохме Лусио.

— Но не доброволно, както си представях.

— Не проработи ли морковът, използваме тоягата — отсече Реджиналд със студени очи. — Съжалявам, ако си останал с впечатлението, че морковът ще преобладава.

— Искам да я видя — казах и Реджиналд се съгласи, кимвайки отсечено.

Поведе ни през вратата, която отвеждаше към няколко каменни стъпала, спускащи се надолу. По стените танцуваха светлини.

— Колкото до дневника, Хайтам, вече сме близо — каза той, докато слизахме. — Установихме, че съществува амулет, свързан някак си с хранилището. Ако намерим амулета…

Под стълбите железни светилници по стените осветяваха пътя към вратата, пред която стоеше страж. Той прекрачи встрани и ни отвори да влезем. Зимникът изглеждаше точно както го помнех, осветен от треперливите пламъци на няколко факли. В единия край имаше писалище, закрепено неподвижно за пода. Лусио бе прикован към него.

До него бе майка му — причудлива гледка. Седеше на стол, който явно бе донесен отгоре специално за целта. Носеше дълга пола и закопчана догоре блуза. Щеше да прилича на жена на неделна литургия, ако не бяха ръждивите железни окови, пристягащи китките й към облегалките на стола, и намордника върху лицето й.

Лусио ме видя и в очите му пламна омраза. После заби поглед в листовете пред себе си.

Спрях в средата на стаята, между вратата и писалището.

— Реджиналд, какво означава това? — Посочих майката на Лусио, която ме изгледа злостно иззад намордника.

— Временна мярка, Хайтам. Сутринта Моника обсипа с прекалено гръмогласни проклятия тактиката ни. Затова ги преместихме тук. — Той заговори по-високо, за да го чуят пленниците. — Сигурен съм, че утре ще възвърнат добрите си обноски и ще се върнат в обичайното си жилище.

— Не постъпваш правилно, Реджиналд.

— По принцип са настанени далеч по-удобно, Хайтам — обясни ми сприхаво той.

— Въпреки това не бива да се отнасяш така с тях.

— Ти също не биваше да сплашваш клетото дете в Шварцвалд, притискайки нож в гърлото му — сряза ме Реджиналд.

Зяпнах. Устните ми помръднаха, но думите ми убягваха.

— Тогава… тогава…

— Беше различно? Защото тогава търсеше убийците на баща си? — Той ме улови за лакътя и ме изведе от зимника. Излязохме в коридора и заизкачвахме стълбите. — Това тук е по-важно. Вероятно не споделяш мнението ми, но е така. Заложено е бъдещето на Ордена.

Вече не бях сигурен. Не бях сигурен кое е по-важно, но замълчах.

— И какво следва, когато дешифрират дневника? — попитах, щом се върнахме отново в преддверието.

Той ме погледна.

— О, не! — възкликнах, разбрал безмълвния му отговор. — Не бива да пострадат.

— Хайтам, не приемам заповеди от теб.

— Тогава не го възприемай като заповед — просъсках. — А като заплаха. Ако се налага, задръж ги тук, след като си свършат работата, но нараниш ли ги, ще отговаряш пред мен.

Той ме изгледа продължително и остро. Осъзнах, че сърцето ми бие като чук в гърдите и се помолих Богу да не личи. Бях ли се опълчвал срещу него така? Толкова решително? Не мисля.

— Много добре — каза той накрая. — Няма да пострадат.

Вечеряхме в мълчание, след което получих неохотна покана да пренощувам в имението. Заминавам на сутринта; Реджиналд обеща да ме държи в течение как напредва дешифрирането на дневника. Топлотата помежду ни обаче се е изпарила. У мен той съзира неподчинение; у него аз провиждам лъжи.