Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forsaken, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Прозрение
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2013
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978-954-389-240-2
История
- —Добавяне
Трета част
1753, три години по-късно
7 юни 1753 година
I
— Имам задача за теб — каза Реджиналд.
Кимнах. Не се изненадах. Отдавна не бяхме се виждали и предусещах, че молбата му да се срещнем не е само повод да си побъбрим. Седяхме в „Уайтс“ и отпивахме от халбите с джинджифилова бира, които любезната и — бях забелязал, естествено — едрогърда сервитьорка охотно допълваше.
На масата вляво няколко джентълмени — обвеяните с позорна слава „уайтски комарджии“ — играеха шумно на зарове, но иначе заведението беше празно.
Не бях виждал Реджиналд от онзи ден в Шварцвалд преди шест години — много вода бе изтекла оттогава. Присъединявайки се към армията на Брадок в Холандия, аз се сражавах с гвардейците при обсадата на Берген и останах във войската, докато Договорът от Екс ла Шапел не сложи край на войната на другата година. След това участвах в няколко миротворчески кампании и с Реджиналд си разменяхме само писма. Неговите пристигаха или от Лондон, или от имението в Ландес. Понеже знаех, че вероятно четат кореспонденцията ми, преди да я изпратят, аз пишех завоалирано, очаквайки с нетърпение момента да споделя страховете си на четири очи с Реджиналд.
Щом се върнах в Лондон обаче и заживях отново в къщата на Куин Ане Скуеър, разбрах, че той е „възпрепятстван“. Поне така ми казваха. Обясняваха ми, че се е уединил с книгите си — и с Джон Харисън, друг рицар от Ордена, споделящ манията му по древни храмове, хранилища и призраци от миналото.
— Помниш ли, че празнувахме тук осмия ми рожден ден? — попитах го, обзет от странно желание да отложа момента, когато ще науча кого трябва да убия. — Помниш ли какво се случи отвън? И как изигра ролята на пламенния ухажор, готов да въздаде правосъдие на място, на улицата?
Той кимна.
— Хората се променят, Хайтам.
— Ти си се променил наистина. Сега си отдаден изцяло на проучванията на Първата цивилизация.
— Близо съм, Хайтам. — Сякаш темата смъкна паравана от предпазливост, зад който се криеше.
— Успя ли да дешифрираш дневника на Ведомир?
Той се намръщи.
— Не, ударих на камък. Но не защото не полагам усилия, уверявам те. По-правилният отговор всъщност е „не още“, защото залових жена, специалист по разгадаване на кодове. Жена, представяш ли си? Италианка, сътрудничка на асасините. Държим я във френското имение дълбоко в гората, но твърди, че й е нужна помощта на сина й, за да дешифрира дневника. Синът е в неизвестност от няколко години. Аз лично се съмнявам в думите й и смятам, че е способна да разгадае кода и сама. Мисля, че ни използва да намерим сина й. Но се съгласи да ни съдейства, ако го открием, и ние най-сетне успяхме.
— Къде е?
— В Корсика, закъдето ти ще заминеш да го доведеш.
Значи бях сгрешил. Нямаше да убивам, а да дундуркам синчета.
— Какво? — взря се той в лицето ми. — Мислиш, че те подценявам? Нищо подобно, Хайтам. Това е най-важната задача, която някога съм ти възлагал.
— Не, Реджиналд — въздъхнах. — Така ти се струва.
— О? Какво намекваш?
— Че вероятно увлечението ти по Предците те заслепява и загърбваш задълженията си. Дали не си изпуснал нечии юзди?
— Чии юзди? — попита объркано той.
— На Едуард Брадок.
Той очевидно се изненада.
— Разбирам… Искаш да ми кажеш нещо за него? Нещо, което досега не си споделял?
Посочих да ни долеят халбите с бира и сервитьорката кимна усмихнато. Напълни чашите и се отдалечи с разлюлени бедра.
— Какво знаеш за действията на Брадок през последните години? — попитах.
— Рядко ми пише, още по-рядко се виждаме — отвърна Реджиналд. — През последните шест години сме разговаряли само веднъж, доколкото си спомням, а писмата му са съвсем лаконични. Не одобрява интереса ми към Предците и за разлика от теб, не крие негодуванието си. Явно мненията ни се разминават коренно по въпроса как да разпространяваме тамплиерското послание. Тоест знам много малко за него. Всъщност ще науча повече, ако някой, придружавал го в кампаниите му, благоволи да ми разкаже. — Той се усмихна саркастично. — Къде ли да открия такъв човек?
— Аз няма да ти свърша работа — подсмихнах се. — Знаеш добре, че колкото до Брадок, не съм безпристрастен наблюдател. От самото начало не го харесвах, а сега го харесвам още по-малко. Щом липсват обективни свидетели обаче, ще се задоволиш с моето заключение — той се е превърнал в тиранин.
— Как така?
— Проявява жестокост. Към войниците си, но също и към невинни хора. Видях го със собствените си очи в Холандия.
— Как се отнася с хората си, е негова работа — сви рамене Реджиналд. — Войниците се нуждаят от дисциплина, Хайтам, знаеш го.
Поклатих глава.
— В последния ден на обсадата се случи нещо…
Реджиналд се облегна назад, готов да ме изслуша.
— Да?
Аз продължих:
— Оттегляхме се. Холандските войници размахваха юмруци и проклинаха крал Джордж, че не е изпратил повече войници, за да освободим крепостта. Не знам защо не пристигнаха подкрепления. Не знам и дали щяха да помогнат. Не съм сигурен, че някой зад стените имаше представа как да отблъснем френските противници, които се сражаваха брутално, безмилостно и упорито. Брадок беше прав — французите изкопаха успоредни окопи и започнаха да бомбардират града, стеснявайки обръча около стените. През септември вече залагаха мини под укрепленията и ги срутваха. Ние водехме сражения извън крепостта, опитвайки се да пробием обсадата. Напразно. На осемнайсети септември французите проникнаха в града — в четири сутринта, ако не ме лъже паметта. Свариха съюзническите сили буквално заспали и ни сразиха, преди да се усетим. Избиха почти целия гарнизон. Спряха да се подчиняват на командирите си и се нахвърлиха върху цивилното население. Развихри се истинска касапница. Едуард бе подготвил кораб в пристанището, за да евакуира хората си, ако французите нахлуят в града. Така и стана. Отидохме на пристанището, където зареждаха с провизии кораба. Бяхме поставили малоброен отряд пред портата на кея да отблъсква френските набези, а Едуард и приближените му наблюдаваха как товарят кораба. Бяхме довели в крепостта четиринайсет хиляди войници, но половината бяха загинали в сраженията. На кораба имаше място. Не кой знае колко — едва ли бихме успели да сместим много пътници, несъмнено нямаше как да поберем всички, побягнали от крепостта — но все пак имаше място. — Погледнах Реджиналд. — Можехме да ги вземем…
— Кого, Хайтам?
Отпих голяма глътка от джинджифиловата бира.
— Едно семейство дойде на пристанището. Водеха немощен старец и няколко деца. Млад мъж приближи до мен и ме попита дали на кораба има място. Кимнах утвърдително — защо не? — и посочих Брадок. Вместо да им позволи да се качат на палубата обаче, той вдигна ръка и им нареди да напуснат пристанището. После извика на войниците си да се качват по-живо. Младият мъж се изненада не по-малко от мен. Аз отворих уста да възразя, но той ме изпревари. С мрачно лице каза на Брадок нещо, което не чух, но очевидно го обиди. Брадок ми обясни по-късно, че го нарекъл „мерзавец“. Не е смъртна обида и категорично не заслужаваше това, което последва. Брадок извади сабята си и я заби в младежа. Край него винаги се навърташе малобройна групичка мъже. Най-редовните му придружители бяха екзекуторът Слейтър и помощникът му — новият му помощник, разбира се. Аз убих стария. Тези мъже бяха нещо като телохранители. Определено бяха по-близки с него от мен. Не знам дали им се доверяваше, но те му бяха предани и се втурнаха да го защитят още преди тялото на младежа да падне на земята. Нападнаха семейството, Реджиналд, Брадок и двамата му лакеи, и избиха всички до крак — двамата мъже, възрастна жена, по-млада жена и естествено, децата. Едното бе пеленаче. — Стиснах зъби. — Беше истинска кървава баня, Реджиналд. На по-нечовешка жестокост не съм ставал свидетел през цялата война. А видях много зверства, повярвай ми.
Той кимна сериозно.
— Разбирам. Това, естествено, те настрои срещу Едуард.
— И още как! — възкликнах. — Всички сме воини, Реджиналд, но не сме варвари.
— Разбирам, разбирам.
— Нима? Прозря ли най-сетне, че Брадок е неуправляем?
— Чакай, Хайтам. Неуправляем? Да побеснееш е едно, да си неуправляем — съвсем друго.
— Брадок се отнася с хората си като с роби, Реджиналд.
Той сви рамене.
— Е, и? Те са британски войници. Очакват да ги третират като роби.
— Мисля, че Брадок се отдалечава от нас. Мъжете, които му служат, не са тамплиери, а наемници.
Реджиналд кимна.
— Двамата в Шварцвалд? Бяха ли от вътрешния кръг на Брадок?
Погледнах го. Наблюдавах го много внимателно, докато му отговарях:
— Не знам.
Замълчахме. За да не го поглеждам в очите, отпивах от бирата и се преструвах, че се възхищавам на сервитьорката. Зарадвах се, че сменихме темата, когато Реджиналд най-после се наведе напред да ми обясни подробностите около предстоящото пътуване до Корсика.
II
С Реджиналд се сбогувахме пред „Уайтс“ и всеки се качи във файтона си. Когато моят измина известно разстояние, аз почуках по тавана и кочияшът ми спря, слезе от мястото си, озърна се наляво и надясно да не би някой да ни наблюдава, отвори вратата и влезе вътре. Настани се срещу мен, свали си шапката, остави я на съседната седалка и ме погледна с искрящите си любознателни очи.
— Е, господин Хайтам?
Аз поех дълбоко дъх и се взрях през прозореца.
— Тази нощ ще отплавам. Ще се върнем на Куин Ане Скуеър, където ще си събера багажа, и веднага ще поемем към пристанището, ако не възразяваш.
Той свали въображаема шапка и се поклони.
— На вашите услуги, господин Кенуей, сър. Започнах да свиквам с файтона. Много чакане е, вярно, досадно е, но поне французите не стрелят по теб. Нито пък собствените ти офицери. Всъщност това е истинското преимущество на работата ми.
Понякога беше доста отегчителен.
— Разбира се, Холдън — съгласих се и се намръщих, за да го накарам да млъкне, но нейсе!
— Е, сър, научихте ли нещо?
— Нищо конкретно, опасявам се.
Погледнах през прозореца разколебан, обзет и от подозрения, и чувство за вина. Питах се дали е останал някой, комуто наистина се доверявам, комуто наистина съм предан.
По ирония на съдбата човекът, на когото вярвах най-много, беше Холдън.
Срещнах го в Холандия. Брадок удържа на думата си и ми позволи да разпитам войниците му дали са знаели нещо за увисналия на бесилото Том Смит. Не се изненадах, когато разследването ми се оказа безплодно. Никой не призна дори, че познава въпросния Смит, ако така се казваше наистина. Една нощ обаче чух стъпки пред входа на палатката ми и седнах в леглото точно когато човекът влезе.
Беше млад, около трийсетте, с късо подстригана червеникава коса и широка дяволита усмивка. Представи ми се като редник Джим Холдън от Лондон, добър човек, който иска справедливостта да възтържествува. Обесили брат му в деня, когато и аз се разминах на косъм със смъртта. Екзекутирали го, защото откраднал яхния — това било престъплението му. Откраднал купа яхния, защото умирал от глад. Да го накажат с бой, добре, но те решили да го обесят. Най-голямата му грешка явно била, че откраднал яхнията от един от лакеите на Брадок.
Холдън ми разказа, че петнайсетте хиляди гвардейци са предимно британски войници като него. Имало обаче малоброен отряд наемници, избрани лично от Брадок. Слейтър и помощникът му например били от тях. Както и двамата мъже, отишли в Шварцвалд.
Разтревожих се. Нито един от приближените на Брадок не носеше пръстена на Ордена. Те бяха шайка главорези. Питах се защо се е обградил с такива хора, а не с рицари тамплиери. Колкото повече време прекарвах край него, толкова по-очевиден ставаше отговорът — Брадок се отдалечаваше от Ордена.
Сега погледнах Холдън. Онази нощ отказах да му повярвам, но той бе съзрял развалата, разяждаща сърцевината на организацията на Брадок. Искаше възмездие за смъртта на брат си и моите възражения не го трогнаха ни най-малко. Държеше да ми помага, независимо дали желая или не.
Съгласих се, но при условие че ми съдейства тайно. За да заблудя онези, които сякаш винаги бяха на крачка пред мен, исках да изглежда така, сякаш съм се отказал да издирвам убийците на татко — да не ме водят вече с една крачка.
И така, когато напуснахме Холандия, Холдън ми стана камериер и кочияш — поне околните смятаха така. Никой не знаеше, че всъщност провежда разследване от мое име. Дори Реджиналд не знаеше.
Особено Реджиналд.
Холдън забеляза чувството за вина, изписано по лицето ми.
— Сър, вие не лъжете господин Бърч. Постъпвате също като него — запазвате в тайна някои подробности, докато не се уверите, че с чист. Сигурен съм, че ще се уверите, сър. Нали е най-старият ви приятел?
— Ще ми се да споделях оптимизма ти, Холдън. Хайде, да тръгваме! Мисията ми е неотложна.
— Разбира се, сър, и къде ще ви отведе тя?
— Корсика — отвърнах. — Заминавам за Корсика.
— А! В сърцето на революцията.
— Точно така, Холдън. Място, където цари смут, е най-подходящо за укритие.
— И какво ще правите там, сър?
— Не мога да ти кажа. Не е свързано обаче с убийците на баща ми. Приеми го като странично занятие. Работа, дълг, нищо повече. Надявам се обаче, докато ме няма, ти да продължиш да търсиш.
— Естествено, сър.
— Отлично! И гледай никой да не разбира.
— Не бойте се, сър. Всички знаят, че господин Кенуей се е отказал да раздава правосъдие. Които и да са виновниците, сър, рано или късно ще се успокоят и ще се издадат.