Оливър Боудън
Възмездие (16)

17 юли 1747 година

Той приличаше на уголемена, по-достолепна версия на войниците си е униформата и позата, полагаща се на ранга му. Лъскавите му черни ботуши бяха високи до коленете. Носеше редингот е бяла шевица над тъмна, закопчана догоре туника. Около врата му бе завързан бял шал, а сабята му бе препасана около кръста върху дебел кожен колан.

Косата му бе завързана на тила е черна панделка. Хвърли шапката си върху ниската масичка до леглото ми, скръсти ръце и ме изгледа с дълбокия безцветен поглед, който познавах добре.

— Кенуей — отбеляза лаконично. — Реджиналд не ми съобщи, че ще идваш.

— Решавах в движение, Едуард — отвърнах, внезапно почувствал се по-млад, дори поуплашен.

— Разбирам — рече той. — Решил си просто да ме навестиш?

— Откога съм тук? — попитах. — От колко дни?

— Три — отговори Брадок. — Доктор Тенант се тревожеше, че ще развиеш треска. Според него по-слаб мъж не би оцелял. Радвай се, че си жив, Кенуей. Не всеки успява да избегне и ешафода, и треската. Радвай се и че ме уведомиха как един от осъдените е поискал да разговаря лично с мен, иначе хората ми щяха да довършат започнатото. Видя как наказваме сгрешилите.

Докоснах с длан превръзката около врата си, пострадал от битката с Остроухия и охлузен от примката.

— Да, Едуард, вече знам от опит как се отнасяш с хората си.

Брадок въздъхна и махна с ръка да отпрати доктор Тенант. Той излезе от палатката, а Брадок се настани тежко до леглото ми, вдигайки крак върху него, сякаш да демонстрира правото си на собственост.

— Това не са мои хора, Кенуей, а престъпници. Холандците те доведоха в компанията на дезертьор, избягал с друг войник. Естествено, предположили, че ти си другарят му.

— А човекът, с когото бях, Едуард, какво стана с него?

— За него ли питаше? Доктор Тенант каза, че си се интересувал живо от него. От… как се изрази той… Остроухия?

В гласа му прозвуча неприкрито презрение.

— Този човек, Едуард, беше в къщата ни в онази нощ. Нощта на нападението. Той е един от мъжете, които търсим дванайсет години погледнах го втренчено. — И го намирам в твоята армия?

— Да, в армията ми. И какво от това?

— Съвпадение ли е?

Брадок винаги беше намръщен, но сега се начумери още повече.

— Защо не зарежеш намеците, момче, и не ми кажеш какво наистина мислиш? Къде е Реджиналд впрочем?

— Разделихме се в Шварцвалд. Сигурно вече е преполовил пътя до дома.

— За да продължи да се захласва по митове и народни предания? — отбеляза високомерно Брадок. Изпитах странно желание да защитя Реджиналд и проучванията му въпреки собствените ми съмнения.

— Реджиналд смята, че ако успеем да разгадаем тайната на хранилището, Орденът ще възвърне влиянието си от епохата на Кръстоносните походи. Ще стане дори по-могъщ от тогава. Ще управляваме света.

Той ме изгледа изморено, погнусено.

— Ако наистина го вярваш, значи си глупав идеалист като него. Не са ни необходими магии и трикове, за да убедим хората в правотата на каузата ни. Необходими са ни мечове.

— Защо не и двете? — попитах аз.

Той се приведе напред.

— Защото едното е чиста загуба на време.

Погледнах го.

— Може би. Не смятам обаче, че най-добрият начин да печелиш сърцата и умовете на хората е като ги бесиш.

— Ще повторя. Не става дума за хора, а за измет.

— Умря ли той?

— Приятелят ти? Остроухия?

— Насмешките ти са ми безразлични, Едуард. Подигравките значат за мен толкова, колкото и уважението ти. Нищо. Мислиш, че ме търпиш само заради Реджиналд. Е, чувствата ни са взаимни. А сега ми кажи дали Остроухия е мъртъв?

— Умря на бесилото, Кенуей. Заслужи присъдата си.

Затворих очи за секунда, вслушан само в обърканите си чувства — зловещо врящо гърне от скръб, гняв, безпомощност, недоверие и подозрение. Усещах болезнено и крака на Брадок върху леглото ми и си представях как го изтривам завинаги от живота си с един замах на сабята.

Това обаче беше неговият начин. Не моят.

— Бил е там значи? Онази нощ? — рече Брадок. Стори ми се, че пак долавям насмешка в гласа му. — Съучастникът на убийците на баща ти е бил през цялото време сред нас, а ние сме тънели в неведение. Горчива ирония, нали, Хайтам?

— Да. Ирония или съвпадение.

— Внимавай, момче. Реджиналд не е тук, за да ходатайства за теб.

— Как се казваше?

— Като стотици мъже в армията ми — Том Смит. От провинцията. Не знаем друго. Укривал се е от съда или е убил сина на господаря си, обезчестил е дъщеря му или се е забавлявал със съпругата му. Кой знае? Не задаваме въпроси. Ако ме попиташ дали съм изненадан, че един от мъжете, които издирвахме, е бил във войската ми, ще ти отговоря отрицателно.

— Имал ли е приятели? Които да разпитам?

Брадок свали бавно крака си от леглото ми.

— Понеже си мой събрат, ще ти предоставя възможност да проведеш разследването си. Надявам се в замяна да ни окажеш помощ.

— Каква помощ?

— Французите обсаждат крепостта Берген. Вътре има наши съюзници — холандци, австрийци, хановерци и есенци. И британци, разбира се. Французите вече са превзели външните окопи и копаят успореден ров. Скоро ще започнат да бомбардират крепостта. Искат да я превземат преди дъждовете. Мислят, че тя ще им отвори пътя към Холандия, а съюзниците смятат, че трябва да я задържим на всяка цена. Необходими са ни хора. Разбираш защо наказвам дезертьорите. Имаш ли сили за битка, Кенуей, или желанието за мъст те е обсебило докрай?