Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forsaken, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Прозрение
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2013
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978-954-389-240-2
История
- —Добавяне
16 юли 1747 година
I
Тази сутрин се събудих, осенен от прозрение. Разбира се. Остроухия беше войник на Брадок, а армията на Брадок се бе присъединила към войската на принц Орански в Холандия. Остроухия би трябвало да е там. Причината да бърза бе…
Бързаше, защото е напуснал тайно лагера и иска да се върне, преди да разкрият отсъствието му.
Което означаваше, че появата му в Шварцвалд не бе официална мисия. Тоест Брадок, неговият командир, не знаеше за набега му. Или вероятно не знаеше.
Съжалявам, Ласка. Пришпорвах я отново с всички сили — за трети пореден ден — и забелязвах колко е изморена, колко я забавя изтощението. Въпреки това едва след половин час се натъкнахме на лагера на Остроухия. Този път не спрях да проверявам въглените. Продължих напред и оставих Ласка да си почине, когато изкачихме следващото възвишение. Извадих телескопа и огледах местността пред нас метър по метър, сантиметър по сантиметър. Най-после го забелязах — миниатюрна точица, препускаща по хълма пред нас. Докато наблюдавах, той изчезна сред рехава горичка.
Къде бяхме? Не знаех дали сме прекосили холандската граница. От два дни не бях виждал жива душа, не бях чувал друг звук, освен тропота на копитата на Ласка и своето дихание.
Това скоро щеше да се промени. Пришпорих Ласка и след двайсет минути навлязохме в същата горичка, където се бе скрила плячката ми. Първо забелязах изоставена каруца. Наблизо лежеше мъртвият кон със слепи очи, покрити с мухи. Ласка изцвили уплашено. И тя като мен бе свикнала със самотата — само ние, дърветата и птиците. Но ненадейно пред нас бе изникнал неприятен знак, че Европа е смутна, на ръба на войната.
Сега яздехме по-бавно, защото заобикаляхме дървета и всякакви препятствия, изпречващи се на пътя ни. Колкото по-навътре навлизахме в горските дебри, толкова повече бяха почернелите стволове, изгорени, стъпкани или прекършени. Тук явно някой бе водил сражение. Виждахме тела на мъже с безжизнено отпуснати крайници и изцъклени мъртви очи. Тъмна кръв и кал покриваха войниците, обричайки ги на анонимност. Само тук-там се виждаха части от униформи — бялото на френската армия и синьото на холандската. Навсякъде се валяха счупени мускети, байонети и саби. Всичко оцеляло в битката вече беше плячкосано. Прекосихме горичката и се озовахме на поляна — бойно поле — където телата бяха още повече. По стандартите на войната схватката не изглеждаше сериозна, но смъртта сякаш витаеше навсякъде.
Не знаех кога се е състояла, освен че е минало достатъчно време всичко ценно да бъде разграбено, но недостатъчно, за да отнесат мъртъвците. Реших, че е минал най-много един ден, съдейки по състоянието на телата и димната завеса, все още стелеща се над поляната като сутрешна мъгла, пропита с миризма на барут.
Тук калта беше по-гъста, разровена от конските копита и краката на войниците, и Ласка започна да залита. Насочих я настрани, за да заобиколим бойното поле. Точно когато тя се плъзна в калта и аз едва не се прекатурих през главата й, зърнах Остроухия. Беше от другата страна на полето, навярно на половин миля пред нас — смътна, почти неразличима фигура, също клатушкаща се върху разкаляния терен. Конят му очевидно бе изтощен като моя, защото той беше слязъл от седлото и го дърпаше за юздата с приглушени ругатни, които вятърът довяваше към нас през полето.
Извадих телескопа да го разгледам по-добре. За последно го бях виждал отблизо преди дванайсет години и тогава той носеше маска. Питах се — надявах се — дали, когато го погледна сега, ще ме озари прозрение. Ще го позная ли?
Не. Той беше просто мъж с обветрено лице и побеляла коса като другаря си, мръсен и изтощен от ездата. Не ме осени просветление. Нищо не си дойде на мястото. Той беше просто мъж, британски войник като онзи, когото бях убил в Шварцвалд.
Видях как извръща глава и се взира към мен през мъглата. Извади от джоба си телескоп и за миг двамата се оглеждахме през увеличителните стъкла. После той улови повода на коня си и с възобновени сили го задърпа, поглеждайки през рамо към мен.
Позна ме. Добре. Ласка се движеше по-стабилно и аз я насочих натам, където почвата беше по-твърда. Най-сетне успяхме да напреднем. Виждах все по-ясно Остроухия и различавах разкривеното му от напрежение лице; после забелязах как разбира, че няма да избяга и аз ще го настигна след няколко кратки минути.
Взе единственото възможно решение. Пусна юздите на коня и се затича. В същия момент земята под копитата на Ласка се разкаля отново и тя пак се запрепъва. Прошепнах и бързо „благодаря“ и скочих от седлото.
Хукнах да догоня Остроухия. Умората, натрупана през последните няколко дни, заплашваше да ме сломи. Калта полепваше по обувките ми, вече не тичах, а газех в нея, дъхът свистеше в дробовете ми, сякаш вдишвам пясък. Всеки мускул крещеше от болка, молейки ме да спра. Надявах се жертвата ми да страда като мен, дори повече от мен, защото единственото, което ме подтикваше да продължавам напред, единственото, което задвижваше измъчените ми крака и вдъхваше сили на гърдите ми да гълтат въздух, бе мисълта, че го настигам.
Той погледна назад. Беше достатъчно близо и забелязах как очите му се разширяват от страх. Сега не носеше маска. Нямаше зад какво да се скрие. Въпреки болката и изтощението аз му се усмихнах зловещо и усетих как пресъхналите ми напукани устни оголват зъбите ми.
Той крачеше напред, ръмжейки от усилието. Започна да ръми и ситните капки сгъстиха мъглата. Движехме се сякаш сред оцветена с въглен природа.
Той рискува отново да погледне назад. Видя, че съм още по-близо, спря и извади сабята си. Улови я с две ръце, прегърбен от умора, задъхан. Едва се държеше на краката си. Приличаше на мъж, яздил дни наред без почивка. Приличаше на мъж, предвкусващ поражение.
Оказа се, че греша. Той ме подмамваше да продължа напред и аз, глупакът, се хванах в капана. В следния миг се препънах и залитнах в огромна локва гъста лепкава кал, която буквално ме погълна.
— Божичко — отроних.
Стъпалата ми изчезнаха, после глезените и преди да се усетя, бях потънал до коленете. Опитах да се измъкна, търсейки опора в по-твърдата почва до локвата. Вдигнах сабята си с другата ръка и погледнах Остроухия. Сега беше негов ред да злорадства. Той приближи и стиснал сабята с две ръце, я стовари върху мен — силно, но тромаво. Стенейки, парирах удара и го отблъснах няколко крачки назад. Когато залитна, издърпах единия си крак от локвата. Обувката ми остана вътре и видях как чорапът ми — макар и мръсен — белее ярко на фона на черната кал.
Разбрал, че губи предимството си, Остроухия се втурна отново към мен, този път опитвайки се да ме намушка с острието. Отблъснах стоманата веднъж, после още веднъж. За секунда се чуваха само стенанията ни, звънтенето на сабите и ромоленето на дъждовните капки. Вече по-едри, те цопваха звучно в калта. Мълком благодарях Богу, че триковете на противника ми са се изчерпали.
Така ли беше наистина? Той осъзна, че ще ме победи по-лесно, ако ме заобиколи изотзад, но аз прочетох мислите му и замахнах със сабята. Улучих го по коляното, точно над ботуша, и той се олюля назад с болезнен рев. Изправи се със стон и ругатня, движен от гнева, че победата му се изплъзва, и се опита да ме ритне със здравия си крак.
Аз улових глезена му със свободната си ръка и го извих с всички сили. Той залитна и падна по лице в калта.
Понечи да се извърти настрани, но беше прекалено бавен или прекалено зашеметен и аз забих сабята си в бедрото му, приковавайки го към земята. Използвах дръжката като опора и се отблъснах от калта, разделяйки се и с втората си обувка.
Той изпищя и се загърчи, но сабята го обездвижваше. Тежестта ми върху ранения му крак, когато се измъквах от калта, използвайки сабята като лост, навярно е била непоносима. Остроухия изпищя и очите му заплуваха в орбитите. Продължаваше обаче да размахва диво сабята си. Аз бях невъоръжен и когато се хвърлих върху него като риба на сухо, острието ме близна по врата и ме поряза. От раната рукна топла кръв.
Улових китките му и двамата се вкопчихме в сабята. Борехме се, стенейки и ругаейки през зъби. Иззад гърба ми долетя звук — несъмнено шум от приближаващи стъпки. После се чуха гласове. Мъж говореше на холандски. Изругах.
— Не — изрече някой и едва след миг осъзнах, че съм аз.
Остроухия също чу шума.
— Закъсня, Кенуей — изръмжа той.
Стъпките приближаваха. Дъждът се сипеше върху нас. Повтарях:
— Не, не. Не!
Прекъсна ме глас, нареждайки ми на английски:
— Вие там! Спрете веднага!
Отдръпнах се от Остроухия, налагайки разгневено лепкавата кал с юмруци, докато се изправях. Преструвайки се, че не чувам дрезгавия му пресеклив смях, станах и се обърнах към войниците, които изплуваха от дъждовната пелена. Изопвайки рамене, изрекох:
— Казвам се Хайтам Кенуей и съм приятел на подполковник Едуард Брадок. Настоявам този мъж да остане под мое наблюдение.
Отекна смях — не бях сигурен дали се смее Остроухия, все още прикован към земята, или някой от малобройния отряд войници, появили се като призраци, надигнали се от бойното поле. Командирът бе мустакат, облечен в мръсна двуредна униформа, обвезана с шевица, отдавна изгубила златистия си блясък. Видях го как вдига нещо, нещо, което пробяга пред очите ми. Осъзнах, че ме удря с дръжката на сабята си миг преди да ме улучи и да изгубя съзнание.
II
Не убиват мъже, изпаднали в несвяст. Недостойно е. Дори в армия, командвана от подполковник Едуард Брадок.
Следващото, което почувствах, бе студена вода, плисната върху лицето ми. Или длан, стоварваща се върху лицето ми? Както и да е, разбудиха ме грубо и когато се опомних, недоумявах кой съм, къде съм…
И защо около врата ми има примка.
А ръцете ми са вързани зад гърба.
Намирах се в единия край на дървена платформа. Отляво имаше още четирима мъже с примки около вратовете. Първият увисна във въздуха, тялото му се разтресе и краката му заритаха напосоки.
Пред мен се надигна ропот и осъзнах, че има публика. Вече не бяхме на бойното поле, а на малка полянка. Мъжете, събрали се наоколо, носеха униформи на британската армия и гвардейски шапки от меча кожа. Лицата им бяха пепеляви, очевидно ги бяха довели насила да наблюдават как клетникът в другия край на платформата рита безпомощно, устата му се отваря, а върхът на окървавения му прехапан език се подава между зъбите, докато се бори за глътка въздух.
Мъжът се гърчеше и риташе, тялото му клатеше дървеното скеле над главите ни. Вдигнах очи и видях, че и моята примка е вързана за него. После сведох поглед към дървения сандък под краката ми, под обутите ми в бели чорапи крака.
Възцари се тишина. Чуваха се само стоновете на умиращия и дървеното скеле, проскърцващо под тежестта му.
— Това сполита крадците — изрева екзекуторът, посочи го и тръгна към втория осъден, подвиквайки на онемялата тълпа: — Срещат Създателя, увиснали на въже по заповед на подполковник Едуард Брадок.
— Познавам Брадок — изкрещях аз. — Къде е той? Доведете го тук!
— Млъквай! — изръмжа екзекуторът и вдигна показалец.
Помощникът му, мъжът, лиснал вода върху лицето ми, застана от дясната ми страна и ме зашлеви, този път не за да ме свести, а за да ме смълчи.
Изръмжах и заизвивах китки да се освободя от стегналото ги въже, но не прекалено яростно, за да не загубя равновесие и да падна от сандъка, върху който бях опасно кацнал.
— Казвам се Хайтам Кенуей — извиках и въжето се заби в гърлото ми.
— Казах ти да млъкнеш — изрева екзекуторът и помощникът му ме удари отново толкова силно, че едва не се катурнах от сандъка. За пръв път погледнах войника вляво от мен и осъзнах кой е. Беше Остроухия. Около бедрото му имаше превръзка, почерняла от кръв. Той ме измери със замъглени очи иззад притворени клепки и по лицето му се разля бавна ленива усмивка.
Екзекуторът застана до втория мъж в редицата.
— Този тук е дезертьор — изкрещя той. — Оставил е другарите си да загинат. Мъже като вас. Изоставил е вас! Кажете ми как да го накажем?
Тълпата отвърна без особен ентусиазъм:
— Обесете го!
— Щом казвате — ухили се екзекуторът и ритна мъжа по гърба, наслаждавайки се на отвратените изражения на зрителите.
Аз тръснах глава да си проясня ума и продължих да се боря с въжето. Екзекуторът застана пред третия мъж, зададе същия въпрос на множеството и получи същия глух, дежурен отговор. Блъсна нещастника и платформата заскърца и се разклати под тежестта на тримата, увиснали на въжетата. Дървеното скеле над главата ми простена; видях как сглобките се разделят за миг и пак се събират.
Екзекуторът застана до Остроухия.
— Този мъж се наслаждавал на малка забежка в Шварцвалд. Смятал да се върне незабелязано, но сметките му излезли грешни. Кажете ми как да го накажем?
— Обесете го — отвърна равнодушно тълпата.
— Заслужава ли да умре? — изкрещя екзекуторът.
— Да — отговори множеството.
Забелязах обаче как някои клатят скришом глави, а лицата на други, отпиващи от кожени мехове, изразяват доволство — доволство, купено с бира. На това ли се дължеше ступорът на Остроухия? Той продължаваше да се усмихва, когато екзекуторът застана зад него и го ритна по гърба.
— Да обесим дезертьора! — изкрещя.
— Не! — извиках аз и задърпах трескаво въжетата в отчаян опит да се освободя. — Не, той трябва да остане жив! Къде е Брадок? Къде е подполковник Едуард Брадок?
Помощникът на екзекутора се яви пред мен, разтеглил в беззъба усмивка устни, скрити сред рунтава брада.
— Глух ли си? Казаха ти да мълчиш!
Вдигна юмрук да ме удари. Не успя. Краката ми се изстреляха напред, събориха сандъка и се сключиха около врата му с кръстосани глезени. Стиснах силно. Той изпищя. Стиснах още по-здраво. Писъкът му заглъхна и лицето му се зачерви. Ръцете му уловиха глезените ми, мъчейки се да ги разделят. Аз се заклатих наляво-надясно, разтърсвайки го като куче с плячка в челюстите. Напрягах мускули и се стараех тежестта ми да не обтяга примката около врата ми. Остроухия се люлееше на въжето до мен. Езикът му се подаде между устните и невиждащите му очи изпъкнаха, сякаш ще изскочат от черепа.
Екзекуторът се бе отдалечил в другия край на платформата и дърпаше краката на обесените, за да се увери, че са мъртви. Суматохата обаче привлече вниманието му и той погледна към нас. Видя помощника си, приклещен в зловещата примка на краката ми, и се втурна с ругатни към нас, изваждайки сабята си.
Аз изкрещях и извих тяло с всички сили, повличайки помощника с мен. Като по чудо успях да го запратя право срещу екзекутора, който се строполи с рев от платформата.
Мъжете пред нас стояха, зяпнали от смайване, и не смееха да помръднат.
Аз сключих още по-силно крака и бях възнаграден с хрущящ звук откъм врата на помощника. От носа му шурна кръв. Ръцете му, стиснали краката ми, се отпуснаха. Извъртях се отново, крещейки от болката, пронизала мускулите ми, и го запратих на другата страна — към дървеното скеле.
Тресящото се, скърцащо, разпадащо се скеле.
Изстенах още веднъж. С последно усилие — силите ме напускаха и ако не успеех, щях да подпиша смъртната си присъда — блъснах мъжа в скелето и този път, най-сетне, то поддаде. Усетих как ми причернява, сякаш тъмен покров забулва съзнанието ми. Натискът върху врата ми внезапно отслабна, когато подпорната греда се свлече на земята, напречната дъска рухна, а самата платформа се огъна под тежестта на мъжете и се разби на трески.
Последната ми мисъл, преди да изгубя съзнание, беше „Дано да е жив“. Първите ми думи, когато се свестих в палатката, където лежа сега, бяха:
— Жив ли е?
III
— Кой? — попита лекарят с изискано засукани мустаци и акцент, подсказващ, че е с по-благородно потекло от мнозина тук.
— Остроухия — отвърнах и се опитах да седна, но той ме натисна с длан по гърдите да се върна в легнало положение.
— Опасявам се, че нямам дори бегла представа за кого говориш — рече ми любезно. — Разбрах, че познаваш подполковник Брадок. Навярно той ще ти обясни всичко, когато пристигне на сутринта.
И така, не ми остава друго, освен да лежа тук и да описвам случилото се през деня, очаквайки посещението на Брадок.