Оливър Боудън
Възмездие (15)

I

Тази сутрин се събудих, осенен от прозрение. Разбира се. Остроухия беше войник на Брадок, а армията на Брадок се бе присъединила към войската на принц Орански в Холандия. Остроухия би трябвало да е там. Причината да бърза бе…

Бързаше, защото е напуснал тайно лагера и иска да се върне, преди да разкрият отсъствието му.

Което означаваше, че появата му в Шварцвалд не бе официална мисия. Тоест Брадок, неговият командир, не знаеше за набега му. Или вероятно не знаеше.

Съжалявам, Ласка. Пришпорвах я отново с всички сили — за трети пореден ден — и забелязвах колко е изморена, колко я забавя изтощението. Въпреки това едва след половин час се натъкнахме на лагера на Остроухия. Този път не спрях да проверявам въглените. Продължих напред и оставих Ласка да си почине, когато изкачихме следващото възвишение. Извадих телескопа и огледах местността пред нас метър по метър, сантиметър по сантиметър. Най-после го забелязах — миниатюрна точица, препускаща по хълма пред нас. Докато наблюдавах, той изчезна сред рехава горичка.

Къде бяхме? Не знаех дали сме прекосили холандската граница. От два дни не бях виждал жива душа, не бях чувал друг звук, освен тропота на копитата на Ласка и своето дихание.

Това скоро щеше да се промени. Пришпорих Ласка и след двайсет минути навлязохме в същата горичка, където се бе скрила плячката ми. Първо забелязах изоставена каруца. Наблизо лежеше мъртвият кон със слепи очи, покрити с мухи. Ласка изцвили уплашено. И тя като мен бе свикнала със самотата — само ние, дърветата и птиците. Но ненадейно пред нас бе изникнал неприятен знак, че Европа е смутна, на ръба на войната.

Сега яздехме по-бавно, защото заобикаляхме дървета и всякакви препятствия, изпречващи се на пътя ни. Колкото по-навътре навлизахме в горските дебри, толкова повече бяха почернелите стволове, изгорени, стъпкани или прекършени. Тук явно някой бе водил сражение. Виждахме тела на мъже с безжизнено отпуснати крайници и изцъклени мъртви очи. Тъмна кръв и кал покриваха войниците, обричайки ги на анонимност. Само тук-там се виждаха части от униформи — бялото на френската армия и синьото на холандската. Навсякъде се валяха счупени мускети, байонети и саби. Всичко оцеляло в битката вече беше плячкосано. Прекосихме горичката и се озовахме на поляна — бойно поле — където телата бяха още повече. По стандартите на войната схватката не изглеждаше сериозна, но смъртта сякаш витаеше навсякъде.

Не знаех кога се е състояла, освен че е минало достатъчно време всичко ценно да бъде разграбено, но недостатъчно, за да отнесат мъртъвците. Реших, че е минал най-много един ден, съдейки по състоянието на телата и димната завеса, все още стелеща се над поляната като сутрешна мъгла, пропита с миризма на барут.

Тук калта беше по-гъста, разровена от конските копита и краката на войниците, и Ласка започна да залита. Насочих я настрани, за да заобиколим бойното поле. Точно когато тя се плъзна в калта и аз едва не се прекатурих през главата й, зърнах Остроухия. Беше от другата страна на полето, навярно на половин миля пред нас — смътна, почти неразличима фигура, също клатушкаща се върху разкаляния терен. Конят му очевидно бе изтощен като моя, защото той беше слязъл от седлото и го дърпаше за юздата с приглушени ругатни, които вятърът довяваше към нас през полето.

Извадих телескопа да го разгледам по-добре. За последно го бях виждал отблизо преди дванайсет години и тогава той носеше маска. Питах се — надявах се — дали, когато го погледна сега, ще ме озари прозрение. Ще го позная ли?

Не. Той беше просто мъж с обветрено лице и побеляла коса като другаря си, мръсен и изтощен от ездата. Не ме осени просветление. Нищо не си дойде на мястото. Той беше просто мъж, британски войник като онзи, когото бях убил в Шварцвалд.

Видях как извръща глава и се взира към мен през мъглата. Извади от джоба си телескоп и за миг двамата се оглеждахме през увеличителните стъкла. После той улови повода на коня си и с възобновени сили го задърпа, поглеждайки през рамо към мен.

Позна ме. Добре. Ласка се движеше по-стабилно и аз я насочих натам, където почвата беше по-твърда. Най-сетне успяхме да напреднем. Виждах все по-ясно Остроухия и различавах разкривеното му от напрежение лице; после забелязах как разбира, че няма да избяга и аз ще го настигна след няколко кратки минути.

Взе единственото възможно решение. Пусна юздите на коня и се затича. В същия момент земята под копитата на Ласка се разкаля отново и тя пак се запрепъва. Прошепнах и бързо „благодаря“ и скочих от седлото.

Хукнах да догоня Остроухия. Умората, натрупана през последните няколко дни, заплашваше да ме сломи. Калта полепваше по обувките ми, вече не тичах, а газех в нея, дъхът свистеше в дробовете ми, сякаш вдишвам пясък. Всеки мускул крещеше от болка, молейки ме да спра. Надявах се жертвата ми да страда като мен, дори повече от мен, защото единственото, което ме подтикваше да продължавам напред, единственото, което задвижваше измъчените ми крака и вдъхваше сили на гърдите ми да гълтат въздух, бе мисълта, че го настигам.

Той погледна назад. Беше достатъчно близо и забелязах как очите му се разширяват от страх. Сега не носеше маска. Нямаше зад какво да се скрие. Въпреки болката и изтощението аз му се усмихнах зловещо и усетих как пресъхналите ми напукани устни оголват зъбите ми.

Той крачеше напред, ръмжейки от усилието. Започна да ръми и ситните капки сгъстиха мъглата. Движехме се сякаш сред оцветена с въглен природа.

Той рискува отново да погледне назад. Видя, че съм още по-близо, спря и извади сабята си. Улови я с две ръце, прегърбен от умора, задъхан. Едва се държеше на краката си. Приличаше на мъж, яздил дни наред без почивка. Приличаше на мъж, предвкусващ поражение.

Оказа се, че греша. Той ме подмамваше да продължа напред и аз, глупакът, се хванах в капана. В следния миг се препънах и залитнах в огромна локва гъста лепкава кал, която буквално ме погълна.

— Божичко — отроних.

Стъпалата ми изчезнаха, после глезените и преди да се усетя, бях потънал до коленете. Опитах да се измъкна, търсейки опора в по-твърдата почва до локвата. Вдигнах сабята си с другата ръка и погледнах Остроухия. Сега беше негов ред да злорадства. Той приближи и стиснал сабята с две ръце, я стовари върху мен — силно, но тромаво. Стенейки, парирах удара и го отблъснах няколко крачки назад. Когато залитна, издърпах единия си крак от локвата. Обувката ми остана вътре и видях как чорапът ми — макар и мръсен — белее ярко на фона на черната кал.

Разбрал, че губи предимството си, Остроухия се втурна отново към мен, този път опитвайки се да ме намушка с острието. Отблъснах стоманата веднъж, после още веднъж. За секунда се чуваха само стенанията ни, звънтенето на сабите и ромоленето на дъждовните капки. Вече по-едри, те цопваха звучно в калта. Мълком благодарях Богу, че триковете на противника ми са се изчерпали.

Така ли беше наистина? Той осъзна, че ще ме победи по-лесно, ако ме заобиколи изотзад, но аз прочетох мислите му и замахнах със сабята. Улучих го по коляното, точно над ботуша, и той се олюля назад с болезнен рев. Изправи се със стон и ругатня, движен от гнева, че победата му се изплъзва, и се опита да ме ритне със здравия си крак.

Аз улових глезена му със свободната си ръка и го извих с всички сили. Той залитна и падна по лице в калта.

Понечи да се извърти настрани, но беше прекалено бавен или прекалено зашеметен и аз забих сабята си в бедрото му, приковавайки го към земята. Използвах дръжката като опора и се отблъснах от калта, разделяйки се и с втората си обувка.

Той изпищя и се загърчи, но сабята го обездвижваше. Тежестта ми върху ранения му крак, когато се измъквах от калта, използвайки сабята като лост, навярно е била непоносима. Остроухия изпищя и очите му заплуваха в орбитите. Продължаваше обаче да размахва диво сабята си. Аз бях невъоръжен и когато се хвърлих върху него като риба на сухо, острието ме близна по врата и ме поряза. От раната рукна топла кръв.

Улових китките му и двамата се вкопчихме в сабята. Борехме се, стенейки и ругаейки през зъби. Иззад гърба ми долетя звук — несъмнено шум от приближаващи стъпки. После се чуха гласове. Мъж говореше на холандски. Изругах.

— Не — изрече някой и едва след миг осъзнах, че съм аз.

Остроухия също чу шума.

— Закъсня, Кенуей — изръмжа той.

Стъпките приближаваха. Дъждът се сипеше върху нас. Повтарях:

— Не, не. Не!

Прекъсна ме глас, нареждайки ми на английски:

— Вие там! Спрете веднага!

Отдръпнах се от Остроухия, налагайки разгневено лепкавата кал с юмруци, докато се изправях. Преструвайки се, че не чувам дрезгавия му пресеклив смях, станах и се обърнах към войниците, които изплуваха от дъждовната пелена. Изопвайки рамене, изрекох:

— Казвам се Хайтам Кенуей и съм приятел на подполковник Едуард Брадок. Настоявам този мъж да остане под мое наблюдение.

Отекна смях — не бях сигурен дали се смее Остроухия, все още прикован към земята, или някой от малобройния отряд войници, появили се като призраци, надигнали се от бойното поле. Командирът бе мустакат, облечен в мръсна двуредна униформа, обвезана с шевица, отдавна изгубила златистия си блясък. Видях го как вдига нещо, нещо, което пробяга пред очите ми. Осъзнах, че ме удря с дръжката на сабята си миг преди да ме улучи и да изгубя съзнание.