Оливър Боудън
Възмездие (14)

15 юли 1747 година

Станах още щом се зазори, зарових гаснещата жар на огъня и яхнах Ласка.

Преследването продължи. Докато яздех, обмислях възможностите. Защо Остроухия и другарят му се бяха разделили? И двамата ли възнамеряваха да се върнат в лагера на Брадок в Холандия? Дали Остроухия очакваше съратникът му да го настигне?

Не знаех. Надявах се само, че каквото и да са планирали, мъжът пред мен няма представа кой е по петите му.

Ако нямаше обаче — и как би могъл да има — защо тогава не го настигах?

Препусках бързо, но предпазливо, защото не биваше да се появявам изневиделица зад гърба му.

След около три четвърти час видях мястото, където бе нощувал. Ако бях пришпорвал по-яростно Ласка, щях ли да го изненадам? Коленичих и докоснах огнището му, за да проверя колко е топло. Ласка надуши нещо на земята — парче недоядена наденица — и стомахът ми закъркори. Реджиналд имаше право. Остроухия бе далеч по-добре запасен от мен с моя половин самун и няколкото ми ябълки. Наругах се, че не съм претърсил пътната чанта на другаря му.

— Хайде, Ласка. Хайде, момиче.

Яздих цял ден. Забавих ход само колкото да извадя телескопа от джоба си и да огледам хоризонта, търсейки следи от Остроухия. Той продължаваше да е пред мен. Далеч пред мен. През целия ден. Когато започна да се смрачава, се разтревожих, че съм изгубил напълно дирите му. Надявах се да съм прав поне за посоката.

Накрая бях принуден да спра отново, да лагерувам, да запаля огън, да позволя на Ласка да отдъхне и да се моля, че не съм се заблудил.

Стоя буден и се питам защо не успявам да го настигна.