Оливър Боудън
Възмездие (13)

III

Пристигнахме след двайсетина минути. Двайсет минути, през които пришпорвах безмилостно кобилата, рискувайки да се блъсне в някое дърво или да се препъне в прекършен от вятъра клон. Реджиналд остана далеч зад мен, а аз галопирах към дима, към колибата, където знаех, че ще открия Дигуид.

Жив? Мъртъв? Не знаех. Бакалинът обаче бе казал, че го търсят двама мъже, а ние видяхме само един. Изгарях от нетърпение да срещна втория. Дали беше препуснал напред? Или все още беше в колибата?

Най-сетне я съзрях — в средата на горска поляна. Ниска дървена постройка с един прозорец и комин, от който се виеха клъбца дим. Отпред бе завързан кон, а предната врата зееше отворена. Широко отворена. Щом връхлетях насред поляната, чух вик отвътре и пришпорих кобилата към вратата, изваждайки сабята си. С оглушителен тропот налетяхме върху дъските пред колибата и аз се надигнах в седлото да погледна вътре.

Дигуид беше вързан за стол, раменете му висяха, главата му бе клюмнала. Лицето му приличаше на кървава маска, но виждах, че устните му мърдат. Беше жив, а над него бе надвесен вторият мъж, стиснал окървавен нож — нож с извито назъбено острие. Канеше се да довърши започнатото. Да пререже гърлото на Дигуид.

Не бях използвал сабята си като копие и от мен да знаете, тя не е подходяща за това, но в този момент главната ми грижа бе да опазя Дигуид жив. Исках да говоря с него, а освен това само на мен се полагаше да го убия. Хвърлих сабята. Нямах време за друго. И макар силата и прицелът да не бяха на ниво, острието улучи ръката на мъжа точно когато падаше. Беше достатъчно — достатъчно да го накара да залитне назад с болезнен рев. В същия миг аз скочих от коня върху дъските пред колибата и се хвърлих напред, измъквайки късата си сабя в движение.

Успях да спася Дигуид. Приземих се точно до него. Ръцете и краката му бяха пристегнати към стола с окървавено въже. Дрехите му бяха разкъсани и почернели от кръв, лицето — подуто и изранено. Устните му продължаваха да мърдат. Очите му се плъзнаха лениво към мен и аз се запитах какво ли си помисли в краткия миг, когато видя кой съм. Дали ме позна? Чувство за вина ли го обзе или искрица надежда?

После очите ми се стрелнаха към прозореца в дъното на стаята, зад който краката на мъжа тъкмо изчезваха. Чух го как тупва на земята от другата страна. Да го последвам през прозореца означаваше да се поставя в уязвимо положение — приклещен в тясната рамка, докато онзи разполага с цялото време на света да забие ножа си в мен. Хукнах към предната врата и излязох на поляната, за да го подгоня. Реджиналд тъкмо пристигаше. Бе забелязал мъжа, виждаше го по-добре от мен и вече се прицелваше с лъка си.

— Не го убивай — изкрещях аз, а той изрева разочаровано, защото стрелата му подмина целта.

— По дяволите, беше ми в кърпа вързан — извика той. — Вече е между дърветата.

Заобиколих колибата и се втурнах по килима от сухи борови иглички към горичката, където бе изчезнал мъжът.

— Искам го жив, Реджиналд — изкрещях. — Дигуид е в колибата. Пази го, докато се върна.

Шмугнах се сред дърветата и листата и клоните зашибаха лицето ми. В гъсталака пред мен различих тъмен силует, проправящ си път пред гората не по-изящно от мен. Всъщност по-тромаво от мен, защото го настигах.

— Там ли беше? — извиках. Когато убиха баща ми?

— Пропуснал съм това удоволствие, момче — подвикна ми той през рамо. — Жалко! Но и аз допринесох с нещичко. Аз бях посредникът.

Разбира се. Говореше със западняшки акцент. Кого бяха описали така? Човекът, изнудвал Дигуид. Мъжът, заплашил Вайълет със зловещ нож.

— Спри! — изкрещях му. — Щом си толкова жаден за кръвта на семейство Кенуей, опитай да пролееш моята.

Бях по-пъргав от него. По-бързо и все по-близо. Чух как свисти дъхът му, когато проговори. Щях да го настигна всеки момент. Той разбра и вместо да се изморява още, реши да се обърне и да се бие. Отметна последен клон и се озова на полянка. Застана с лице към мен, вдигнал закривения нож. Ножът с назъбеното острие, „зловещият“ нож. Брадата му сивееше, а лицето му бе ужасно сипаничаво, белязано от детска болест. Задъхан, изтри устни с опакото на дланта си. Шапката му бе отхвръкнала при гонитбата, разкривайки ниско подстригана посребрена коса. Палтото му — черно, както го бе описал бакалинът — беше разкъсано, а отдолу се виждаше червената му войнишка униформа.

— Ти си британски войник — казах.

— Такава униформа нося — ухили се той, — но служа на друг.

— Нима? На кого? — попитах. — Асасин ли си?

Той поклати глава.

— Аз съм единак, момче. Нещо, за което само можеш да мечтаеш.

— Отдавна не ме наричат „момче“.

— Мислиш, че си се прославил ли, Хайтам Кенуей? Хайтам Убиеца. Тамплиерският сабленосец. Защото си убил неколцина дебели търговци? За мен си момче. Момче си, защото мъжете застават лице в лице с жертвите си, а не се прокрадват зад тях в мрака като змии. — Той замълча и добави: — Като асасини.

Започна да прехвърля ножа си от едната в другата ръка. Ефектът беше почти хипнотичен — поне така го подведох да смята.

— Мислиш, че не умея да се бия? — попитах.

— Не си доказал, че можеш.

— Сега е моментът.

Той се изплю и е една ръка ме подкани да приближа, въртейки ножа в другата.

— Хайде. Бъди воин за пръв път в живота си. Опитай как е. Хайде, момче. Бъди мъж.

Искаше да ме ядоса, но всъщност ми помогна да се съсредоточа. Трябваше ми жив. За да го накарам да проговори.

Прескочих клона и се озовах на полянката, размахал диво късата сабя, за да го принудя да отстъпи. Възвърнах си бързо равновесието, преди той да контраатакува на свой ред. Известно време се дебнехме, всеки очакващ другия да предприеме нападение. Аз разчупих патовото положение, хвърляйки се напред, замахвайки и връщайки се веднага в защитна позиция.

За секунда той си помисли, че съм пропуснал. После усети кръвта, струяща по бузата му, и докосна с длан лицето си с разширени от изненада очи. Първи точен удар за мен.

— Подцени ме — казах.

Този път усмивката му беше малко пресилена.

— Няма да има втори.

— Ще има — отвърнах и се спуснах отново към него. Посегнах наляво, а после надясно, когато тялото му залитна в погрешната посока.

В свободната му ръка зейна рана. Кръв рукна по разкъсания му ръкав и закапа по горския килим — яркочервена върху кафяви и зелени иглички.

— По-добър съм, отколкото предполагаш — констатирах. — Очаква те смърт. Ако не проговориш, разбира се. Ако не ми кажеш всичко, което знаеш. За кого работиш?

Подскочих напред и замахнах. Той завъртя бясно ножа си. И другата му буза прокърви. Две нови алени резки се появиха върху смуглата му кожа.

— Защо убиха баща ми?

Отново скочих напред и пронизах опакото на дланта, с която стискаше ножа. Надявах се да го изпусне, но останах разочарован. Успях обаче да му демонстрирам убедително уменията си. Пролича си по лицето му. Окървавеното му лице. Вече не се усмихваше.

Но все още не беше изгубил самообладание. Спусна се бързо и плавно към мен, прехвърляйки ножа от едната в другата ръка, за да ме заблуди. Едва не ме улучи. Едва. Нищо чудно да бе успял, ако не ми бе показал предварително номера си; ако раните, които му бях нанесъл, не го бяха забавили.

Аз се сниших под острието му и замахнах нагоре, забивайки моето в хълбока му. Тутакси изругах. Бях го ударил прекалено силно; в бъбрека. Смъртоносно. Вътрешният кръвоизлив щеше да го убие за трийсетина минути, но вероятно щеше да припадне веднага. Не знам дали и той го разбра, защото отново ми налетя с оголени зъби. Забелязах, че са почервенели от кръв. Отскочих леко встрани, улових му ръката, извих я и я счупих в лакътя.

Звукът, който издаде, не приличаше на писък, а по-скоро на болезнено дихание. Аз извих още по-силно ръката му — повече за ефект, отколкото търсейки някаква полза — и той изпусна ножа. Оръжието тупна върху килима от иглички, а той го последва, строполявайки се на колене.

Пуснах ръката му, която увисна безжизнено — кожена торба с потрошени кости. Забелязах, че лицето му вече е побеляло, а върху кръста му расте черно петно. Палтото му се надипли по земята около него. Със здравата си ръка той опипа счупената и ме погледна жално. Не се трогнах.

— Защо го уби? — попитах безучастно.

Като вода, стичаща се от пробита манерка, той се люшна и падна на една страна. Сега го интересуваше само фактът, че умира.

— Кажи ми — настоях и се приведох към лицето му, по което бяха полепнали борови иглички.

Поемаше последните си глътки въздух, притиснал устни към горската поляна.

— Баща ти — подхвана той, изкашля струйка кръв и продължи: — Баща ти не беше тамплиер.

— Знам — прекъснах го. — Затова ли го убиха? — Усетих как челото ми се смръщва. — Убиха го, защото отказа да постъпи в Ордена?

— Той беше… асасин.

— И тамплиерите го убиха? Убиха го заради това?

— Не. Убиха го заради това, което имаше.

— Какво? — Приведох се още по-наблизо, стремейки се отчаяно да доловя всяка негова дума. — Какво имаше?

Никакъв отговор.

— Кой? — изкрещях. — Кой го уби?

Но той бе изгубил свяст. Отвори уста, клепките му запърхаха и очите му се затвориха. Зашлевих го, после още веднъж, но той отказваше да дойде в съзнание.

Асасин. Татко е бил асасин. Обърнах мъжа по гръб, затворих втренчените му очи и започнах да изпразвам джобовете му. Извадих необичайна колекция от тенекиени кутийки и няколко смачкани листа хартия. Разгънах единия. Оказа се документ за постъпване на военна служба. Бяха за полк, по-точно за гвардейски полк, по една и половина гвинеи за постъпване и по шилинг дневно. Името на платеца също беше записано — подполковник Едуард Брадок.

Брадок се сражаваше в Холандия с французите. Сетих се за Остроухия, когото бях видял по-рано през деня. Разбрах накъде препуска.

IV

Тръгнах през гората и се върнах бързо в колибата. Отвън трите коня пасяха търпеливо под ярките слънчеви лъчи; вътре бе мрачно и по-хладно. Реджиналд стоеше до Дигуид, който бе обронил глава, все още вързан за стола. Разбрах още щом го видях.

— Мъртъв е — казах и погледнах Реджиналд.

— Опитах се да го спася, Хайтам, но клетникът бе отишъл твърде далеч.

— Как така? — попитах рязко.

— Умря от раните си — тросна се Реджиналд. — Погледни го, за бога.

Лицето на Дигуид приличаше на маска от засъхнала кръв. Дрехите му бяха подгизнали. Личеше си, че мъжът с ножа го е измъчвал жестоко.

— Беше жив, когато тръгнах.

— Беше жив и когато пристигнах, мътните го взели — разяри се Реджиналд.

— Каза ли ти нещо?

Реджиналд сведе очи.

— Преди да умре, каза, че съжалява.

Аз замахнах яростно със сабята и я забих в гредата над камината.

— Само това ли? Нищо за нощта на нападението? Причина? Имена?

— По дяволите, Хайтам! По дяволите, да не би да мислиш, че съм го убил? Мислиш ли, че бих толкова път и загърбих задълженията си, само и само да видя Дигуид мъртъв? Исках да го намеря не по-малко от теб. Исках да го намеря жив не по-малко от теб!

Усетих как кръвта в жилите ми кипва.

— Съмнявам се — процедих през зъби.

— Какво се случи с другия? — попита Реджиналд.

— Умря.

— О, разбирам — подхвърли иронично Реджиналд. — И чия е вината?

Не му отговорих.

— Брадок познава убиеца — казах.

— Така ли? — изненада се Реджиналд.

Бях прибрал документите в джоба си. Сега ги извадих, смачкани на топка като зелка.

— Ето — документите му за постъпване на служба. В гвардейския полк под командването на Брадок.

— Хайтам, войниците на Едуард са петнайсет хиляди. И са откъде ли не. Сигурен съм, че всичките имат тъмно минало, за което Едуард не знае нищо.

— Смяташ, че е съвпадение? Бакалинът каза, че са в униформи на британската армия. Предполагам, че ездачът е поел към другарите си. Има преднина от… колко? Един час? Ще го последвам. Брадок е в Холандия, нали? Ездачът препуска към своя генерал.

— Внимавай, Хайтам — каза Реджиналд. В очите и в гласа му пропълзя стоманен хлад. — Едуард ми е приятел.

— Открай време не го харесвам — отвърнах с нотка на детинско безочие.

— О, триста дяволи! — избухна Реджиналд. — Мнение, което си изградил като малък, защото Едуард не ти е показал дължимото уважение. Той обаче положи извънредни усилия да залови убийците на баща ти и да ги накаже. Едуард служи на Ордена, Хайтам, служи му предано и винаги му е служил предано.

Обърнах се към него и от устата ми едва не се изплъзнаха думите: „Но татко е бил асасин?“. Не ги изрекох. Някакво… чувство или инстинкт — трудно ми е да определя — ми нашепна да запазя тази информация за себе си.

Реджиналд забеляза — забеляза как думите засядат зад зъбите ми и навярно дори зърна лъжата в очите ми.

— Убиецът — настоя той. — Каза ли ти нещо? Успя ли да научиш нещо от него, преди да умре?

— Колкото ти си успял да научиш от Дигуид — отвърнах.

В ъгъла на стаята имаше малка печка, а до нея — дъска за рязане. Върху нея лежеше самун хляб. Натъпках го в джоба си.

— Какво правиш? — попита Реджиналд.

— Взимам си припаси за из път.

Имаше и купа с ябълки. Щяха да ми потрябват за коня.

— Престоял хляб. Няколко ябълки? Няма да ти стигнат, Хайтам. Поне се върни в града да се снабдиш с провизии.

— Няма време, Реджиналд. А и преследването ще е кратко. Преднината му е нищожна и не знае, че го гонят. Ако извадя късмет, ще го настигна, преди да огладнея.

— Може да си набавим храна пътьом. Ще ти помогна.

Аз го спрях. Обясних му, че тръгвам сам, и преди да възрази, яхнах коня и го пришпорих в посоката, накъдето бях видял да поема Остроухия, надявайки се да го настигна бързо.

Надеждите ми не се оправдаха. Яздих неуморно, но се здрачи и стана твърде опасно да продължавам. Не исках конят да пострада. Кобилата беше изтощена и аз неохотно реших да спра и да я оставя да отдъхне няколко часа.

Сега седя и пиша и се питам защо след всичките години, през които Реджиналд ми бе и баща, и ментор, и учител и наставник, защо реших да тръгна сам? И защо не му казах какво съм научил за татко?

Променил ли съм се? Той ли се е променил? Или се е променила връзката ни?

Захладня. Кобилата ми — реших, че заслужава да й дам име, и понеже ме побутва гальовно, когато иска ябълка, я нарекох Ласка — лежи до мен със затворени очи и изглежда доволна. Аз пиша в дневника. Мисля за Реджиналд и за разговора ни. Питам се дали е прав да се съмнява в пътя, по който съм тръгнал.