Оливър Боудън
Възмездие (12)

2–3 юли 1747 година

Днес беше службата, а също и… добре, ще обясня.

След опелото оставих Реджиналд да разговаря с господин Симпкин на стълбите пред параклиса. Господин Симпкин ме помоли да подпиша няколко документа. След смъртта на мама семейното състояние беше мое. С раболепна усмивка той ми каза, че се надява да остана доволен от начина, по който е управлявал семейните дела досега. Аз кимнах, усмихнах се, отговорих уклончиво, обясних, че искам да се усамотя, и се измъкнах, уж да се отдам на размишления.

Тръгнах нехайно по главната улица, отбягвайки колелата на файтоните, които вдигаха фонтани от кал и конски тор. Проправях си път през тълпата — месари в окървавени кожени престилки, уличници и перачки. Но не се разхождах напосоки. В никакъв случай.

Една жена вървеше пред мен и също си проправяше път през гъмжилото, сама и вероятно потънала в мисли. Видях я на службата, разбира се. Седеше до прислужниците — Емили и още две-три, които не познах — в далечния край на параклиса, притиснала кърпичка пред носа си. Тя също ме видя, сигурен съм, но не ми кимна. Чудех се възможно ли е Бети, старата ми бавачка, да не ме е познала.

А сега я следвах от известно разстояние, за да не ме забележи, ако се обърне. Здрачаваше се, когато стигнахме къщата, където работеше сега — голямо имение, извисило се на фона на сумрачното небе, напомнящо къщата на Куин Ане Скуеър. Запитах се дали е бавачка, или заема по-висок пост? Носеше ли униформа на гувернантка под палтото? Улицата се обезлюди и аз се отдръпнах в сенките, когато тя се спусна по няколкото стъпала към сутерена и влезе в къщата.

Прекосих улицата и тръгнах небрежно към къщата, внимавайки да не привличам внимание, ако някой ме зърне през прозорците. Навремето аз се взирах през прозорците на къщата на Куин Ане Скуеър, наблюдавах минувачите и се питах накъде са се запътили. Дали и в тази къща някое малко момче не ме гледаше сега, чудейки се кой съм? Откъде съм дошъл? Къде отивам?

Минах бавно край парапета на оградата и надникнах към имението да видя кои прозорци светят в крилото за прислугата. В същия момент за мой късмет зърнах силуета на Бети да се появява зад стъклото и да дръпва завесата. Вече знаех това, за което бях дошъл.

Върнах се след полунощ, когато всички пердета в къщата бяха спуснати, а улицата бе тъмна — осветяваха я само фенерите на файтоните, подминаващи ме от време на време.

Отново застанах до оградата на имението, озърнах се наляво и надясно и я прескочих. Приземих се безшумно в канавката от другата страна и тръгнах по нея към прозореца на Бети. Спрях и много предпазливо опрях ухо о стъклото. Вслушвах се няколко секунди, докато се уверих, че никой не се движи вътре.

После с безкрайно търпение улових с върха на пръстите си рамката на прозореца и бавно я повдигнах, молейки се да не проскърца. Молитвите ми бяха чути и аз влязох вътре и затворих прозореца.

Тя се размърда леко в леглото — поразбудена от повея откъм отворения прозорец или несъзнателно усетила присъствието ми? Замръзнах като статуя и я зачаках да задиша отново равномерно. Въздухът около мен се успокои, а аз се слях със стаята, сякаш съм част от нея и винаги съм бил част от нея — като дух.

Извадих сабята. По ирония на съдбата това беше сабята, подарена ми от татко. Напоследък рядко се разделям с нея.

Преди години Реджиналд ме попита кога за пръв ще вкуси кръв и тя вече е опитвала многократно този вкус. И ако изляза прав за Бети, ще я вкуси отново.

Седнах върху леглото, приближих острието до гърлото й и запуших устата й.

Тя се събуди. Очите й тутакси се ококориха ужасено. Устните й се раздвижиха и дланта ме загъделичка и завибрира от сподавения й вик.

Тя се замята, а аз я притиснах безмълвно, позволявайки й само да фокусира поглед, за да ме види. Сигурно ме разпозна. И как иначе — нали десет години ме беше гледала, беше се грижила за мен като майка? Как да не познае господин Хайтам Кенуей?

Когато се отказа да се бори, аз прошепнах:

— Здравей, Бети. — Без да отлепям длан от устните й, продължих: — Искам да те питам нещо. Ще трябва да ми отговориш. Ще махна ръка от устата ти, но ако се изкушиш да извикаш…

Притиснах острието на сабята към гърлото й, за да ме разбере. После много бавно отместих длан от устата й.

Очите й бяха твърди като кремък. За миг се върнах в детството, уплашен от яростта и огъня в тях, сякаш видът им отключи спомен как ме корят, на който съм безпомощен да не откликна.

— Заслужаваш пердах, господин Хайтам — просъска тя. — Как смееш да се вмъкваш при дама, която спи? Нищо ли не си научил от мен? На нищо ли не те научи Едит? Майка ти? — Гласът стана по-писклив. — Баща ти?

Детският уплах ме обзе отново и се наложи с всички усилия на волята да събера решимост, да се преборя с желанието да оставя сабята и да кажа „Извинете, гувернантке“, да й обещая да бъда послушно и добро момче.

Мисълта за татко ми помогна.

— Вярно е, че навремето ми беше като майка, Бети — казах й — Вярно е, че постъпвам ужасно и непростимо. Не дойдох тук с леко сърце. Но твоята постъпка също е ужасна и непростима.

Тя присви очи.

— Какво съм направила?

С другата си ръка бръкнах в джоба на редингота и извадих сгънат лист хартия. Протегнах го да го види в тъмната стая.

— Помниш ли Лаура, кухненската прислужница?

Тя кимна предпазливо.

— Изпрати ми писмо — продължих. — Пише за връзката ти с Дигуид. Откога татковият иконом ти е любовник, Бети?

Нямаше никакво писмо. Листът, който държах, не съдържаше никакви откровения, а само адресът на пансиона, където щях да нощувам. Разчитах, че мракът ще я заблуди. Истината е, че когато препрочетох дневника си, спомените ме отведоха в онзи ден преди много, много години, когато бях отишъл да потърся Бети. Тя се беше успала в мразовитото утро и когато надникнах през ключалката на стаята й, видях мъжки обувки. Тогава не бях осъзнал значението им, защото бях малък. Видях ги с очите на деветгодишен и не им обърнах внимание. Нито тогава. Нито след това.

Докато не прочетох отново дневника и като шега, чийто смисъл ненадейно разбираш, проумях — обувките бяха на любовника й. Разбира се. Не бях толкова сигурен дали мъжът е Дигуид. Помня, че говореше за него с умиление, но не беше само тя — той бе успял да заблуди всички. Когато заминах за Европа с Реджиналд обаче, Дигуид й беше намерил нова работа.

Въпреки това само предполагах, че са били любовници — обмислена, логична хипотеза, но рискована и с тежки последствия, ако се окажеше погрешна.

— Помниш ли онзи ден, когато се беше успала, Бети? — попитах. — Помниш ли?

Тя кимна предпазливо.

— Тръгнах да те търся — продължих. — Беше ми студено. Спрях в коридора пред стаята ти и неудобно ми е да призная, но коленичих и надникнах през ключалката на стаята.

Усетих как поруменявам леко въпреки всичко. Тя ме гледаше гневно, очите й окаменяха, устните й се присвиха, сякаш простъпката от миналото е по-лоша от днешната.

— Не видях нищо — поясних припряно. — Само теб, свита под завивките, и чифт мъжки обувки, които познах. Бяха на Дигуид. Бяхте любовници, нали?

— О, господин Хайтам — прошепна тя, клатейки глава с тъжни очи. — Какво е станало с теб? В какъв човек те е превърнал Бърч? Да притискаш нож в гърлото на възрастна дама, о… това е лошо, много лошо. Но да сипеш обиди, обвинявайки ме, че съм се впуснала в афера, че съм жена, която разбива семейства! Колко несправедливо! Господин Дигуид имаше деца, вярно, но за тях се грижеше сестра му, защото съпругата му бе починала много години преди да постъпи на служба при господин Кенуей. Не бяхме любовници, както си представя мръсното ти съзнание. Бяхме влюбени и е срамота да ме обвиняваш. Срамота!

Тя поклати отново глава.

Усетих как ръката ми стисва по-здраво дръжката на сабята и затворих очи.

— Не, не аз трябва да изпитвам угризения! Държиш се с мен като с пакостливо дете, но фактът е, че ти си… била… близка… няма значение как го наричаш… с Дигуид, а той ни предаде. Ако не беше предал семейството, татко щеше да е жив. Мама щеше да е жива и аз нямаше да притискам нож в гърлото ти. Не обвинявай мен, Бети, обвинявай него!

Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Нямаше избор — каза най-сетне. — Джак нямаше избор. О, така се казваше впрочем. Джак. Знаеше ли му името?

— Ще го прочета върху надгробната му плоча — процедих през зъби. — Дали го знам или не, няма никакво значение, Бети, защото той е имал избор. Независимо дали е трябвало да избира между дявола и дълбокото синьо море… Все едно. Но е имал избор.

— Не… Мъжът го заплашил да убие децата му.

— Мъжът? Какъв мъж?

— Не знам. Мъжът, който заговорил Джак в града.

— Виждала ли си го?

— Не.

Как го описваше Дигуид? От Запада ли е бил?

Да, Джак каза, че говорел с акцент. Защо?

— Когато отвлякоха Джени, тя изкрещяла, че някой ни е предал. Вайълет от съседната къща я чула. На другия ден мъж със западняшки акцент я предупредил да не споменава пред никого какво е чула.

Западът. Забелязах, че Бети побледнява.

— Какво? — просъсках. — Какво казах?

— Вайълет, сър — промълви тя. — Скоро след като заминахте с Бърч за Европа — навярно ден след това, — тя загина при уличен обир.

— Спазили са думата си — отбелязах. — Погледнах я. — Разкажи ми за мъжа, с когото е разговарял Дигуид.

— Нищо не знам. Джак спомена само, че го заплашил. Дръзнел ли да предупреди господаря, щели да намерят момчетата му и да ги убият бавно. Обяснили му, че смятат да нахлуят в къщата, но кълна се в живота си, господин Хайтам, обещали никой да не пострада. Щели да нападнат посред нощ. Когато всички спят.

Хрумна ми нещо.

— Защо им е трябвал?

Тя ме погледна объркано.

— Той дори не беше в къщата, когато ни нападнаха — продължих аз. — Нахлуха без чужда помощ. Отведоха Джени, убиха татко. Защо им е трябвал Дигуид?

— Не знам, господин Хайтам — отвърна тя. — Наистина не знам.

Погледнах я. Чувствах се изтощен. Преди, докато чаках да падне нощта врях и кипях от гняв, подклаждан от спомена за предателството на Дигуид, за съучастничеството на Бети.

Исках да е невинна. Повече от всичко исках да е флиртувала с другиго от домакинството. А ако е била любовница на Дигуид, исках да не е знаела за предателството му. Исках да е невинна, защото, ако беше виновна, трябваше да я убия. Ако е могла да спре кръвопролитието, но не го е спряла, заслужаваше да умре. Така беше… така бе справедливо. Причина и следствие. Око за око. Вярвам в това. Зъб за зъб. Това е моето кредо. Начин да си пробиваш път през живота, начин, който има смисъл. Дори когато самият живот изглежда безсмислен. Начин да въдворяваш порядък в хаоса.

Сега обаче не изпитвах никакво желание да я убия.

— Къде е той? — попитах тихо.

— Не знам, господин Хайтам. — Гласът й потрепери уплашено. — За последно го видях призори в деня, когато избяга.

— Кой още знае, че сте били любовници?

— Никой — отвърна тя. — Бяхме много дискретни.

— Само дето оставяхте обувките си на видно място.

Очите й просветнаха студено.

— Малцина имат навика да надничат през ключалките.

Не продумах.

— А сега какво, господин Хайтам? — попита предизвикателно тя.

— Заслужаваш да те убия, Бети — отвърнах лаконично и вглеждайки се в очите й, разбрах как проумява, че наистина съм способен да изпълня заплахата си, ако пожелая.

Проплака.

Аз станах.

— Онази нощ взе твърде много жертви. Няма да се срещнем повече. Понеже си служила дълги години на семейството ми и си се грижила за мен, ти подарявам живота и те оставям със срама ти. Сбогом.