Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forsaken, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Tais(2015)

Издание:

Оливър Боудън. Прозрение

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

ИК „Ера“, София, 2013

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978-954-389-240-2

История

  1. —Добавяне

18 юни 1747 година

I

— Искам да ти съобщя нещо за майка ти, Хайтам.

Той стоеше пред мен в сутерена на щабквартирата на улица „Целетна“. Не беше си направил труда да се облече като местните. Изглеждаше като типичен англичанин със спретнатите бели чорапи, черните бричове и разбира се, бялата перука, чиято пудра се бе посипала по раменете на редингота му. Осветяваха го пламъците на високите железни светилници от двете му страни, окачени върху тъмни, почти черни стени, озарени от бледите ореоли на факлите. Обикновено стоеше отпуснат, с ръце зад гърба или облегнат на бастуна, но днес излъчваше тържественост.

— Мама?

— Да, Хайтам.

Болна е, бе първата ми мисъл. Веднага ме заля толкова горещо чувство за вина, че се олюлях. Не бях й писал от седмици; дори не се бях сещал за нея.

— Мъртва е, Хайтам — каза Реджиналд, свеждайки очи. — Преди седмица паднала. Наранила си много лошо гърба. Опасявам се, че страданието я е сломило.

Погледнах го. Угризенията ми стихнаха тъй бързо, както се бяха надигнали, а мястото им зае празнота, пустота вместо чувства.

— Съжалявам, Хайтам. — По обветреното му лице се изписа съчувствие, очите му сияеха меко. — Майка ти беше добра жена.

— Благодаря.

— Заминаваме веднага за Англия. Ще присъстваме на погребалната церемония.

— Разбирам.

— Ако се нуждаеш от нещо… аз съм насреща.

— Благодаря.

— Сега Орденът е твоето семейство, Хайтам. Винаги сме на твое разположение.

— Благодаря.

Той прочисти неловко гърло.

— Ако искаш да поговорим… съм готов да те изслушам.

Опитах се да сдържа усмивката, напираща върху устните ми.

— Благодаря, Реджиналд, но не искам да говоря.

— Добре.

Възцари се мълчание.

Той сведе поглед.

— Изпълнена ли е задачата?

— Хуан Ведомир е мъртъв, ако това имаш предвид.

— Донесе ли дневника му?

— Не.

По лицето му се изписа разочарование, после — строгост. Чертите му се изопнаха. Бях виждал и преди това изражение в момент на слабост.

— Какво? — отрони той.

— Убих го, защото предаде каузата ни, нали?

— Да… — отвърна предпазливо Реджиналд.

— Защо ни е тогава дневникът му?

— Съдържа полезни сведения.

— За какво? — попитах.

— Хайтам, имам основания да смятам, че предателството на Ведомир надхвърля предаността му към доктрината. Мисля, че е започнал да служи на асасините. Кажи ми истината, моля те, донесе ли дневника му?

Извадих го от чантата си и му го подадох. Той застана под единия свещник, прелисти го набързо и го затвори.

— Чете ли го? — попита ме.

— Кодиран е.

— Не целият — поправи ме безизразно Бърч.

Кимнах.

— Да, прав си, успях да прочета няколко страници. Размислите му за живота. Интересни са. Всъщност, Реджиналд, възгледите на Хуан Ведомир напомнят татковите. Не е ли любопитно?

— Възможно е.

— Но ме изпрати да го убия?

— Изпратих те да убиеш предател на Ордена. Което е съвсем различно. Знам, разбира се, че баща ти не споделяше множество — дори повечето — доктрини на Ордена, но той не членуваше в него. Фактът обаче, че не бе тамплиер, не помрачаваше уважението ми към него.

Погледнах го. Запитах се дали не греша, че се съмнявам в него.

— Защо тогава те интересува дневникът на Ведомир?

— Не заради житейската му философия — усмихна се Реджиналд. — Както казваш, тя е сходна със светогледа на баща ти. Интересувам се от кодираните страници, които, ако се окажа прав, съдържат сведения за пазителя на ключа.

— Ключ за какво?

— Всичко с времето си.

Изръмжах недоволно.

— Щом дешифрирам дневника, Хайтам — не отстъпи той. — Ако не греша, тогава ще преминем към следващия етап от операцията.

— И какъв е той?

Той отвори уста да отговори, но аз го изпреварих.

— „Всичко с времето си, Хайтам“, нали? Нови тайни, а, Реджиналд?

Той настръхна.

— Тайни? Така ли мислиш? С какво съм заслужил подозрението ти, Хайтам? Като те взех под крилото си, като помогнах да те приемат в Ордена, като ти дадох нов живот? Понякога си доста неблагодарен, наистина.

— Така и не открихме Дигуид, нали? — отвърнах предизвикателно аз. — Никой не поиска откуп за Джени, значи главната цел на нападението е била да убият татко.

— Надявахме се да открием Дигуид, Хайтам. Надявахме се да отмъстим. Надеждите ни не се оправдаха, но това не означава, че не сме положили усилия. Аз имах и друг дълг, Хайтам — да се грижа за теб — и смятам, че го изпълних. Вече си мъж, уважаван рицар тамплиер. Нали не омаловажаваш този факт? Нима забрави, че смятах да се оженя за Джени? Обзет от желание да отмъстиш за баща си, навярно определяш неуспеха ни да открием Дигуид като най-съществения ни провал, но не е, защото не намерихме и Джени, нали? Но, разбира се, участта на сестра ти не те трогва!

— Обвиняваш ме в коравосърдечност? Жестокост?

Той поклати глава.

— Просто те подканвам да осъзнаеш собствените си недостатъци, преди да започнеш да хулиш мен.

Изгледах го съсредоточено.

— Не споделяше с мен никакви подробности за издирването.

— Брадок го търсеше. Държеше ме в течение.

— Но ти не ме уведомяваше.

— Беше малко момче.

— Което порасна.

Той наведе глава.

— Тогава ме извини, че не съм взел под внимание този факт, Хайтам. В бъдеще ще се отнасям с теб като с равен.

— Започни отсега. Разкажи ми за дневника.

Той се засмя, сякаш играем шах и заплашвам царя му.

— Печелиш, Хайтам. Добре… Дневникът е първата стъпка, сочеща местонахождението на един храм — храм от времето на Първата цивилизация, построен навярно от Първите обитатели.

Помислих си: „Това ли било!“. После се разсмях.

Отначало той ме погледна стъписано, вероятно припомнил си първия път, когато ми разказа за така наречените Предци.

— Чии предци? — не се сдържах и отсякох презрително тогава.

— Нашите предци — отвърна рязко той. — Онези, които предшестват човечеството. По-древна цивилизация.

Сега Реджиналд ми се намръщи.

— Още ли ти е смешно, Хайтам?

Поклатих глава.

— Не чак толкова, не. По-скоро… — Потърсих точните думи. — По-скоро ми е трудно да повярвам. Раса, съществувала преди хората. Богове…

— Не богове, Хайтам, а цивилизация, контролирала човечеството. Оставили са ни артефакти, Хайтам, които притежават ненадминато могъщество, за каквито можем само да мечтаем. Смятам, че който открие тези артефакти, ще властва над човешката съдба.

Смехът ми замря, защото видях колко сериозно е лицето му.

— Много грандиозна цел, Реджиналд.

— Наистина. Ако беше скромна, нямаше да ни заинтригува, нали? Нямаше да заинтригува и асасините.

Очите му светеха. Пламъците на светилниците се отразяваха и танцуваха в тях. Познавах това изражение отпреди, но го бях зървал само в редки случаи. Не когато ми преподаваше езици, философия, класическа литература или принципите на сражението. Дори не когато ме запознаваше с доктрините на Ордена.

Не, само когато говореше за Предците.

Понякога Реджиналд се надсмиваше над емоционалните изблици. Смяташе ги за слабост. Когато заговореше за Първата цивилизация обаче, звучеше като фанатик.

II

Ще пренощуваме в щабквартирата в Прага. Седя в аскетичната стая със сиви каменни стени и усещам бремето на хилядите години тамплиерска история.

Мислите ми се насочват към къщата на Куин Ане Скуеър, където мама се бе върнала. Господин Симпкин ни уведомяваше как напредва строителството; Реджиналд следеше работата дори когато скитахме из Европа, издирвайки Дигуид и Джени. (Да, Реджиналд има право. Фактът, че не успяхме да открием Дигуид, не ми дава мира, но почти никога не се замислям за Джени.)

Един ден Симпкин ни извести, че домакинството се е пренесло от Блумсбъри на Куин Ане Скуеър — там, където му е мястото. Тогава аз си спомних стените с дървена ламперия на родния ми дом и открих, че си представям живо и хората в него — особено мама. Но, разбира се, си представях майката, под чиито грижи бях отрасъл, която грееше, ярка като слънцето и дважди по-топла, в чийто скут бях познал съвършеното щастие. Обичта ми към татко бе пламенна, по-силна може би, но към мама беше по-чиста. Боготворях татко, възхищавах му се толкова искрено, че понякога се чувствах като джудже до него. Това усещане предизвикваше и тревога — дали ще успея да последвам примера му, дали ще оправдая надеждите му, как ще израсна в огромната сянка, която хвърляше той.

Мама не ме изпълваше с несигурност, а само с чувство за уют, привързаност и закрила. А и тя беше красавица. Харесваше ми, когато ме сравняваха с татко, защото той беше неповторим, но кажеха ли, че приличам на мама, значи имаха предвид, че съм красив. За Джени, естествено, казваха: „Ще разбие няколко сърца“, или „Мъжете ще се бият за нея“. Говореха за битки и конфликти. Мама описваха другояче. Нейната красота беше нежна, майчинска, грижовна; не предизвикваше страхопочитание, а топлота и възхищение.

Аз, разбира се, не познавам майката на Джени, Каролайн Скот, но съм си изградил представа за нея — че е „като Джени“ и е запленила татко с външния си вид, както Джени заслепяваше ухажорите си.

Мама обаче беше съвсем различна жена. Била невзрачната Теса Стивънсън-Оукли, когато срещнала татко. Така поне казваше тя: „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“. На мен не ми звучеше правдоподобно, но няма значение. Татко се преместил в Лондон, пристигнал сам, без прислуга, но с достатъчно голяма кесия да си я осигури. Когато наел къща от богатия й собственик, дъщеря му предложила на татко да му помогне да си намери свой дом, както и да му намери прислуга. Дъщерята, разбира се, била „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“.

Мама е намеквала веднъж-дваж, че семейството й не останало доволно от връзката им; ние наистина не виждахме никога роднините й тя посвети цялата си енергия на нас и до онази ужасна нощ човекът, средоточие на вниманието и на безкрайната й безусловна обич, бяха аз.

Последния път обаче, когато я видях, от тази жена нямаше и помен. Спомням си сега тази наша среща и като на живо си представям подозрението в погледа й, подозрение, граничещо с презрение. Убивайки мъжа, който щеше да я убие, аз се бях променил в очите й. Вече не бях момчето, присядащо в скута й.

Бях убиец.