Оливия Паркър
На лов за съпруга (18)

17

— Погледът му не се откъсва от теб от мига, в който стъпихме в градината — прошепна Шарлот щом завиха в една от сложните алеи на цветната градина на Уолвърест, с нисък жив плет, висок едва до коляното.

— Въобразяваш си — отвърна Маделин, свивайки рамене.

Надяваше се, че изглежда силно съсредоточена върху миниатюрния лабиринт пред нея. С нещо подобно на отчаяние, тя се потруди пътят им да не се пресече с този на Гейбриъл. А това се оказа трудно като Херкулесов подвиг.

Сключил ръце зад гърба си, херцогът се разхождаше бавно, без да придружава никого из лабиринта. Всъщност, Шарлот бе права. С неотлъчна концентрация, той следеше всяко движение на Маделин.

Неосъзнаващи играта им на котка и мишка, другите гости обикаляха наоколо, шепнеха си, смееха се и се наслаждаваха на разходката по павираните алеи. Маделин им завиждаше за спокойствието. Нейното тяло пламна отново от решителния, страстен поглед на Гейбриъл. Не беше нужно да й казват, че я гледа. Тя можеше да го усети.

Страхливката в нея искаше да избяга и да се скрие, или поне да отбегне погледа му, но Гейбриъл не би я пуснал. И ако не престанеше, всички щяха да го забележат.

Тя не успя да се въздържи и обърна очи към него. Погледите им се срещнаха и останаха слети. Дъхът й секна за един дълъг миг и след това тя издиша със свистене. Господи, беше прекрасен. Кожата му изглеждаше като целуната от слънцето, мастиленочерната му коса бе разрошена и блестеше под слънчевите лъчи. Разрошена, без съмнение, от собствените й ръце в галерията. Горещият му, искрящосин поглед сякаш я притегляше и я приканваше без думи да се приближи към него, а тя се чувстваше неспособна да му устои. Въпреки това не помръдна, за да изпълни неизречената му команда и продължи разходката си с Шарлот. Само че не можеше да откъсне очи от него. Сякаш той я бе пленил с поглед.

И въпреки че не бе много сигурна защо Гейбриъл все още я наблюдава, бе напълно наясно защо тя не може да спре да го наблюдава. Обичаше го.

Обичаше го и това я караше да отбягва както него, така и „въпроса“ му.

Маделин преглътна, мислейки, че той ще отвърне поглед всеки момент. Но така и не го направи. Гейбриъл продължаваше да върви безпогрешно из лабиринта. Крачките му не се поколебаха нито веднъж…

— Ох! — Маделин се спъна в ниския плет, размахвайки ръце и се улови за малко дърво, намиращо се по средата на оградената от живия плет лехичка.

Шарлот й помогна да се изправи и заедно се върнаха на пътеката.

— Господи, Мади! — Шарлот изтупа полите на Маделин и провери дали бе скъсала роклята си. — Добре ли си?

— Д-да. Добре съм — успокои приятелката си Маделин. Очите й се насочиха към Гейбриъл, за да види как бе реагирал той на спъването й. Тайно се надяваше, че ще намери непохватността й за забавна и по този начин ще й даде причина да му се разсърди, но той само повдигна тъмната си вежда.

Шарлот я побутна леко с лакът.

— Знаеш ли какво си мисля?

Маделин я хвана под ръка.

— Хмм?

— Мисля, че горещото му изражение и твоите срамежливи погледи имат нещо общо с това, къде си била снощи след вечеря и днес, когато дойдохме да те търсим, точно преди срещата в градината.

Маделин се сви. Искаше да се довери на Шарлот. Просто не сега и не тук.

— Може ли да тръгнем напред, скъпа? — попита Маделин, когато забеляза, че Гейбриъл се бе запътил към тях.

— Добре — измрънка Шарлот и в тона й се долавяше подозрение. — Кажи… да не би да се опитваш да отбягваш Негова Светлост?

— Ъъ… да, ако трябва да съм откровена — отвърна Маделин. — Може ли да вървим малко по-бързо, ако обичаш?

— Разбира се. — Шарлот погледна през рамо и видя със сигурност, че херцогът вече е зад тях. Тя се обърна. — Сигурна ли си, че искаш това? Мисля, че той знае какво правиш и не изглежда да е много щастлив.

— Не ме е грижа — каза тихо Маделин, усмихвайки се фалшиво. — Продължавай да вървиш.

— Мисля, че те е грижа. Или поне трябва. Негова Светлост изглежда така, сякаш иска да… да те целуне. Или да те повали на земята. Вероятно и двете. — Шарлот хвърли още един бърз поглед през рамо. — Обърна се.

— Добре. — Но облекчението й беше краткотрайно, защото той се появи точно отдясно на тях. Да се сблъскат с него бе просто неизбежно.

Разбира се, тя можеше да се обърне и да продължи през онази част от лабиринта, откъдето вече бе минала. Макар че щеше да се наложи да прескочи живия плет като породист кон, за да го избегне. Маделин въздъхна. Това вероятно нямаше да е от полза и само щеше да я накара да прилича на луда. Освен това, нямаше как да го избягва завинаги.

Щом той се приближи, двете приятелки спряха, но Гейбриъл само забави крачка. Опитвайки се да не обръща внимание на начина, по който тялото й тръпнеше от близостта му, Маделин се загледа с особен интерес в камъните по пътеката.

— Мис Грийн — поздрави той.

Шарлот направи бърз реверанс.

— Ваша Светлост.

И тогава, точно когато ги подминаваше, без да й каже и дума, той прокара игриво ръка по тази на Маделин.

Тя остана с отворена уста от неговото безразличие. Искаше да хукне след него, но си напомни, че тя бе тази, която усърдно се опитваше да стои настрана от него. Очевидно, той знаеше това и й показваше, че въобще не го интересува.

Сега тя се обърна да го погледне през рамо. За нейна изненада, той също гледаше назад към нея — сякаш очакваше реакцията й.

— Мис Хейууд — каза провлачено той с крива усмивка.

— Ваша Светлост — отвърна тя, присвивайки очи.

Той спря и се обърна, оглеждайки я от главата до петите.

— Изглеждате великолепно тази сутрин — почти измърка той.

— Вие също — каза тя сковано.

Той наклони учтиво глава.

— Днес направо сияете. Даже сякаш въздухът около вас блещука.

— О?

— Доста омагьосващо, наистина — добави той. — Каквото и да сте правили тази сутрин, че кожата ви да има този здравословен блясък, трябва да продължите да го правите отново и отново.

Тя се изчерви цялата.

— Никога повече.

— Хайде де, мис Хейууд — провлече той. — Толкова лошо ли беше?

— Напротив беше великолепно. Толкова, че се опасявам, че ако го направя отново, може да разбие сърцето ми.

— Може би сърцето ви не е толкова застрашено.

— Имам си резерви — каза тя с рязък тон. С тези думи тя се врътна и продължи по пътя си с Шарлот. Какъв негодник! Очарователен, но все пак негодник. Вътрешно се разтърси от възмущение към самата себе си.

— И така — каза тя на приятелката си, — балът е само след един ден. Дали лорд…

— Какво, за бога, беше това? — попита Шарлот с разширени от удивление очи.

— Кое? — примигна Маделин невинно.

— Не се преструвай на безразлична пред мен — смъмри я Шарлот. — Мога да позная един флирт, а това си беше точно такъв. И за какво, дявол да го вземе, говорихте?

— Шшт, някой ще те чуе.

— Добре. Но няма да пазиш тайните си завинаги от мен. Обещаваш ли?

— Обещавам — повтори послушно Маделин, въпреки че Шарлот я гледаше с недоверие. — Сега, кажи ми, дали лорд Тристан е дал някакъв знак коя ще избере за своя съпруга?

Шарлот прехапа устната си.

— Въпреки че не е споменавал ничие име… по време на вечерята той ми каза, че много харесва очите ми…

О, боже.

— … и че ако бил мой любим, никога нямало да му омръзне компанията ми — завърши Шарлот с лека усмивка.

Маделин погледна към мястото, където лорд Тристан се разхождаше, хванал под ръка Хариет Бийчъм.

— Ако бях на твое място, скъпа Лоти, не бих обръщала голямо внимание на ласкателствата му. Макар че ти наистина имаш прекрасни очи и на мен ми е много приятно в твоята компания.

— Знам, че не трябва да му вярвам — каза Шарлот докато приближаваха изхода на лабиринта. — Само че… има нещо в начина, по който ме гледа понякога. Сякаш… ме харесва.

— Повярвай ми — каза Маделин. — Мисля, че това е нещо, с което мъжете от рода Дивайн се раждат и не трябва да се ласкаем, мислейки, че сме единствените, които са удостоени с техния обожаващ взор.

Сърцето на Маделин се качи в гърлото й като погледна напред и видя, че Гейбриъл чакаше в края на лабиринта.

Изглеждаше сякаш чака нещо.

Тя се молеше на Бога да не чака нея.

Отляво на тях се издигаше стената на замъка, покрита с бръшлян, а отдясно очарователна пергола, по страните и свода, на която се бяха увили все още неразцъфнали орлови нокти. Маделин се намръщи замислено. Единствената възможност изглежда, бе да мине покрай Гейбриъл. Или това, помисли си тя, или трябваше да мине през изящната пергола.

Маделин се намръщи, докато го приближаваше, мислейки си глупаво, че ядосаното й изражение ще го накара да размисли.

Херцогът изчака Шарлот да го подмине и да бъде пресрещната от брат му, преди да застане на пътя на Маделин.

Тя погледна надолу щом той хвана ръката й.

— Ако не дойдеш веднага с мен — каза Гейбриъл и твърдият му тон предизвика тревога в нея, — няма да имам друг избор, освен да те помъкна със себе си като дивак.

Поемайки дълбоко дъх, тя погледна в студените му сини очи и разбра без съмнение, че не блъфираше. Щеше да го направи.

Тя въздъхна и кимна леко, позволявайки му да я поведе настрана от другите, които излизаха от лабиринта и отиваха да пият чай под високата върба. Дори и някой да ги видя да напускат заедно, никой не каза нищо. Засега.

Тя усети как ръката му се напрегна под нейната, когато я поведе навътре в уединението на перголата. Орловите нокти, пълзящи по решетката от двете им страни и над главите им, образуваха висок тунел, пропускащ само тук-там проблясъци от слънчевата светлина.

В гърлото на Маделин заседна буца. Обстановката беше така романтична и усамотена. Птиците наоколо чуруликаха весело, бръмченето на пчелите издаваше, че нямат търпение цветовете да се отворят. Да, прекрасен ден, без изгледи за дъжд, слънце в изобилие — точно такъв ден, човек би си спомнял с удоволствие в предстоящите зимни месеци.

Тя направи кръг с върха на обувката си върху ситния чакъл, а Гейбриъл бръкна в сакото си сякаш, за да извади нещо.

О, за бога, Гейбриъл, просто ме попитай вече и разбий сърцето ми.

Тя усещаше студения въздух върху кожата си и й се прииска да бъде обгърната от топлината, която откриваше в прегръдките му. Знаеше, че не би й отказал, но отхвърли копнежа настрана. Изпъна гръб, решена да скрие чувствата си зад хладна фасада. Да, това може и да бе идеално място за предложение за женитба, но бе ужасно място да разбие сърцето й. Което щеше да й се случи веднага, след като Гейбриъл намери онова, което търсеше и проговори.

За нейна изненада, той свали дантелената ръкавица от лявата й ръка с едно плавно движение. Тя нямаше време дори да ахне. Навеждайки се над ръката й, той целуна кокалчетата и след това пръстите й.

По неясна причина, Маделин на мига си спомни онази вечер в неговата градина, когато Гейбриъл бе коленичил пред нея, предлагайки й да провери раната на коляното й.

Той прочисти гърло. Примигвайки срещу него, тя се намръщи на изражението му. Изглеждаше нервен. На бузата му пулсираше мускул, а в ясните му сини очи проблясваше нерешителност. И точно в този миг, тя си помисли, че той изглежда повече като момче, отколкото като мъж. Маделин се загледа в него учудена. Един мастиленочерен кичур падна и се нави над окото му. Той прокара раздразнено ръка през косата си, опитвайки се да я сложи в ред, но кичурът падна отново.

— Маделин…

Ето, започва се, замисли се тя обзета от паника. Как щеше да му каже „не“? Какво се очакваше да му отговори, за да не го обиди, въпреки че неговият въпрос щеше да обиди нея? И защо, за бога, изобщо трябваше да я интересува? Трябваше ли да бъде учтива? Да плаче? О, нямаше съмнение, че тя определено ще ридае като пеленаче. Но се надяваше това да стане в уединението на спалнята й.

— Маделин, ще… — той прочисти гърло — ще станеш ли моя съпруга?

Изумена, тя можеше само да примигва срещу пръстена с квадратен диамант, който той държеше в дланта си. Фасетите улавяха прокрадналите се слънчеви лъчи и камъкът хвърляше искрящи отражения.

— Надявам се да ти харесва — каза той. — Беше на майка ми, а преди това на нейната майка. Семейна ценност е.

— С-съпруга? — Маделин се олюля.

— Кажи нещо — помоли я той и се засмя нервно.

— Съпруга?

Гейбриъл се изправи, след това се усмихна на една страна и всичко в нея се разтопи.

— Кажи нещо друго.

— Сгреших — отвърна тя тихо, все още объркана. — Аз… аз мислех, че ще ме помолиш да ти стана любовница. — Тя не мислеше, че е възможно, но сърцето й заби още по-бързо. Имаше чувството, че ще изскочи от гърдите й.

Гейбриъл поклати глава и й се усмихна по онзи, вече толкова познат и очарователен начин — сякаш я мислеше за най-скъпото и обичано същество на земята.

— Защо? — попита той, галейки бузата й с външната страна на пръстите си.

Когато тя не му отговори, Гейбриъл първо затвори очи, а след това ги отвори бавно, оставяйки я с впечатлението, че е направил свой извод и не го е харесал.

— Решила си, че взех девствеността ти, без да мисля да поема отговорност? Решила си, че само страстта е привлякла вниманието ми към теб?

Тя можеше само да отваря и затваря уста. Думите му я смутиха.

— Мили боже — каза той, прокарвайки ръце през косата си. — Ако това беше всичко, можех да легна с която и да е, за да задоволя желанието си.

— Аз… аз мислех, че просто съм удобна.

— Сгрешила си — отвърна той твърдо. Той поклати объркано глава. — Любовница? Не мислиш ли, че заслужаваш повече? Искам да споделя живота си с теб, Маделин, да бъдеш до мен, не просто в леглото ми. — Той повдигна ръката й до устните си и целуна пръстите й. — Стани моя съпруга.

Очите й се напълниха със сълзи и тя издаде странен дрезгав звук, когато каза:

— Но от мен ще излезе ужасна херцогиня.

Той кимна и се усмихна.

— Помислил съм за това, разбира се, не е нещо, което не може да оправим.

Устните й спряха да треперят. Вътре в нея, някъде около сърцето й, нещо се пречупи.

— Да оправим? — попита тя.

— Първо, разбира се, трябва да ти вземем мерки за няколко нови рокли. Тъй като не съм запознат с особеностите на дамската мода, ще оставим това на Розалинд.

Всяка негова дума разбиваше по една тухла и крехката й новооткрита радост се сгромолясваше.

— Разбира се — отсече тя.

— И ще доведем учител…

— За да ме обучава на подходящо поведение и държание, подобаващо за новата ми издигната позиция в обществото.

— Точно — каза той, наблюдавайки я предпазливо, докато тя издърпваше ръката си от неговата. — Колкото и очарователна да те намирам, не можем да допуснем новата херцогиня Уолвърест да пада в езерца из провинцията…

За секунда си помисли, че той се шегува с нея. Думите му звучаха толкова нелепо. Но той не спираше да говори, разбивайки сърцето й на парченца.

— … според мен ще си готова за първото си представяне в обществото като херцогиня Уолвърест не по-късно от следващия сезон.

— Боже, оптимизмът ти е ласкателен — отвърна тя, без да се старае да крие сарказма си.

Той не го пропусна.

— Маделин, не може да претендираш, че ще паснеш без помощ в това отбрано общество.

— Може би не искам да „пасна“ — каза тя, ненавиждайки как трепереше гласът й.

Челюстта му се изопна.

— Не можеш да ми се сърдиш, че искам да се чувстваш удобно в новото си обкръжение. Аз съм израснал сред тези хора. Висшето общество няма да приеме несръчния ти маниер за очарователен или склонността ти да казваш и правиш каквото мислиш за освежаващи, като мен. Те ще те разкъсат на парчета. Ще открият всяка твоя грешка, докато не се окажеш оголена и беззащитна под коравосърдечните им погледи.

Стискайки зъби, тя издърпа ръкавицата си от ръката му.

— Няма да се омъжа за теб. Така че, можеш да спреш да се притесняваш веднага, Гейбриъл.

— Държиш се непрактично — сопна се той.

— Ти искаш да ме поправиш. Да ме направиш по-добра. — Тя сложи ръкавицата си с резки движения. Трепереше от болка и гняв. Не можеше дори да се успокои достатъчно, че да говори.

Сълзите, които изпълваха очите й, заплашваха да прелеят. Тя се завъртя рязко и излезе от перголата, поемайки в обратна посока на останалите, които се събираха за чая. Но чу зад себе си стъпки и разбра, че Гейбриъл я следва по петите.

— Маделин — извика той. — Къде отиваш?

— В спалнята си, а след това вкъщи… или поне обратно в Лондон.

— Ти просто бягаш и се криеш отново — каза той ядосано. — Вразуми се, Маделин, и остани с мен.

— Няма — каза категорично тя, без да си направи труда да се обърне. — Не мога.

След тези думи стъпките на Гейбриъл спряха. Тя продължи да върви, усещайки погледа му върху гърба си. Трябваше ли винаги да е напълно наясно с вниманието му, да усеща присъствието му? Неспособна да търпи това повече, тя вдигна полите си и побягна.

По лицето й се стекоха сълзи и тя си спомни за всички тези години и всички взети назаем рокли, които Присила й бе натрапвала, опитвайки се да накара тялото й да изглежда по-слабо и изправено. Замисли се за всички соарета, на които й бе наредено да говори колкото се може по-малко, за да не изложи мащехата си, като изрече някоя не много остроумна забележка. Замисли се за всичките пъти, когато искаше да танцува, но се криеше зад стената с Шарлот, страхувайки се да не направи грешна стъпка и да разочарова още веднъж мащехата си.

Замисли се и за всички пъти, в които се бе надявала на одобрение, но се озоваваше с празни ръце.