Оливия Паркър
На лов за съпруга (14)

13

Придърпвайки дебелата завивка с цвят на слонова кост до носа си, Маделин потъна по-дълбоко в одеялата, изведнъж завладяна от необходимостта да си възвърне някаква недостижима топлина, която в момента й се изплъзваше, без значение, колко завивки бяха натрупани върху леглото й.

Присила вървеше из стаята, юмруците й бяха впити в слабите й хълбоци, а лицето й бе придобило изражение на непреклонно недоволство.

— Отстранена! Как смее той!

Маделин деликатно прочисти гърлото си.

— Вярвам, че това, което каза херцогът вчера беше, че ме изпраща вкъщи. Сега, ако си спомняш — започна тя внимателно, — ти обеща, че мога да се върна в Уилоубрук, ако поне се опитам…

— Изпраща те вкъщи! Защо? Какво си направила този път?

Маделин нямаше отговор на този въпрос. Според Гейбриъл, тя му дължеше признание за участието си в някаква игра, която той твърдеше, че е прекалено опасно за нея да играе. Ако говореше за опитите й да спаси Шарлот от лапите на лорд Тристан, тогава дълго щеше да почака. Цяла вечност всъщност — защото тя никога няма да се извини за това, че закриля приятелката си.

— Не съм сигурна защо — каза Маделин най-накрая. — Но това е факт, решението му е взето.

— Глупости — възкликна Присила, потупвайки върха на пръста върху брадичката си. — Чудя се… възможно ли е внезапното отстраняване да има нещо общо с пристигането на лейди Юджиния?

Маделин се изправи в седнало положение, подпъхвайки завивката под мишниците си.

— Коя е лейди Юджиния?

Присила въздъхна нетърпеливо.

— Как може да не знаеш? Тя е неомъжената сестра на стария херцог. Високото й мнение се търси от цялото висше общество. Една дума от нея и дори… и дори ти ще бъдеш добре дошла в „Алмак“ отново.

Е, това твърдение със сигурност говореше много за влиянието на жената, помисли си Маделин. Някак, тя знаеше, че никога повече няма да види вътрешността на въпросната зала за събирания на Кинг стрийт, след онзи нещастен инцидент с купата за пунш.

— Значи вярваш, че той ме изпраща вкъщи от страх, че ще се опозоря още повече?

— Може би, може би — промърмори Присила и спря точно пред вратата на дрешника. — Трябва да разколебаем решението му. Да намерим начин… — И с тези думи тя напусна стаята, потънала в манипулативни мисли.

Маделин въздъхна облекчено и тихо благодари на Господ, когато мащехата й излезе. Беше достатъчно ужасно, че й наредиха да не напуска стаята си, откакто се завърна от водопада вчера. Това, което правеше нещата още по-лоши, бе да понася неспирното празнодумство на мащехата си пред камериерката, която отчаяно се опитваше да се прави, че не чува.

Въпреки че двете с Бернадет отново бяха прегледани от лекаря преди няколко часа — мис Феърборн бе освободена в добро здраве, а на Маделин бе наредено да движи наранения си глезен колкото е възможно по-малко, за да подпомогне по-бързото си оздравяване — Гейбриъл не й бе позволил да напуска леглото, още по-малко стаята си. Той бе разположил Джени в спалнята й като надзирател в затвор и отегченото момиче седеше и прелистваше ботанически том, разглеждайки снимките. През известно време тя изпращаше съчувствена усмивка на Маделин и тихо я питаше дали има нужда от нещо.

Това, от което имаше нужда, размишляваше Маделин, бе мозък. Ако имаше такъв, щеше да знае кой й беше създавал неприятности, когато пристигна, да знае за каква изповед говореше Гейбриъл, и да разбере защо я бе държал тук, като бе толкова болезнено очевидно, че тя не се интересува от лорд Тристан. И ако мозъкът й, който очевидно бе с размера на грахово зърно, можеше да разбере тези неща, тя предполагаше, че щеше да измисли защо Гейбриъл е решил да я отпрати… и защо внезапното отстраняване я бе засегнало така болезнено.

Поне знаеше отговора на последното — що се отнасяше до нея. Така охранявана и скрита в стаята си като гост, превърнал се в крадец, тя имаше много време да мисли за чувствата си. И без съмнение осъзна, че се влюбваше в него. Колко съвършено ужасно.

От момента, в който за първи път бе попаднала на негова територия, Гейбриъл бе признавал светските й грешки и я бе притискал да продължи, а не да се крие, не да бяга, каквато беше естествената й склонност. Той никога не се беше преструвал, че е перфектна, нито пък я бе покровителствал с неискрени ласкателства, за да спечели благоразположението на често наранения й дух. Вместо това я караше да се чувства красива, желана и стойностна. Със сигурност неволно, но той дори я бе накарал да се чувства малко обожавана, и тя нямаше какво друго да направи, освен да обожава него. Чувство, което не бе изпитвала от малко момиче, когато сияеше от светлината на майчината любов. И сега той я отпращаше.

Тя трябваше да остане. Не заради собствените си егоистични причини, а защото лорд Тристан създаваше твърде очевидно впечатление у Шарлот, че е избрал нея за своя бъдеща невеста. А тя смяташе, че на непостоянния мъж не може да се вярва изобщо, че би могъл да взема дългосрочни решения.

Чу се кратко почукване на вратата и след секунда влезе прислужница, която обяви присъствието на лейди Розалинд. След това отстъпи настрани, давайки знак на Джени, че е свободна.

Розалинд влезе с усмивка на устните и притеснено изражение.

— Скъпа Маделин — възкликна тя, докато прекосяваше стаята, за да седне на ръба на леглото й. — Разбрах за падането ти. Просто ужасно от страна на Тристан. — Тя поклати глава неодобрително.

Маделин съумя да се усмихне иронично.

— Да, съгласна съм. Страхувам се, представата на по-младия ти брат за забавление удовлетворява само него.

— Точно така. Опасявам се, че няма надежда за него — отвърна Розалинд. — Сериозно ли си ранена?

— Не, само натъртен глезен, това е.

Розалинд повдигна учудено вежда.

— Това ли е всичко? Прости ми, Маделин, не искам да подценявам сериозността на нараняванията ти — каза тя меко, — но по-големият ми брат ме информира, че си на легло и не трябва да бъдеш обезпокоявана от никого. А аз искам да говоря с теб. Нашата леля пристигна късно вчера. Достатъчно добре ли си, за да ви представим?

Може би Присила бе права в предположението си, че Гейбриъл не иска тя да бъде в присъствието на лейди Юджиния.

— Мисля, че съм добре — отговори тя. — Надявам се, че и мис Феърборн е достатъчно добре.

Розалинд кимна, а екзотичните й очи придобиха любопитен блясък.

— Кажи ми, скъпа… вярно ли е, че Гейбриъл те е носил до замъка?

— Да — отговори Маделин с повдигане на рамене.

— Трябва да ти призная нещо… — Розалинд хвърли бърз поглед към вратата през рамо и продължи шепнешком, — онзи ден… ви видях да танцувате валс в балната зала.

Маделин почувства как по бузите й плъзва червенина, породена от вина.

— Трябва да кажа — продължи Розалинд и погледна Маделин сърдечно със сините си очи, — че бях шокирана.

— Всичко беше напълно невинно — избъбри Маделин. — Аз не очаквах да ме последва там. Той предложи и аз…

— Маделин, моят брат не танцува.

Изявлението на Розалинд спря забързаните й мисли.

— Това не може да е вярно. Той владееше стъпките доста майсторски.

— Ами, виж, аз не казвам, че не може да танцува, а по-скоро, че не го прави — отвърна Розалинд със знаещ поглед. — Той смята, че това е загуба на време и енергия. Веднъж го попитах дали се мръщи така страшно, за да изплаши жените, заблудени от мисълта, че могат да го притиснат да им позволи да запишат името му в тефтерчето си за танци.

— И какво каза той?

— Нещо от сорта, че досега не е открил жена, която да заслужава да се върти из стаята като детски пумпал.

— Може би е направил изключение — промърмори Маделин, като не бе сигурна как да приеме информацията, предоставена от Розалинд. — Аз току-що му бях казала колко поразително ужасяваща съм… когато танцувам валс.

— Може и така да е, но брат ми се държи по различен начин, откакто ти пристигна в Уолвърест. Не само, че не танцува, Маделин, той едва говори, без някой да го провокира, рядко се усмихва и почти никога не се смее. А сега прави всички тези неща с теб. — Розалинд се усмихна и потупа ръката на Маделин. — О, боже, отново се изчерви. — Тя въздъхна. — Предполагам, това, което се опитвам да кажа, е… че съм много щастлива, че си тук.

Очевидно бе, че Розалинд не знаеше за решението на брат си да я отпрати.

— Сега изтрий този потресен поглед от лицето си и ми разкажи къде си живяла. Гейбриъл каза, че си живяла недалеч от Уолвърест…

Без повече приказки за херцога, жените се увлякоха в приятен разговор. Предимно за любовта на Маделин към Уилоубрук и как бе започнала да реже и скицира силуети, за да забавлява майка си, докато е била на легло.

Точно когато Маделин се бе отпуснала, Гейбриъл влезе в стаята и атмосферата се промени за миг. Въздухът се наелектризира и помещението сякаш се смали.

— Мис Хейууд. — Той се поклони. — Розалинд.

Сестра му сключи вежди намръщено.

— Знаеше ли, че съм тук?

— Разбира се — отговори той, влизайки в стаята с преднамерено бавни стъпки. Гейбриъл спря в подножието на легло на Маделин.

— Е, надявам се, че е така — заяви Розалинд. Тя размаха пръста си към него. — Не може да посещаваш една дама в спалнята й. Дори и при най-ужасните ситуации. Трябва да присъства придружител, Гейбриъл! Тя дори не е облечена!

Пренебрегвайки сестра си, той кимна бавно, а твърдите му очи не се отделяха от Маделин. Изведнъж на нея й се стори, че прегрява, задушена от дебелите одеяла, които само преди няколко минути не можеха да я стоплят. О, но сега се нуждаеше от тях, за да запази благоприличие. Топлината в очите на Гейбриъл я изгаряше отвътре навън. Не се съмняваше, че ако Розалинд поднесе извинение и напусне компанията им, Гейбриъл ще се присъедини към нея в леглото. Тя проследи с поглед високата му фигура и се запита с шокиращо любопитство какво ли би било да усеща тежестта на тялото му върху себе си.

Гейбриъл беше облечен изцяло в черно, с изключение на ленената му риза и хлабаво вързаното шалче. В горния си край излъсканите му ботуши бяха подвити надолу. Той стоеше горд и ядосан и я пронизваше със синия си взор. Приближи се с една крачка към нея и над едното му око падна черен кичур, което го направи да изглежда по същия начин, както онази нощ, когато бяха в градината му по време на наближаващата буря.

* * *

Когато усети пробождането на страстта, Гейбриъл осъзна, че беше грешка да идва в спалнята й. Той я наблюдаваше как се извива под завивките с вълча наслада. Тялото му винаги бе нащрек при деликатния аромат на Маделин, който проникваше в сетивата му.

С одеялата с цвят на слонова кост, натрупани около нея и бялата нощница, закопчана почти до брадичката й, тя по-скоро изглеждаше като кървавочервено листо на роза сред бял облак, докато всичките й великолепни тъмночерешови кичури обримчваха зачервеното й лице. Беше очевидно, че непоколебимото му възхищение я смущаваше, но него изобщо не го интересуваше.

— Е — каза Розалинд в тихата стая, с ръце на ханша. — Радвам се да намеря мис Хейууд в такава добра форма, като се има предвид катастрофалното приключение вчера следобед.

Тишина.

— И освен това… — Думите на Розалинд заглъхнаха, когато погледна Гейбриъл, а след това Маделин и обратно. — Така — каза тя малко по-високо. — Ще обсъдим ли менюто за вечеря, тогава?

— Няма нужда — каза Гейбриъл. — Мис Хейууд ще остане в стаята си.

В действителност, тя бе в по-голяма безопасност, заключена в стаята си, отколкото някъде другаде в близост до него. Жената предизвикваше в тялото му копнеж, който го изгаряше болезнено. Това, и гневът, който изпитваше към малката й хитрост, го бяха довели до състояние на невероятна възбуда. В момента всичко, което искаше да направи, бе да й покаже колко глупаво е да се опитва да го подвежда.

— Няма да дойде на вечеря? — Розалинд заобиколи леглото, очевидно насочвайки се към Гейбриъл. — Не ставай глупав. Глезенът й е само натъртен. — Протягайки се към него, тя хвана ръката му и се опита да го дръпне настрана от леглото.

Той остана неподвижен.

Докато му се усмихваше невинно, сестра му промърмори през зъби, така че да не бъде чута:

— Спри. Изглеждаш така, сякаш ще я изядеш жива.

— Какво примамливо предложение. Може и да го направя.

Тя го ритна в пищяла. Той дори не трепна.

Розалинд обърна усмивката си към Маделин.

— Кажи ми, че ще дойдеш на вечеря?

— Не мисля, че е възможно — отговори тя. — Негова Светлост ме уведоми, че трябва да остана на легло, докато съм достатъчно добре, за да пътувам.

— Да останеш на легло? Глупости! Ти каза, че вече се чувстваш по-добре. Идваш и не искам да чувам нищо повече по този въпрос. — Розалинд се обърна, отправяйки се към вратата с погрешното убеждение, че Гейбриъл я следва. — Леля ни Юджиния ще се присъедини към нас. Знам, че е известна с това, че е придирчива и неприятна, но не се притеснявай. Ще те настаня от другата страна на масата, далеч от нея, и ако познавам достатъчно добре леля си, тя ще бъде твърде заета да се оплаква от вкуса на еленското месо, за да отправи повече от един бегъл поглед в твоя посока.

Гейбриъл прочисти гърлото си.

— Това, което не разбираш, Розалинд, е, че мис Хейууд заминава утре. — И по-добре да направи точно това или с нея щяха да се окажат в ситуация, от която нито единият от тях не би бил в състояние да се откаже.

Розалинд спря точно пред вратата.

— Заминава ли? Защо?

— Изглежда тя не желае повече да участва в лова на невести — предложи Гейбриъл, тъй като не искаше да излага истинските причини пред сестра си.

— Е, кой би могъл да я вини? — бе отговорът на Розалинд. — Тристан е пълен негодник. Той е всичко друго, но не и джентълмен. — Тя се обърна към мис Хейууд, а погледът й бе умолителен и пълен с надежда. — Искаш ли да останеш? Като моя гостенка?

Ах, по дяволите. Трябваше да се досети, че сестра му ще избере този подход. С нарастващо неудобство, Гейбриъл наблюдаваше как мис Хейууд прехапа долната си устна и насочи очите си в средата на гърдите му. По чертите й премина нерешителност. Той от своя страна се бореше да остане неподвижен и да не изхвърли сестра си през вратата, така че да може да докаже на мис Хейууд веднъж завинаги колко близо бе до това да загуби самоконтрола си. Вече не можеше да се познае. Мъжът, в който се бе превърнал, желаеше страстно тази жена ден след ден, измъчван от представата за сочното й тяло, възседнало хълбоците му, за дългата й коса, разпусната около голите й рамене, за въздишките й, когато я притегля към себе си, за да нахлуе в нея и да я направи своя завинаги.

— О, хайде, Маделин — каза настойчиво Розалинд, — моля те, кажи, че ще останеш като мой гост.

Гейбриъл не можа да удържи ниското ръмжене, което се надигна в гърлото му.

— Това не би било разумно.

— И защо? — попита Розалинд.

Той нямаше готов отговор, нито правдоподобна причина да откаже искането на сестра си. Е, имаше, но знаеше, че не е нещо, което може да изрази на глас.

— Не би било разумно поради простия факт, че мис Хейууд не се чувства добре. Трябва да вземеш под внимание, че тя може да приеме поканата ти просто от учтивост.

— Благодаря ти, Розалинд — каза мис Хейууд с благ тон. — Приемам поканата ти. И предполагам, че съм достатъчно добре, за да дойда на вечеря. — Маделин хвърли остър поглед към Гейбриъл, който му създаде странното усещане, че му отправя предизвикателство по една или друга причина.

Розалинд плесна леко с ръце.

— Чудесно. Чудесно — изчурулика тя. — Тогава аз… ние, трябва да те оставим да почиваш докато стане време.

Мис Хейууд кимна с усмивка, а след това се зае с изглаждането на гънките по одеялото върху краката си. Очевидно се опитваше да избегне погледа му.

Гейбриъл изчака, докато Розалинд излезе в коридора. След това с бавни стъпки се приближи до леглото й и застана отстрани. Наведе се ниско, а очите му се затвориха за кратко, когато съблазнителният й аромат го заля. Устните му погалиха крайчето на ухото й. Тя стоеше неподвижно, но той не пропусна начина, по който наклони главата си леко на другата страна, сякаш мълчаливо предлагаше ухото, врата и кожата си на проучването му.

— Ще очаквам присъствието ти — прошепна той, оставяйки дъхът му да раздвижи малките косъмчета, къдрещи се близо до ухото й. — О, и мис Хейууд…

— Хмм? — бе слабият й отговор.

— Погрижи се мащехата ти да ти избере роклята.

* * *

Щеше да накара този мъж да се гърчи, мислеше си Маделин, докато ровеше в дълбините на дълбокия шкаф в спалнята си час по-късно.

Нека се тревожи, че ще смутя всички по време на вечерята със социалните ми неумения. Ще плати за арогантността си.

— А-ха! Ето те — възкликна Маделин, когато сграбчи ръба на дантеления шал и го издърпа изпод купчина чисто ленено бельо. Тя го разгъна и го огледа отпред и отзад, дали е чист. — Представи си — каза тя, поклащайки глава учудено. — Пропуснала си го, мащехо.

Поради очевидната си липса на ентусиазъм за плана на Присила да хване херцога, Маделин се оказа принудена да носи новата тъмнозелена кадифена рокля на мащехата си. Явно щеше да изпълни искането на Гейбриъл. Мекият плат обгръщаше всяка извивка, гънка и възвишение на тялото й. Трябваше да глътне корема си, което затрудняваше дишането й, но луксозната дреха просто не оставяше място дори за най-малката пролука в кройката. Гърдите й, естествено, бяха притиснати една в друга, тъй като роклята беше ушита за мащехата й, чийто бюст бе далеч по-малък.

Маделин погледна надолу към дълбокия процеп, който се беше образувал между гърдите й и се чудеше как някой изобщо щеше да бъде в състояние да разговаря с нея по време на вечерята с изправено лице — бе разсейващо дори за собствените й очи. Беше се опитала да поправи ситуацията с шал, но откри, че няма такъв, или по-точно имаше, но някой — вероятно Присила — бе нацапал всичките.

Дори Шарлот не можеше да й предложи малко помощ, тъй като единственият шал, подходящ за вечерно облекло, който притежаваше, беше съсипан онази сутрин по време на пътуването до водопада.

Така че Маделин се забави малко, тъй като се закле да намери нещо, каквото и да е, за да се загърне и да покрие голите рамене и деколтето си.

Завивайки лекия дантелен шал около себе си, тя напусна стаята, отправяйки се към салона, за да се присъедини към останалите гости, които очакваха както представянето на лейди Юджиния, така и звънеца за вечеря.

Някои стаи в Уолвърест бяха изпълнени със светлина и съвременни удобства като гладък италиански мрамор, обюсонски килими и достатъчно уютни камини. И все пак, в замъка имаше и много стари помещения, които все още не бяха реставрирани, обладани от течения, влажност и тревожна тъмнина.

Маделин размишляваше върху това, докато се спускаше по стълбите в главната зала. Тя подмина сводестата ниша в основата, която бе потопена в бездънни сенки. От един бегъл поглед, бе невъзможно да се различи дали това е само ниша в стената или безкраен коридор.

Шумолене на плат, придружено от познато хленчене я накара да спре рязко, точно зад една колона. Беше й трудно да пренебрегне обезпокоителното присъствие на тъмната ниша зад нея, която се намираше от лявата й страна.

— Къде отиде? Беше тук преди малко.

— Шшт, Бернадет! Не съм сляпа. Видях го да се скрива зад ъгъла.

— Едва ли, глупачке. — Сестра й Белинда продължи със силен шепот: — Току-що проверих в този коридор за втори път. Изчезнал е.

— О, не — изхленчи Бернадет потиснато. — Щяхме да го хванем.

— Няма да се отказваме все още.

— Може би Маделин отново е успяла да го окупира — оплака се Бернадет. — Видя ли начина, по който бе завзела вниманието му при потока? Смея да твърдя, че беше завладяна от ревност, след като се намесихме.

— Всички останали чакат в гостната, така че Негова Светлост е принуден да мине по този път отново.

— Страхувам се, че ни видя. Може би нарочно се крие.

— Шегуваш ли се? — попита Белинда и Маделин усети, че гласовете им се отдалечават. — Кой мъж с всичкия си ще изпусне възможността да остане насаме с някоя от нас?

 

 

След изтананиканото съгласие на Бернадет, Маделин се осмели да надникне от скривалището си. Изведнъж я завладя обезпокоително чувство, че някой я наблюдава отзад, но тя го пренебрегна, докато наблюдаваше как близначките бавно се отдалечават нататък.

Тревогата й не намаля, така че тя се осмели да хвърли един поглед през рамо в тъмнината. И тогава се чу приглушеният, почти незабележим стържещ звук от плъзгане на ботуш.

Дъхът й секна и тя преглътна, а сърцето й заблъска в гърдите. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, а мускулите на краката й се стегнаха в готовност за бягство. Точно когато си мислеше да хукне, ехото от гласовете на приближаващите се сестри Феърборн достигна до нея. Маделин направи малка крачка напред. Независимо дали щеше да успее да избегне близначките или не, тя трябваше да се измъкне от тази ниша.

Една голяма, гладка и топла ръка притисна устата й, покривайки долната половина на лицето й, и тя бе издърпана назад към твърдо мъжко тяло. Маделин се забори с него, прекалено уплашена, за да крещи, докато той промушваше другата си ръка и затягаше кръста й в желязната си хватка, завличайки я навътре в мастилената тъмнина, от която бе дошъл.

При сблъсъка, шалът й се свлече наполовина и откри част от гърба й. Сега кожата й се допираше в меките гънки на мъжкото му шалче и непреклонната топлина на широките му гърди. Когато той наведе глава и притисна бузата си към косата й, Маделин усети горещия му дъх в ухото си:

— Не… казвай… нито… дума — прошепна разпалено той.

Гейбриъл.

Маделин се успокои и се отпусна към него, а от гърлото й се отрони приглушен стон на облекчение.

— Тихо — чу се прошепнатата му заповед. — Разбра ли?

Тя кимна бавно. Голямата му ръка все още покриваше устата й. Тялото й започна да се изпълва с позната топлина и тя едва успяваше да се въздържи да не се сгуши в прегръдката му.

— Добре — изръмжа той в ухото й, държейки я плътно до себе си. — Беше предупредена. Сега, когато си в ръцете ми, няма да се измъкнеш.