Оливия Паркър
Брачен капан (5)

5

„Дрехите на един джентълмен са с изящна кройка и по мярка, но никога от натрапчива материя.“

Шарлот залепи невинна усмивка на лицето си и отчаяно се опита да изглежда спокойна и овладяна. Външно. Вътрешно бе на път да побегне.

При нея просто нямаше средно положение. Тя беше или невероятно срамежлива дотолкова, че не успяваше да изкара нито звук през устните си, или правеше нещо толкова непривично и прибързано, та се опасяваше, че е готова да бъде затворена в лудницата.

— Ротбъри?

Отчаяно се опита да се въздържи и да не поглежда към голите му гърди. Срамът извика топлина, която заля страните й. Вярваше, че той знае за идването й. И не бе имала намерение да се промъква в спалнята му. Според картата, трябваше да е влязла в кабинета му. Нели сигурно бе разменила посоките.

Въпреки това тя отказваше да отстъпи. Старата Шарлот щеше да хвърли един поглед на Негова Светлост и да се втурне към най-близкия изход.

Предполагаше, че вълнение и отчаяние я бяха водили и направлявали поведението й. И ако я владееше някакво чувство тази нощ, то това беше отчаянието.

Изпъстрените с кехлибарено очи на Ротбъри проблеснаха на лунната светлина. Не за първи път тази нощ Шарлот благодари на бога, че сенките скриваха зачервените й страни. Без значение дали го правеше нарочно или не, в очите му неизменно се таяха едновременно предизвикателство и съблазън, които предизвикаха неспирно бърборене от нейна страна. Да не говорим за „погледа“ му, както го наричаше тя, който винаги успяваше да я накара да почувства костите си като масло, оставено на слънце.

В момента обаче, по възхитителните черти на лицето му пробяга съмнение.

— Говори, Шарлот. И по-бързо. — Той направи още една крачка към нея.

Тя плъзна крак назад и настъпи скъсания си подгъв, който силно опъна роклята й на гърба.

— Дойдох тази нощ, за да те помоля за помощта ти. — Близостта му караше кожата й да пламти. През ума й мина абсурдната мисъл, че очилата й ще се запотят. Тогава нямаше как да отрече ефекта, който имаше над нея. — Какво си намислил, Ротбъри? И трябва ли да стоиш толкова близо?

— Какво има, Шарлот? — попита я той с подигравателен тон. — Да не би изведнъж да съжали за решението си да дойдеш тук тази вечер?

— Н-не, разбира се. Ние сме приятели. Нямаме романтични интереси един към друг. — Господ й беше свидетел, че бе заставала на пътя му безброй пъти в миналото и винаги се оттегляше с доста скромни постижения. Познаваше го още от времето на дебюта си. И през последните три месеца като негова приятелка, не бе помръднал и пръст в посока на евентуално прелъстяване. Тя знаеше как действа той. Когато Ротбъри искаше нещо — или някого — поразяваше като усойница, без да се колебае.

— Освен това — добави младата жена, — след като ти толкова упорито отказваше да отговориш на писмата ми, нямах друг избор, освен да дойда тук, за да говоря с теб. Знаеш много добре, че една дама не може да посети мъж сама, без значение дали е през нощта или деня.

— В такъв случай не те ли е грижа за репутацията ти?

— Затова реших да се срещнем през нощта. Това беше най-сигурният начин да дойда и да си отида незабелязана. — Нямаше значение, че семейство Грийн живееха точно зад ъгъла. Присъствието й тук тази вечер не се нуждаеше от детайлна подготовка, достойна за някой морски капитан. Дори не й се наложи да наема файтон.

— А какво ще стане, ако майка ти и баща ти се събудят и открият, че те няма?

— Това е предимството да имаш по-възрастни родители. Те спят често и то доста дълбоко.

— Въобще ли не помисли за собствената си сигурност? — Със свободната си ръка той се пресегна, за да освободи кичур коса, който се беше увил около панделката на бонето й.

Тя отблъсна ръката му.

— Аз не съм някоя глупачка — промърмори Шарлот, като кимна с глава в посока на отворения прозорец. — Доведох Не… д-доведох Джордж със себе си.

— А той е…

— Най-едрият ни лакей.

Графът отклони вниманието си от нея, за да погледне през прозореца. И слава на Бога за това. Една дама не би могла да устои дълго на пълното внимание на Ротбъри. Без да споменаваме факта, че изведнъж тя осъзна с безпокойство, че мъжът не носи нищо друго, освен чаршаф, и бавно се приближава към нея. Опита се да мисли за нещо глупаво, за да отклони ума си от въпроса какво има под чаршафа. Градинарство. Да, тя обичаше да се занимава с градинарство. Божури, момини сълзи, хризантеми…

— Шарлот — напевно каза Ротбъри, връщайки погледа си отново върху нея. — Това, което имаш там долу, е пълничка кухненска прислужница, облечена в униформа на лакей.

Младата жена премигна и за момент остана без думи.

— Имаш орлов поглед — призна тя, удивена.

— Така са ми казвали.

— Независимо от това, което вероятно си мислиш, Нели е доста покровителствена. — Ротбъри направи още една крачка и се приближи към нея. Ухаеше на топло и чисто, и едва доловимо на бренди. Нервите й се опънаха до краен предел, успя да плъзне крак назад в отстъпление още веднъж, но петата й се удари в стената с тъп звук. — Т-тя може да се бие също толкова добре, колкото всеки мъж, може би дори по-добре — изтърси и закима като глупачка, когато той вдигна въпросително светлокафявата си вежда.

— Наистина — продължи тя, кимайки. — Веднъж един крадец се опита да влезе през кухненската врата. Тя го изчака в сенките докато той пристъпи вътре и тогава го удари по главата с бут от говеждо. Горда съм да призная, че го повали в безсъзнание. — Боже, само да можеше да спре да бърбори.

— Но твоята Нели е чак там долу — спокойно изтъкна Ротбъри, а очите му се спуснаха надолу и удостоиха Шарлот с бърз преценяваш поглед. — Какво да кажем за вредата, която може да ти се случи тук… с мен?

Искаше й се да е спокойна като него, да му покаже, че може да бъде хладнокръвна и незасегната от близостта му, за разлика от всяка друга жена в негово присъствие. При това знаеше, че той само си играе с нея, което я дразнеше съвсем малко. Но това късче раздразнение й даде сила.

Като мислеше, че може да действа също толкова спокойно и тя спусна погледа си надолу. Мигновено очите й изглежда бяха пленени от големия му, загорял юмрук, който придържаше плътно чаршафа върху изваяната му талия. Лицето й пламна в неизменно червено, затова се насили да погледне отново към ъгловатото му, красиво лице.

— Как ще се защитиш? — попита той, като й се усмихваше по начин, който я убеди, че той може да прочете мислите й.

— Е, предполагам, че ако се появи нуждата да се защитавам от развратните ти намерения, ще използвам този слънчобран — обясни тя със свиване на рамене, горда от начина, по който спокойният й тон прикри безпокойството й. — Освен това съм в пълна безопасност с теб. Аз съм ти като… сестра, предполагам.

— Аз нямам сестра. — Ротбъри се наведе напред и отпусна свободната си ръка върху стената зад нея.

— О, добре, ако имаше — каза тя, кимайки.

Шарлот побутна гърдите му със свободната си ръка.

Той не помръдна.

— Нека забравим всичко това, става ли? Вместо това искам да докажа моята гледна точка. Нека се престорим за момент, че те намирам привлекателна. Нека си представим, че точно твоята добродетел е силно застрашена в момента.

— Малко вероятно — подигра се тя.

Погледът му падна върху ръката, която почиваше върху топлата му, гола кожа. След това погледна нагоре към нея, в очите му се четеше чувство, което тя не успя да разпознае.

— Желая те — каза тогава той и преглътна тежко, — и всеки път, когато си близо до мен, твоето ухание, гласът ти се просмукват в душата ми.

— О, боже — промърмори тя с кикот. — Много си добър в това. Звучиш почти, сякаш самият ти го вярваш.

— Така е.

С въздишка Шарлот реши, че единственото нещо, по-лошо от това да те преследва греховно привлекателен, манипулативен женкар, е да имаш един такъв за приятел.

— Престани, Ротбъри. Не е забавно.

С усещането, че се е изчервила, тя погледна надолу към ръката си и осъзна, че все още докосва гърдите му. Отдръпна я бързо, след което демонстративно започна да изучава върха на показалеца си, където се бе образувала малка капчица кръв. Един трън се беше забил в ръката й по-рано по време на рискованото й катерене. Надяваше се това да привлече вниманието му и да го разсее.

Но само влоши положението. Графът покри ръката й със своята с движение, което можеше да се оприличи единствено на милувка.

Тя преглътна.

— Пусни ръката ми, развратник такъв.

— Моя. — Бавно Ротбъри я привлече към устата си и устните му се разтвориха леко.

Мили боже. Щеше ли да сложи пръста й в устата си? Всичкият й въздух се спусна към коленете, ако подобно нелепо нещо беше възможно. Това трябваше да спре. Шарлот мислеше да го избута, но мускулите й отказаха да се подчиняват.

— Сега какво ще правиш? — Той се наведе надолу, устните му се разтвориха и тя зърна езика му.

Сърцето й прескочи един удар. Мъжът бе великолепен на лунната светлина. Но тя нямаше да търпи подобно дразнене повече. Извади чадърчето си и го насочи към гърдите му.

— Отстъпи.

Ротбъри само повдигна вежда, погледът му се местеше от пръста й към слънчобрана и обратно.

— Предупреждавам те.

Той отблъсна ръката си от стената, отскубна декоративното чадърче от слабата й хватка и го захвърли зад гърба си с лекота. Когато то падна на килима с тъп звук, й отправи поглед, който гласеше: „И сега какво ще направиш?“.

Дотук с оръжието й.

— Вече можеш да спреш — нацупи се тя. — Разбрах какво имаш предвид. Въпреки това имам много добра причина да бъда тук. И определено не си търся белята с теб.

Очите му се охладиха мигновено. Завесата падна, сцената свърши. Слава богу, че беше достатъчно умна и силна, за да не се поддаде на развратните му интриги. В думите му никога нямаше искреност. За него ролята на женкар беше просто игра, като ръчка, която пускаше и спираше, когато си пожелае.

След като се вгледа в нея за момент, той се отдръпна и се изгуби в тъмната стая.

Изведнъж въздухът стана студен. Тя потрепери и кожата й настръхна.

— А какво търсиш тогава? — попита Ротбъри, гласът му заглъхна докато се отдалечаваше.

В далечината се отвори врата, скоро след това последва шумолене на плат върху гладка, гола плът. Шарлот предположи, че той се облича.

— Вероятно, ако си беше направил труда да прочетеш писмата ми, щеше да знаеш отговора на този въпрос. — Прочисти гърло, нетърпелива да мине на въпроса. — Като за начало, дойдох да те попитам, защо не ме осведоми, че Хариет е развалила годежа. Тристан е свободен.

Почти подскочи, когато врата, за чието съществуване не подозираше до момента, внезапно се отвори със замах зад нея и след това се затръшна.

Заобикаляйки я като дебнеща пантера, Ротбъри мина покрай нея, вече облечен в разпусната бяла риза и чифт светлокафяви бричове. Изглеждаше ядосан и бе стиснал челюст.

Внезапно я осени мисъл и почти я накара да се разтрепери от лошо предчувствие. Тя беше попаднала на негова територия, в това нямаше съмнение. И ако беше която и да е друга жена (жена, която той действително намира за привлекателна, да бъдем по-точни), то със сигурност добродетелта й щеше да е в опасност.

Графът запали свещник, намиращ се върху малка масичка, огрявайки стаята с меко златисто сияние.

Не лъжеше. В спалнята му нямаше столове. Или поне така предположи. В този момент умът й можеше да се съсредоточи единствено върху огромното махагоново легло с балдахин, заемащо задната част на стаята. Шоколадовокафявата завивка бе смачкана на купчинка в края му, а чаршафът с цвят на мед бе паднал наполовина на пода.

Господи, помисли си тя, устоявайки на порива да започне да си вее. Ако чаршафът му беше там, това означаваше, че го е пуснал докато се е отдалечавал от нея. Което означаваше, че е отишъл в гардеробната си напълно гол. Без чаршафа. В тази стая. С нея. Поне в продължение на около пет секунди.

Кръстосвайки ръце върху широките си гърди, Ротбъри я удостои със сериозно изражение. В действителност той изглеждаше силно изнервен. Сякаш беше на косъм да я изхвърли през прозореца, което, имайки предвид непривичното й поведение тази вечер, можеше и да е заслужено.

— Значи твоят Тристан е свободен. Какво общо има това?

— Какво общо…? Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

— Не го ли направих току-що?

— Много си раздразнителен.

— Моля ти се. Какво общо има, че Хариет Бийчъм е развалила годежа си, с факта, че стоиш в спалнята ми в… — хвърли поглед към часовника над камината, дванадесет и половина, облечена в рокля, на която й липсва третото копче?

— Липсва…? — Тя погледна надолу към тъмнозелената рокля за езда. Наистина, точно където каза той, липсваше копче. — Боже, наистина имаш изключително добро зрение. Пълна противоположност на м…

— Честно, Шарлот — промърмори графът и смени позата си. — Нима това те шокира? Когато той й предложи, тя мислеше, че ще се омъжи или за предстоящ наследник на херцогство или вероятно ще роди такъв в бъдеще, в случай че по-големият брат на Тристан изживее дълъг и здравословен живот. Помисли, Шарлот. Сега, когато херцогът се ожени, дамата се оказа сгодена за мъж, който носи само една гола титла.

— Наистина — каза тя. — Разбирам. Просто не го очаквах, което ме води до повода да бъда тук.

— Благодаря на Бога.

Младата жена прочисти гърло.

— Няма да обърна внимание на сарказма ти.

— Умен избор. Продължавай.

— Е — започна тя предпазливо, — изглежда, че си забравил едно много важно събитие. Балът с маски на Хоторн. Следващата седмица е.

Ротбъри изобщо не беше забравил. Естествено, той избягваше Шарлот с приближаването на датата. След като знаеше, че Тристан вече не е сгоден и че приятелят му най-вероятно ще присъства на бала, Ротбъри имаше желаеше да гледа как Шарлот се изчервява и заеква в присъствието на Тристан също толкова, колкото би се наслаждавал да бъде накълван до смърт от ято човекоядни чайки.

Трябваше да се досети какво следва. Според Шарлот, тя беше влюбена в Тристан от деня, в който той спасил нея и майка й от купчината останки на преобърнатата им карета. Участието й в бала за лов на невести й се струваше като съдба. И сега, след като наскоро клюкарските издания бяха оповестили, че девойката е развалила годежа, Шарлот трябваше да е във възторг, мислейки, че това е нейният втори шанс.

— Получих писмо от братовчедка си тази сутрин — продължи младата жена, явно пристъпвайки към въпроса. — Тя каза, че си изпратил своите извинения. Ти просто трябва да присъстваш. Трябва. Тристан ще бъде там.

— Това е прекрасно — промърмори той. — Забавлявай се.

Мис Грийн започна да кърши ръце.

— Ти просто трябва да дойдеш, Ротбъри. Като мой приятел, трябва да ме подкрепиш. Иначе как се предполага, че ще издържа да бъда в една стая с него след всичко, което се случи между нас?

— Отбягвай го тогава — предложи графът със свиване на рамене. — Това със сигурност ще е събиране, претъпкано до тавана с гости. Не би трябвало да е много трудно.

— Но аз се нуждая от теб. Как иначе ще осъществя плана си?

Останал без думи за момент от изявлението й, че се „нуждае“ от него, умът му бързо се пребори и се съсредоточи. План? Ротбъри застина.

— Какъв план?

— Е, както знаеш ми дължиш една услуга.

— О, Исусе — измърмори той, прокарвайки ръка през разрошената си коса.

— Почакай — каза тя внимателно. — Дори не знаеш какво се каня да ти кажа.

— Не е нужно. Вече знам.

— Не е възможно.

— Аз не съм сватовник, Шарлот.

— Не те моля да правиш подобно нещо. Ти от всички хора, познаваш приятеля си най-добре. Вероятно по-добре от собственото му семейство.

— Може би не. Слушай. Ти си близка приятелка със съпругата на херцога. Защо не тормозиш тях да ти помогнат да оковеш човека?

Тя сведе поглед към пода.

— Те все още са в Уелс. Освен това са против този съюз.

— Това не ти ли говори нещо? Собственото му семейство мисли, че той ще те направи нещастна.

— Те не разбират — каза Шарлот, клатейки глава. — Ти не разбираш. Той обеща…

— Мъжете обещават доста неща, когато похотта разгорещи кръвта им.

— И преди сме го обсъждали. Аз не предизвиквам подобни чувства.

Ротбъри знаеше, че тя наистина вярва в това. Виждаше се в очите й. Открити и честни, неспокойни и обнадеждени.

— Но аз искам да променя това — прошепна младата жена, срещайки погледа му колебливо, — с твоя помощ.

Челюстта на Ротбъри се стегна, когато потисна едно проклятие.

Тя пристъпи към него. Той направи стъпка назад, но се оказа притиснат до стената.

— Шарлот, не мога да ти помогна. — Графът поклати глава и се извърна от надеждата, която искреше в очите й и ги правеше по-блестящи, караше го да иска… е, караше го да иска неща, които не му беше работа да иска. — Имам си собствени проблеми — промърмори.

— Всичко, от което се нуждая, е твоят съвет… за това как да привлека Тристан така, че той да полудее от желание да ме направи своя. Искам той да ме погледне пак. Но сега искам да осъзнае, че е трябвало да избере мен първия път. Искам да го накарам да ревнува, Ротбъри. Ще ми помогнеш ли?

Той затвори очи за момент. С какво можеше да навреди? Няколко уговорени срещи тук, няколко съвета там. Няколко дни и тя ще бъде доволна. Или по-вероятно разочарована. Щом Хариет развали годежа, Тристан най-накрая призна, че е предложил на момичето прибързано. И сега, когато нямаше вече нужда да се жени и да продължава фамилното име, тъй като по-големият му брат с радост изпълняваше този дълг, младият Дивайн бе свободен да бъде поквареният, гуляещ и разпътен втори син. Шарлот може и му беше завъртяла главата един или два пъти, но приятелят му вече не се интересуваше от брак.

Но какво знаеше той. Ротбъри не прекарваше дните си залепен за Тристан. Със сигурност не беше посветен във всяка мисъл на своя приятел.

Момент… Тя каза „ревност“, нали?

Той рязко извърна глава към нея.

— Каза, че искаш да го накараш да ревнува ли?

— Точно.

— Като… отмъщение?

— Да — заяви тя нетърпеливо и ококори сапфирените си очи.

— Значи не искаш… не възнамеряваш да го спечелиш сега, когато е свободен?

— Не — отвърна младата жена с тих глас, а тонът й не беше толкова непоколебим, колкото му се искаше на Ротбъри.

— Шарлот, ах ти, палавнице. Ами че аз направо трябва да те просна в скута си и…

— О, престани, Ротбъри — каза тя и завъртя очи. — Може би задоволително количество раболепничене ще свърши работа.

— Раболепничене? По-добре умоляване.

Когато Шарлот въздъхна безпомощно, той се засмя.

— Добре. Ще бъда сериозен. Моля те продължи.

— Естествено не възнамерявам това да продължава до безкрайност. Имам да върша и други неща и трябва да действам бързо. Времето е от особено значение. Това ще е последният ми сезон. Просто трябва да пленя друг кандидат, преди майка ми да си направи нови планове. Вероятно можеш да прегледаш списъка ми с кандидати за подходящ съпруг докато сме там?

Подходящ съпруг. Нещо в него се сви от пробождаща болка.

Бързо, така както се появи, той прогони мисълта настрана, като се замисли за належащия въпрос.

Значи я беше разбрал грешно. Добре. Харесваше този вариант повече. Сега поне имаше извинение да флиртува с Шарлот колкото му сърце иска. Не знаеше дали нещо от това ще проработи, но все пак звучеше забавно.

Забавно? Или като мъчение?

Тръсна глава, въздишайки примирено.

— Ехо? — Тя размаха ръка пред лицето му, сякаш за да го събуди от унеса му. — Не отговори на въпроса ми.

— Ще ти помогна. Но не мога да ти обещая резултата, който търсиш.

Шарлот подскочи на място и плесна с ръце. Ротбъри не можа да се сдържи и се усмихна. Нима се беше разнежил? Вероятно. Но подозираше, че има нещо общо с насладата от възможността да прекара повече време с девойка, която винаги го караше едва да сдържа усмивката си, дори когато го ядосваше дяволски много.

— О, благодаря ти! Благодаря — изчурулика тя и го изненада, когато се втурна през стаята и го притисна силно в бърза прегръдка.

Ръцете му висяха тежки и отпуснати до тялото му по време на нежната й обсада.

Ротбъри бе омагьосвал екзотични оперни певици да се завръщат в леглото му отново и отново. Беше карал студенокръвни куртизанки да признават вечната си любов и бе прелъстявал редица красиви, темпераментни жени, които бяха също толкова капризни в подбирането на любовниците си, колкото и той. Но прегръдката на Шарлот го обърка, може да се каже, че го извади от равновесие.

Не искаше тя да го пуска. Но не би посмял да вдигне ръце и да я задържи. Без съмнение знаеше, че ако се отпусне, всичко, което чувстваше, всичко, което мислеше, щеше да се покаже в топлината на прегръдката му. А след това нямаше да има връщане назад. Щеше да бъде разголен, разкрит, унижен.

Прекалено скоро, тя се отдръпна.

Като го остави, Шарлот се насочи възбудено към прозорците, но после се върна също толкова бързо.

— Да — пошегува се Ротбъри, — по-добре използвай стълбите на тръгване.

Мис Грийн поклати глава.

— За малко да забравя.

— Какво?

— Костюмът ми. С всички тези гости, как въобще ще успееш да ме забележиш в тълпата?

— Няма да се прибираш пеша до вкъщи — каза той, съзнателно сменяйки темата. Честно, не искаше да знае като какво или кого ще се маскира тя. Това само щеше да възпламени въображението му, да даде храна на порочните му сънища и да му причини ненужна агония. — Каретата ми ще откара теб и едрата ти прислужница у дома.

— Не искаш да знаеш?

— Сигурен съм, че ще успея да те открия. Не се безпокой.

— О, за малко да забравя да ти кажа. — Шарлот му отпрати малка, знаеща усмивка. — Ще бъдеш щастлив да разбереш, че лейди Розалинд също ще е там.

— Лейди Розалинд, а?

— Именно — каза тя с широка усмивка. — Не се ли вълнуваш?

О, кого, дявол го взел, заблуждаваше? Беше твърде уморен в момента, за да се преструва, че се интересува от тази жена. Затова просто повдигна вежда и се надяваше, че изглежда искрен.

— Едва се сдържам, скъпа моя!