Оливия Паркър
Брачен капан (15)

15

„Един джентълмен никога не подценява някоя дама, без значение от възрастта й.“

След закуска на следващия ден всички се скупчиха в каретата и се отправиха към обитаваната от духове гора. Ротбъри водеше групичката, възседнал лъскавия си черен жребец, Петручио. Не беше й продумал нито дума от миналата нощ в библиотеката, дори не я бе погледнал. В отговор, Шарлот изглежда не можеше да спре да го съзерцава, изучавайки го, сякаш беше някакъв нов животински вид.

Бе вярвала толкова дълго, че графът не се интересува от нея, че я приема само като приятелка. Светът й се преобърна.

Пътуваха в продължение на почти час, прекосявайки участък от древна рушаща се стена. Накрая спряха близо до пролука в същинското море от борове. Между дърветата се врязваше път и изглеждаше като че води навътре в гората.

Слизайки от каретата, Луизет посочи каменна пейка, разположена близо до една порутена сграда. След като Шарлот й помогна да стигне до нея, старицата я отпъди.

Младата жена отстъпи назад и попи с очи спиращата дъха гледка. Намираха се в изумрудена долина, заобиколена от гора от високи борове. Пътеката отпред вероятно водеше към „обитаваната“ гора, за която всички продължаваха да говорят. Шарлот въобще не се замисли, когато мис Дрейк сплете ръце с майка й, и двете бяха развълнувани, докато се изкачваха към пътеката. Предполагаше, че ако поиска, би могла да ги последва. Може би се очакваше да направи точно това, но не беше в настроение да се плаши излишно.

След като нямаше какво друго да прави, освен да ги чака да се върнат, Шарлот реши самата тя да направи малка разходка. Имаше нужда да помисли.

Ротбъри я желаеше. И то от години? Някак не можеше да повярва съвсем. И изглежда това го ядосваше. Но защо? И ако я искаше толкова много и от толкова дълго, защо не бе направил нещо? Защо се беше възпрял да я съблазни? Това просто нямаше смисъл.

Подхващайки полите си, за да не се влачат в калта, докато заобикаляше една локва, се запита защо тя, от всички жени, които той бе преследвал, завладявал, отхвърлял? Защо се отдръпваше от нея?

Не след дълго чу звуци от стъпки. Обърна се и видя Ротбъри да се приближава зад нея. Пулсът й се ускори двукратно. Безмълвно, двамата закрачиха през полето, изпъстрено с дълги стръкове иглика и напръстник.

Ротбъри бе умълчан и замислен. Тя погледна към него няколко пъти, но той нито веднъж не отвърна на погледа й. Вместо това се взираше в наситените с цветя ливади по посока на реката, която криволичеше през тревистата земя, както пукнатина през замръзнало езеро.

— Ловеше ли там риба, когато беше момче? — попита Шарлот.

Графът се усмихна напрегнато и кимна веднъж.

— Пъстърва. Сьомга също.

— Наистина ли?

Той отново кимна отсечено.

— Баща ти ли те научи?

Ротбъри се стегна едва забележимо.

— Не. Майка ми. Тя обожаваше да лови риба. Е, не харесваше да закачва стръвта на куката и мисля, че това е причината да започне да ме взима със себе си по начало, но обичаше да бъде тук. Винаги се забавлявахме.

— А баща ти също ли идваше? — попита тя колебливо, надявайки се да успее да го предразположи да се разкрие пред нея поне за малко.

— Никога. Никога не съм правил такива неща с баща си.

— Какво правеше с него?

Стигнаха до камениста оголена скала и той взе ръката й, за да й помогне, докато я заобикаляха.

— О, обичайното. Заведе ме в първата ми кръчма и ме напи, когато бях деветгодишно хлапе, открадна джобните ми под претекст, че иска да ми покаже как да играя карти и ме наби с камшик, когато се опитах да си ги открадна обратно, опита се да ме удави в зле замаскиран опит да ме научи да плувам, запозна ме с понятието за проституц…

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко — отвърна Ротбъри с тъжна нотка в гласа.

Сега, докато изкачваха внимателно наклонения хълм, той я насочваше, ръката й бе обгърната от неговата.

— Както изглежда, майка ти е била единствената светлина в живота ти.

— Беше — каза мъжът тихо.

— Какво се случи?

— Тя ни напусна. Бях на осем.

Нея ли имаше предвид Луизет, когато попита дали ще го изостави?

Шарлот искаше да му зададе още въпроси, желаеше да знае повече, копнееше да го сграбчи и да го притисне плътно до себе си. Гласът му звучеше толкова самотен. Но сдържа езика си, устоявайки на изкушението да полюбопитства още.

Внезапно той се обърна към нея и очите му с цвят на уиски я стоплиха отвътре. Може би я желаеше и може би тя желаеше него и знаеше, че това би трябвало да я плаши. Но онова, което я плашеше повече, бе фактът, че усещаше как се поддава.

Тук горе бе по-студено и Шарлот потрепери.

— Ти трепериш — каза Ротбъри и улови двете й ръце. Обви големите си длани около нейните, поднесе ги към устните си и задуха топъл и гостоприемен въздух върху тях. — Нека се върнем при каретата. Майка ти и мис Дрейк ще се върнат скоро, предполагам.

— Само още малко — промърмори Шарлот, реейки погледа си по широкия, кадифен простор, който ги заобикаляше.

Оттук пасищата изглеждаха сякаш се простират на мили разстояние и в двете посоки, с изключение на парчето гъста гора зад тях. Това беше място, предполагаше младата жена, на което някой би дошъл, за да проясни ума си и да бъде сам с мислите си. Сам…

Тя се завъртя, гледайки надолу по хълма към каменната пейка, на която Луизет бе седяла. Но тя бе изчезнала.

— Ротбъри! Баба ти! Къде е отишла?

Те се затичаха заедно надолу по хълма. Докато Шарлот разпитваше кочияша, Ротбъри яхна коня си с едно бързо движение.

— Остани тук — нареди й той, подръпвайки юздите, докато звярът пръхтеше и подскачаше, усещащ нетърпението и възбудата на ездача си.

И тогава Ротбъри потегли в търсене на Луизет.

Шарлот също тръгна да я търси. Само след малко я откри да говори с по-възрастен джентълмен с шотландски акцент, близо до малък тесен мост. Те изглежда се познаваха и едва когато Ротбъри се появи, тя осъзна, че по-възрастният мъж е свещеник. Името му бе Робърт Армстронг и живееше в скромна къщичка малко по-надолу по пътеката след мостчето.

Ротбъри бе благодарен, че Луизет бе открита, но нежно я смъмри, задето се е отдалечила.

И тогава следобедът се превърна в най-лошото.

Луизет започна да говори толкова бързо, толкова гневно, че Шарлот не можеше да я разбере, въпреки познанията си по езика. Сбръчканите й ръце бяха свити здраво в юмруци от двете й страни и тя тропаше с крак като дете, а очите й придобиха див блясък, който свидетелстваше за борбата й срещу сенилността, за която Ротбъри непрекъснато предупреждаваше, че бушува в ума й.

Търпението на графа очевидно беше на привършване, но въпреки това той успяваше да говори тихо, нежно, макар думите му също така да бяха изречени бързо, сипейки се от езика му. Младата жена успяваше да разбере само отделни думи и изрази.

От това, което можа да различи, Луизет беше категорична, че Шарлот и Ротбъри трябва се оженят. Точно сега. Точно там.

Той се опита да я вразуми. Бе толкова нежен и търпелив, но нищо не можеше да я успокои. Накрая Шарлот бе поставила длан върху ръкава му и тихо го попита дали може да поговори с него насаме.

— Къде сме? — попита тя, щом бяха отстъпили встрани.

Ротбъри стегна челюстта си.

— Не виждам как това е от някакво значение. Извинявам се, че поканих теб и майка ти тук. Не биваше да те довличам…

— Не си ме довлякъл. Къде сме?

— Близо до Беруик, предполагам.

— А Беруик е…

— Граничен град — съобщи той, прокарвайки нетърпеливо ръка през светлокафявите си разрошени от вятъра кичури.

— И е английски град?

Графът премигна няколко пъти, очевидно опитвайки се да извади отдавна забравена информация на преден план в ума си.

— Да. Макар да сме си го разменяли с шотландците поне тринадесетина пъти.

— Но сега е английски?

— Точно така. От петнадесети век, ако си спомням историята правилно.

— Добре — каза тя. — Нека го направим.

Очевидно беше загубила разсъдъка си, но в този момент всичко, което искаше да направи, бе да му помогне. Освен това, докато бяха на английска земя, бракът нямаше да бъде законен. Беше неоспорим факт, че в Англия, за да се венчае човек се нуждаеше или от специално разрешително (скъпо и предоставено от архиепископа на Кентърбъри по негова преценка), или имената на младоженците трябваше да бъдат обявени три последователни седмици в енориите, към които принадлежат.

Той замръзна.

— Да направим какво, Шарлот?

— Да се оженим.

— Какво?

— Бракът няма да е законен, Ротбъри, така че можеш да спреш да ме гледаш така, сякаш току-що ти казах, че спя на Луната, когато ме споходи желанието да го направя.

— Но Шарлот…

— Всичко ще бъде наред. Никой няма да знае. И няма да е наистина. Сега отиди и й кажи. Но не и преди да попиташ свещеника, дали ще се съгласи да участва.

Прокарвайки ръка по челюстта си, Ротбъри се поколеба, което накара Шарлот да помисли, че ще откаже. Но в крайна сметка той закрачи обратно към баба си и й съобщи новините.

Старицата незабавно се отрезви. Погледна надолу към ръката си, издърпа един пръстен от пръста си и го даде на внука си.

— Вземи го — каза тя. — Не го искам обратно. Вече е неин.

Ротбъри погледна надолу към накита, като го изучаваше.

— Никога не съм виждал този пръстен преди — промърмори той и го повдигна нагоре, за да го разгледа по-добре. — Нов ли е?

Луизет засия и не каза нищо.

Накланяйки глава на една страна, той хвърли поглед към Шарлот и протегна ръка. Усмихната, тя отиде при него.

Луизет сияеше през цялото време на кратката церемония и темперамента й се прояви само когато свещеникът настоя да говорят на английски и после отново, когато настоя да пресекат мостчето, преди да изрекат клетвите си. Това беше дребна молба и те го направиха, за да я укротят, макар причината да го сторят да озадачаваше Шарлот.

Когато смутено изражение сбърчи челото на Шарлот, Луизет изчурулика на родния си език:

— Дядото на Адам и аз се оженихме точно на това място. Аз съм суеверна жена, ma belle^[1]. Двамата имахме благословен съюз и изживяхме много щастливи години. Пожелавам същото и на вас.

Ротбъри поклати глава при обяснението й. Шарлот се престори, че не разбира.

След не повече от две минути, Шарлот и Ротбъри бяха женени.

Е, не точно, предполагаше тя. Но обети бяха изречени, вярност бе обещана и пръстенът бе поставен на пръста й.

Всичко изглеждаше прекалено бързо. И, което беше странно — истинско.

Имаше свещеник, двама свидетели (Луизет и мил млад момък, който прекосяваше полето с шотландското си коли) и когато всичко свърши, тя бе целуната. Първо от Ротбъри (с бързо, топло притискане на устните му по скулата на бузата й) и след това от Луизет (грубо, по двете страни на лицето й).

Чувстваше го истинско, но някак празно. Предполагаше, че не би трябвало да има значение. Официално те не бяха женени.

Нищо от това, изглежда, нямаше значение за Луизет, която накрая пристисна Шарлот към гърдите си и я провъзгласи за най-красивата булка, която някога е виждала.

Всичко това беше много, много странно.

След като приключи, те се върнаха при каретата и откриха, че майка й и мис Дрейк вече са се настанили вътре. Вдовстващата графиня бърбореше щастливо, разказвайки на Хаясинт за радостните новини по целия път обратно към имението. Майка й кимаше и се усмихваше любезно, макар да не разбираше и дума. Прибраха се без повече инциденти.

За щастие, щетите по каретата на Грийн от предишния ден бяха минимални и скоро можеха да се отправят обратно към Лондон.

Поглеждайки надолу към ръката си, Шарлот завъртя мъничкия златен пръстен на малкия си пръст — единственият, на който й ставаше — и прочетете посвещението: VOUS ET NUL AUTRE. Ти и никой друг.

Ротбъри настоя тя да го задържи, след това за кратко притисна опакото на ръката й към леко наболата си буза.

— Ти си скъп приятел — каза той. — И така мила към баба ми. Благодаря ти.

— Харесвам я. Наистина.

— Тя също те харесва.

„Ами ти?“ — искаше да изкрещи младата жена. Какво се случва в тази красива и непреклонна твоя глава? Щеше ли да разбере някога?

— Ще дойдеш ли в Лондон за сезона? — попита тя, като се наведе напред от вътрешността на каретата, за да поговори с него. — Каза, че ще ми помогнеш да си намеря съпруг.

— Не го ли направих? — пошегува се той, имайки предвид себе си.

Шарлот се ухили.

— Истински.

— Сбогом, съпруго моя — каза графът, усмихна й се, в очите му имаше закачлив блясък.

— Ще дойдеш ли? — настоя тя. — Обеща да ми помогнеш.

Внезапно се почувства отчаяна. Не защото трябваше да си намери ухажор, преди да се окаже окована за Уитърби, а заради Ротбъри. Отчаяна да разбере какво мислеше той.

— Не знам — каза мъжът. — Смятах да дойда в града, но по малко по-различна причина.

— И тя е…

— Да прелъстя съпругата си.

И с тези думи той почука отстрани на каретата, с което даде знак на кочияша да потегли, оставяйки Шарлот със странно чувство дълбоко в корема — проблясък от топлина.

Но не беше страх. Бе очакване.