Оливия Паркър
Брачен капан (14)

14

„Един джентълмен винаги следи за нуждите на дамата, седяща до него на масата за вечеря.“

Пътят до павилиона в градината на Обри се оказа прекалено кален. Така че Шарлот, Хаясинт, Луизет и мис Дрейк, съпроводени от лорд Тристан и Ротбъри, възседнали коне, разбира се, се скупчиха в каретата на Фарамонд, за пътуване, за което на Шарлот й беше казано, че ще бъде кратко.

Не беше вярно. Всъщност беше ужасна лъжа.

Когато някой, който прекарва много време в Лондон — където пространството е лукс — чуе думата „градина“, в ума му изникват картини на сгушени цветни лехи, спретнати редове от цветове, кухненски градини, навеси и малки горички и ливади.

Когато посещава провинцията, човек би могъл да очаква градина в доста по-голям мащаб: зашеметяващо оформени ливади, детайлно оформени пейзажи, криволичещи пътеки, минаващи покрай цветни храстчета, малки езерца, допълнителни пристройки, стратегически разположени така, че да вдъхват мир, благосъстояние и елегантност.

Но градините в Обри парк се състояха от повече от 1700 акра земя. Размерът бе умопомрачителен. След като пътуваха близо два часа, Шарлот беше готова да се обзаложи, че трябва да са навлезли в съседното графство или дори в Шотландия до сега. Когато изрази доводите си, беше уведомена от мис Дрейк, че изобщо не са дори близо до края на имението, където всъщност се намираше коневъдната ферма.

Те пристигнаха в павилиона малко след това. Мис Грийн не можеше да бъде по-доволна. Стомахът й беше изкъркорил доста високо четири пъти в каретата, карайки Луизет да попита дали случайно разгневен, ръмжащ оборски котарак не се е промъкнал незабелязано и не се е сгушил в някое от отделенията под седалките.

Павилионът беше наистина изумителен. Шарлот беше обиколила достатъчно провинциални имения с майка си през годините, за да знае, че постройки като тези, често нямат друго предназначение, освен да привличат внимание. Проектирани като обекти за съзерцаване, отколкото за ползване.

Това обаче не беше случаят тук. Постройката от червени тухли имаше извит покрив, искрящо чисти бели колони на прозорците и два широки входа, снабдени с френски врати. В павилиона бе поставена дълга маса, покрита с червена покривка.

Групичка слуги, които ги бяха следвали в друга, по-малко показна карета, изкачиха стълбите, носейки кошници със студено пилешко и шунка, момици, омар в масло, картофи, сирене, пастички и различни горски плодове.

Когато приключиха с приготовленията на масата, Шарлот беше толкова впечатлена, че трябваше да се спре, преди да сподели със слугите какво мисли, защото се смяташе за невъзпитано да се правят подобни забележки. Но всичко бе толкова изкусно подредено и изглеждаше точно както би трябвало в трапезарията, присъща за къщата на имението.

Всички седнаха, Луизет начело на масата, мис Дрейк от дясната й страна, Тристан от лявата й. Шарлот седна до лорд Тристан, Хаясинт срещу нея, което значеше, че Ротбъри седеше в другия край на масата, който беше най-близо до нея и майка й.

С особен интерес за благополучието си, тя го наблюдаваше, забелязвайки с тревога, че намръщеният му поглед се мести между вилицата и лакътя й.

Дали си мислеше да я прободе с нея?

Надяваше се да не позволи на гнева си да му повлияе. Знаеше, че е страшно недоволен от дребната й лъжа пред майка й за това на кой точно бряг се намира той по отношение на увлеченията си.

Вероятно се притесняваше, че ще се чуе нещо в града. Не трябваше да се бои. Имаше споразумение за всеобщо мълчание. На хора като чичо Хърбърт им бе забранено да живеят в града, ако истината се разкриеше. И след като майка й беше запазила тайната на чичо Хърбърт от злите езици на висшето общество, то тя щеше да запази и „тайната“ на Ротбъри.

Но Шарлот не бе имала време да му разясни това в стаята си. Честно казано не пожела да прекара и секунда повече в негово присъствие, след като видя как израза на неподправено неверие върху лицето му се сменя с този на кипящ гняв. Беше излетяла от стаята, наясно, че ядосаните му стъпки я следват по петите по целия път по коридора, надолу по стълбите, зад ъгъла и през входната врата. Няколко пъти той й беше извикал да спре, с уста почти до ухото й, но тя не му обърна внимание, точно както правеше сега.

Бидейки страшно гладна, Шарлот хапваше охотно.

— Всичко беше просто чудесно.

Е… всичко… без кифличките.

Мис Дрейк обясни, че понякога, когато Луизет има пристъпи на паника, тя обича да пече.

— Кифличките са новият й специалитет — съобщи гордо мис Дрейк, усмихвайки се окуражително на Луизет.

— Ах, разбирам — отвърна Шарлот, докато гледаше предпазливо кифличката, поставена в чинията й от един лакей.

Мис Дрейк се наведе напред, шепнейки:

— Понякога ги меси прекалено много. Прави ги една идея по-твърди.

Твърди? Те бяха като камък.

— Хайде, опитайте — подкани я нежно мис Дрейк. — Това ще й достави удоволствие.

Бавно поднасяйки кифлата към устата си, Шарлот нямаше как да не забележи колко запленени от храната си изглежда са станали всички останали на масата. Без съмнение всеки един от тях се притесняваше, че той или тя ще бъде следващият, когото ще изберат да си строши зъбите.

До нея лорд Тристан разрязваше внимателно една слива. Срещу нея Хаясинт се беше заела да реже вече разрязана купчинка пилешко.

— Prendre une morsure^[1] — придумваше я Луизет, очите й бяха широко отворени и обнадеждени, докато очевидно очакваше похвалата на Шарлот.

— Давай, Шарлот — чу се мрачен шепот от лявата й страна. — Отхапи си.

Тя се обърна да види Ротбъри, който се усмихваше лукаво. Вълна от топлина се зароди в корема й и се разля нагоре, докато гледаше втренчено устните му. Картини от целувката им се понесоха пред погледа й. Шарлот примигна, за да ги изпъди.

Облиза устни. Той я наблюдаваше, като също облиза своите. Но вероятно беше неволно. Все пак хапваха късен обяд.

Взорът й попадна върху чинията му.

— Къде е вашата кифличка, милорд?

Притворените му очи все още гледаха към устните й.

— Вече я изядох — отвърна със студена усмивка.

Тя се наведе съвсем малко към него и прошепна:

— Не ти вярвам.

— Не ми вярваш ли? — попита Ротбъри с дълбок глас.

— Всъщност не.

— И защо?

— Като за начало, изглежда, че все още всичките ти зъби са на мястото си.

Той се отпусна назад в стола си и лек кикот разтърси гърдите му, докато я наблюдаваше.

Шарлот мрачно поднесе нещото към устата си. Нямаше начин да отхапе малко просто от учтивост. Може би ако имаше чаша горещ чай, в която да потопи кифличката, щеше да е достатъчно, предположи тя, но без него, просто щеше да й се наложи да го сдъвче така. Беше прекалено тъжно. Предпочиташе да запази всичките си зъби.

— Тя вече не те гледа — промърмори лорд Тристан от другата й страна.

Без да движи глава, той отправи лазурносиния си поглед по посока на бабата на Ротбъри, след което отново насочи вниманието си към разкашканата слива в чинията си.

Тогава тя погледна към него. Наистина го видя. Може би за пръв път, откакто се бе присъединил към групичката. Беше красив мъж, винаги бе вярвала в това. Но по някаква причина днес видът му бледнееше в сравнение с този на… ами, на Ротбъри. Не знаеше защо изведнъж гледа на него по различен начин, само знаеше, че е така.

Кестенявите му кичури бяха късо подстригани, а облеклото безупречно, както винаги…

— Побързай — прошепна той, прекъсвайки мисълта й.

Без да му вярва съвсем, младата жена плъзна поглед през масата, за да се увери сама. Като по чудо Луизет и мис Дрейк си говореха с приглушен тон. И очевидно бяха забравили, че тя щеше да вкуси от кифличката.

Шарлот се възползва от възможността и хвърли кифличката през рамо. Така и не я чу да пада, а несъмнено трябваше да се чуе как се строполява на пода, така че вероятно беше излетяла право през отворените врати. Молеше се на Бог да не би случайно да е цапардосала някой прислужник.

— Благодаря — измърмори тя към Тристан.

— Няма защо — отговори той.

Внезапно Ротбъри прочисти високо гърло, почти карайки Шарлот да подскочи.

— Мис Дрейк — обърна се той.

— Да?

— Бихте ли подали още една от кифличките на баба ми на мис Грийн? Много й харесаха, но е твърде срамежлива, за да помоли за още една.

— Разбира се! Разбира се!

Луизет засия, докато мис Дрейк поставяше друг камък върху ленена салфетка и я подаваше на един слуга, който да я даде на Шарлот.

Ох, този мъж!

Облягайки се на стола си, Шарлот повдигна вежда и откри местоположението на крака му.

Графът обаче очакваше нападението й и улови крака й, преди да е срещнал пищяла му. Въпреки гнева си, тя потрепери, когато топлата му ръка погали стъпалото й, обуто в дълъг чорап. Мислеше, че той просто ще я пусне, но вместо това я стисна нежно, многозначително.

Тя ахна и издърпа крака си от хватката му. Това бе грешка, тъй като той я държеше здраво и пантофката й падна на пода.

Погледът й се стрелна към останалите, разположени на масата. Никой не изглеждаше да е забелязал какво се случва в техния край.

— Изпуснахте ли нещо, мис Грийн? — попита Ротбъри.

— Ъм, не.

— Позволете ми да ви го върна.

Но преди той да се беше мръднал и на сантиметър, Шарлот рязко стана от масата.

— Ако м-ме извините, бих искала да подишам малко свеж въздух.

Изненадвайки я, лорд Тристан също се изправи.

— Може ли да ви придружа, мис Грийн? Трябва да тръгвам, а исках да поговоря с вас насаме, преди да съм си заминал.

Тя погледна майка си.

— Върви — каза Хаясинт между две хапки пилешко. — Ако стоиш в полезрението ми, не виждам никаква пречка. Защо не застанете отсреща? — Тя посочи със салфетката си редица от незабравки и лалета, които се намираха точно отвън пред прозореца.

Шарлот кимна, потискайки нуждата да погледне Ротбъри и да прецени реакцията му. Тя дори не беше сигурна за своята собствена. Трябваше да е възхитена, нали? Лорд Тристан беше тук по собствено желание и искаше да говори с нея насаме. Какво ли имаше да й казва? Дали това, че я беше хванал в прегръдките на Ротбъри, бе проработило толкова добре?

Точно преди да се обърне, тя усети топлата му, тежка ръка върху своята.

— Пантофката ви, мис Грийн.

Премигвайки глуповато, Шарлот се надяваше никой да не направи коментар защо е паднала по начало. Тя се наведе, за да седне, но Ротбъри я спря.

Ръката му се оказа до петата й и той нежно я нахлузи отново на крака й, без да отмества поглед от лицето й.

— Благодаря — каза тя, след което стисна устни.

Наложи й се да си напомни, че му е бясна. Както и че и той й беше ядосан.

Обърна се и излезе, следвана от лорд Тристан.

Навън прилива от слънчева светлина накара очите й да засмъдят. Трябваше да сложи ръка на тях, за да ги предпази.

— Мис Грийн?

— Лорд Тристан — отговори Шарлот, несигурна как трябваше да се държи, имайки предвид колко хладнокръвно й беше разбил сърцето само преди няколко месеца.

Можеше ли толкова лесно да му прости?

Усмихвайки се, той тръгна към нея, хвана ръцете й между своите и едно след друго дари кокалчетата на всяка от тях с целувка.

— Моля ви — каза тя, дърпайки ръцете си от хватката му.

— Прекалено дръзко. Съжалявам. Не очаквах да ви видя тук — каза той.

— Нито аз вас — отвърна младата жена. — И-имам предвид знаех, че Р… лорд Ротбъри ви е поканил на официален обяд, но не очаквах да дойдете.

— Исках да посетя някои от старите ни убежища — отговори той, светлите му сини очи почти блестяха с вътрешна светлина. — Не съм посещавал Обри парк от цяла вечност. Е, поне господарската къща. Нищо не се е променило чак толкова. Мястото за риболов изглежда абсолютно същото.

— Разбирам — каза тя, изтъкана от учтивост.

— Лабиринтът — Тристан вдигна ръка в изразителен жест, — също не се е променил.

Шарлот кимна.

— Да, и аз се запознах с него по-рано днес.

— Загубихте се, нали?

— Съвсем.

Той се усмихна по такъв начин, че ако не й беше разбил сърцето преди месеци, несъмнено щеше да предизвика въздишката й.

— И, естествено, исках да посетя фермата за коне. Интересувам се от една арабска кобила.

Тя кимна, отскубвайки синьо-лилаво диво цветенце от края на пътеката.

Тристан промени стойката си, изглеждаше нервен. Беше страшно необичайно от негова страна. Лордът свали шапката си и започна да заглажда ръба, въртейки я в кръг.

— Исках да ви видя.

Шарлот се бореше да не зяпне учудено.

— Мен?

— Да. Обстоятелствата, при които се разделихме, не ми дадоха възможност да се свържа с вас. За да изясня нещата.

Гръбнакът й се изправи, решена да изкаже думите си с достойнство.

— Няма какво да се изяснява. Казахте ми, че превъзхождам останалите. Казахте, че винаги сте ме харесвал. Споделихте, че аз единствена от цялата групичка съм неподправена и ако трябва да прекарате остатъка от живота си с някоя от нас, то ще бъде с мен. — Тя преглътна, изненадана, колко спокойна се чувства. — А след това избрахте друга.

Той поклати бавно глава, красивите му, привлекателни сини очи не се отделяха от лицето й.

— Вие и Хариет бяхте единствените жени, присъстващи на ужасното преследване, организирано от брат ми, които бяхте искрени в чувствата си спрямо мен. Макар да вярвам, че чувствата на Хариет са били прибързани.

Тя остана неподвижна, всяка нейна фибра гореше в очакване на следващите му думи.

— Вярвайте каквото решите за мен. Изобщо не ви обвинявам. Но аз не исках да се женя. Още имам желание да остана ерген. И наистина мислех всичко, което ви казах. Въпреки това, избирайки вас, знаех, че не бих могъл да се примиря да разбия сърцето ви. Щях да видя как това се случва. Щях да доведа венчавката до край, да спазя клетвата си. Но избирайки Хариет…

Бръчка проряза челото на Шарлот.

— Нима се опитвате да ми кажете, че сте знаел, че брат ви ще се ожени за приятелката ми и няма да се наложи вие да се жените и да продължавате семейния род?

Той кимна сериозно.

— И избирайки Хариет…

— И избирайки Хариет, знаех, че тя ще развали годежа, щом разбере, че няма да се омъжи за предстоящия наследник или вероятно да роди такъв в бъдеще.

— И я избрахте, защото знаехте, че тя ще ви освободи от обещанието ви?

— Именно.

Повдигайки вежди, Шарлот поклати глава.

— Не знам какво да кажа. — Дали той искаше прошка? Всичко това се бе подредило доста добре за него, не е ли така?

— Не е нужно да казвате нещо. Исках просто да знаете, че съм бил искрен във всичко, което ви казах.

Какво трябваше да направи сега, чудеше се тя? Да му благодари? Да му предложи опрощение? Да заприпка през лалетата в изблик на щастие, което не може да сдържи?

Все пак бе спасена от нуждата да вземе някакво решение, когато останалите заслизаха по стълбите, отправяйки се обратно към каретата, а слугите останаха, за да оправят бъркотията.

— Виждам, че и вие тръгвате скоро — каза той.

Тя му се усмихна леко.

— Няма ли да се върнете в имението с нас?

Тристан погледна надолу към нея и изразителната му уста се изви в съблазнителна усмивка.

— Не, ще отида да хвърля отново поглед на кобилата, която Ротбъри все обещава да е готова за конното състезание с кобили до три години това лято. Но ще ви видя отново, сигурен съм. Изглежда най-добрата ви приятелка е откраднала истинския ми брат и го е заменила с някой, който се усмихва, смее се и се шегува. Но, разбира се, само на нея.

— Разбира се — каза тя, вече с искрена усмивка, докато си мислеше колко щастливи бяха Маделин и Гейбриъл заедно.

Тристан взе ръката й и я уви около своята, съпровождайки я по пътеката към каретата.

Останалите все още бяха на известно разстояние от тях. Ротбъри, учудващо, не беше с тях. Къде беше изчезнал?

Когато стигнаха до каретата, Тристан наклони ниско глава.

— Мис Грийн — прошепна той в ухото й. — По отношение на лорд Ротбъри… ще е мъдро от ваша страна да запомните едно дребно нещо.

— Хм?

— Лорд Ротбъри рядко е това, което изглежда.

С леко докосване на шапката си, младият мъж се завъртя на пети, за да изкаже кратко, но очарователно, довиждане на останалите.

Шарлот не знаеше какво може да е имал предвид с това, но наистина звучеше зловещо.

— Побъбрихте ли си добре?

Младата жена почти подскочи при звука на дълбокия, страстен глас на Ротбъри зад нея.

Изведнъж тя се почувства неспокойна, нервна.

— Побъбрихме си добре. Да. Така направихме.

Предупреждението на Тристан звънна в ушите й. Какво точно имаше предвид?

Другите се присъединиха към тях, мис Дрейк и майка й оживено говореха за обитаваната горичка наблизо. Ротбъри помогна на жените да се качат в каретата и след това обърна изпъстреният си с кехлибарени точици поглед към нея.

Подреждайки чертите си в сдържано изражение, което не чувстваше особено, Шарлот завъртя дребното цвете, което все още държеше между пръстите си.

— Това пък откъде се взе?

Тя погледна надолу към цветчето, което беше отскубнала, докато разговаряше с Тристан. Хм. Ако не беше сигурна в обратното, би се заклела, че въпросът му определено съдържаше ревностен звън.

— От земята — отвърна младата жена сладко.

— Не това попитах.

— Наистина. Точно това беше въпросът ти.

Очите му се промениха. Придобиха внезапна уязвимост, която я смая.

— Той ли ти го даде?

На езика й беше да каже „Да“, но размисли.

— Не — отвърна. — Сама го откъснах.

Той поклати русолявата си глава. Уязвимостта, която бе съзряла, изчезна толкова бързо и тя си помисли, че вероятно си е въобразила.

— Знаеш ли — отбеляза Ротбъри и закачливата нотка в гласа му се завърна, докато й помагаше да се качи в каретата. — Господарят на имението смята късането на цветя на негова земя за углавно престъпление.

— Наистина, така ли? — попита тя, усмихвайки се. — И какво е наказанието за моето ужасно злодеяние?

— О, не мисля, че въобще ще харесаш методите ми за наказание.

— Няма ли?

— Никак — измърмори, клатейки глава бавно, докато притворените му очи съвсем бавно се спуснаха надолу по тялото й и после обратно нагоре.

— За-защо не ми кажеш?

Едва доловимо, той наклони глава и й даде знак да се приближи още повече до отворената врата на каретата. Когато тя бе достатъчно близо, Ротбъри прошепна:

— Първо, бих те завел в библиотеката си…

— И?

— … бих те отвел до бюрото си…

— И? — преглътна тя и затаи дъх.

— … бих те сложил да седнеш в скута ми… и бих те нахранил с всичките останали кифлички на баба ми.

Шарлот се изправи, устните й се извиха в шеговито раздразнение.

— О, Ротбъри — смъмри го шепнешком. — Ти си ужасен, ужасен човек.

Смеейки се, тя се настани обратно на мястото си.

Щом се върнаха от беседката, жените се прибраха по стаите си, за да си починат и да се преоблекат за вечеря. Шарлот запълни времето си с писане на писма, едно за братовчедка й Лизи и две за приятелката й Маделин.

Вечерята се оказа доста тихо събитие, тъй като Луизет реши да се въздържи от ядене, като вместо това избра да се взира безизразно в портрета на един кон, висящ на стената в другия край на стаята, докато съвсем уморено изглеждащата мис Дрейк не пожела лека нощ на Шарлот, след което извести оттеглянето си в личните си покои. Което остави Шарлот съвсем буквално сама. Собствената й майка се бе оплакала от болки в кръста и пожела да вечеря в стаята си. Сега тя спеше.

Ротбъри дори не бе дошъл на вечеря.

За изненада на Шарлот, мис Дрейк бе обяснила, че графът е нужен в селото, за да помогне на семейство, чиято плевня се нуждаеше от ремонт и е пред рухване. Най-вероятно щял да се върне, след като всички са си легнали. Новината хвърли младата жена във въртележка от смут. Защо се почувства толкова разочарована, че той няма да е в състояние да се присъедини към тях?

Мили боже. Да не би да й липсваше? Как е възможно да й липсва? Беше прекарала повече време с него през последните два дни, отколкото през последната година. Какво, за бога, й ставаше?

Може би й трябваше малко почивка. Книга. Да. Вероятно щеше да намери книга, от която да почете, преди да се оттегли за вечерта. Наистина, това беше прекрасна идея.

И после може би щеше да престане да се залъгва и просто да признае истината… че ще го чака да се върне с надеждата да я целуне отново.

С лампа в ръка тя тръгна по коридора, водещ началото си от трапезарията. Имението беше притихнало и тъмно. С изключение на лакея, който бе дошъл да отсервира вечерята, не беше видяла или чула друг прислужник.

Зави зад ъгъла и съзря вратата на библиотеката, която бе открехната. Тихомълком Шарлот се плъзна вътре. Стаята беше със странна форма, съвсем като огромна буква „Н“. Книги покриваха стените от по-дългите страни, като всяка пътека завършваше с кът за сядане до прозореца. Едва разпален огън припукваше в камината, намираща се в широкия център. Тъмносиньо канапе беше разположено пред нея и едно бяло одеяло беше сгънато върху облегалката.

Като държеше лампата високо вдигната, младата жена разгледа внимателно запасите с книги на Ротбъри. Без да бърза, прочете заглавията, прокарвайки върховете на пръстите си по кожените корици. Доволна да открие един от любимите си романи, „Разум и чувства“^[2], Шарлот се отправи към канапето и потъна в него с доволна въздишка, оставяйки лампата на близката масичка.

След около час й стана студено и си каза, че би трябвало да си върви. Ротбъри можеше да не се прибере до сутринта. Но й беше толкова удобно. Вдигна крака, зави се с одеялото и потъна още повече в плюшеното канапе.

Умът й не можеше да се концентрира върху красиво изтъканите думи на книгата, тъй като не искаше нищо друго, освен Ротбъри да прекрачи през вратата на библиотеката и отново да я целуне до безпаметност.

С тази мисъл се сгуши във възглавничките, позволявайки си да се отдаде на греховните си фантазии.

След по-малко от три минути вече беше дълбоко заспала.

* * *

Имаше малко мече в библиотеката му.

Връщайки се от селото и коневъдната ферма, Ротбъри застина насред движението, докато сваляше редингота си, в момента, в който чу нещо наподобяващо хъркане. Какъв точно беше този шум?

Напрегна се, за да чуе по-добре. Измина цяла минута според стенния часовник на площадката над него. Нищо.

Хмм. Е, каквото и да беше, сигурно му се е сторило.

— Трябва да съм уморен — измърмори, поставяйки сакото си върху един стол в коридора, а после добави шалчето и жилетката си към спретнатата купчинка.

Щеше да изпие едно питие в кабинета си и след това да се отправи към леглото.

Замръзна. Ето го отново. Беше ли това хъркане, идващо от библиотеката му? Като реши да провери, той пресече коридора и пристъпи в затъмнената стая.

Когато очите му привикнаха към тъмнината, тръгна напред, следвайки тихия хъркащ звук. Ако икономът не му беше отворил вратата преди минута, щеше да си помисли, че Нортън спи тук. Но ако не беше той, кой…

Младият мъж усети аромата на лимони секунда преди да я види. Свита върху канапето му, с отворена книга върху гърдите си и с килнати очила, там лежеше Шарлот.

Все още с ръка върху дръжката, Ротбъри затвори вратата на библиотеката зад себе си и я заключи. Не искаше никой да развали момента. Тя изглеждаше като спящ ангел.

След като прекоси стаята и стигна до нея, той нежно махна книгата и очилата, оставяйки ги върху малката масичка наблизо, където се намираше една отдавна изгаснала лампа. Трябваше да си върви, крещеше съвестта му. Беше прекалено голямо изкушение.

Подът под краката му изскърца и тихото й хъркане внезапно спря. Графът остана напълно неподвижен и се успокои, едва когато се увери, че тя няма да се събуди.

Падна на колене пред нея и протегна ръка, за да докосне бузата й, но се спря точно преди да помилва нежната й кожа. Дръпна се като опарен. Щеше ли да посмее?

Може би щеше да успее да се въздържи от опасността да я докосне, но със сигурност нямаше нищо лошо в това да я гали с погледа си.

Вместо това погледът му се плъзна по спящото й тяло, съзерцавайки извивката на бедрото й, нежният склон на шията й, болезнено сочната пълнота на гърдите й, поддаващи се над квадратното деколте на светлосинята й вечерна рокля. Шарлот носеше малки перлени обеци, които си подхождаха с перлените фиби, втъкнати в косата й. Веднага съжали, че му се наложи да напусне имението днес. Колко пъти тя щеше да бъде в Обри хол? Колко пъти щеше да има възможност да прекара цял ден с нея?

Приклекнал назад, той я погледа как спи още известно време. След няколко минути се размърда, за да придърпа одеялото до брадичката й. Докато го правеше пръстите му се докоснаха до горната част на ръцете й. Беше студена.

— Проклет глупак — измърмори на себе си.

Беше толкова запленен да я наблюдава, че дори не беше забелязал, че огънят почти е изгаснал. Завъртя се на пети и се зае да запали наново камината. Скоро огънят пращеше с нова сила, стопляйки моментално пространството пред огнището.

— Здравей — долетя дрезгав женски глас зад него.

Тя го сръчка в гърба, когато не се завъртя веднага, за да я погледне.

Ротбъри се обърна към нея, стиснал устни, докато се бореше с нарастващата искра на желанието, която мигновено се разпали при звука от гласа й.

— Съжалявам. Бях толкова уморена, а това наистина е уютна стая.

Тя се прозя.

— Няма нужда да се извиняваш, Шарлот. Добре дошла си във всяка стая в тази къща.

Той въздъхна и потърка слепоочията си, когато внезапно се почувства прекалено изтощен.

— Извинявам се, че не бях тук за вечеря. След като помогнах на Макнийли, се нуждаеха от мен в коневъдната ферма. Една кобила се стреснала от прекалено възторжен жребец и се е наранила.

— Как е тя?

— Спокойна — отговори той тихо. — Излекувана и си почива.

Ротбъри се приближи още малко към нея, все още на колене.

— А плевнята?

— Завършена.

— Много мило от твоя страна да им помогнеш.

— Отчасти това е моя отговорност. А и след като синът на Джейк плава по моретата, той е с една работна ръка по-малко…

— Знаеш ли какво мисля аз? — попита тя и намести одеялото така, че да го носи около раменете си като шал.

— Не и този път.

— Мисля, че има повече в теб, отколкото позволяваш на хората да вярват. Смятам, че всъщност ти пука какво мислят те. О, разбира се, че е забавно всички да считат, че си опасен и студен, но отвътре, където е по-важно, ти си просто топъл пудинг.

— Топъл пудинг?

— Точно — изрече Шарлот уверено, с решително кимване.

Думите, които излизаха от устата на тази жена, никога не пропускаха да го изумят.

— Е, аз ще… ще тръгвам вече — отвърна мъжът бавно, сякаш я смяташе за най-странното същество на земята… само за да я подразни. Когато тя се засмя на себе си, той се усмихна и промърмори. — Лека нощ, сладка моя Шарлот. — С юмруци, подпрени на ръба на канапето, Ротбъри понечи да се изправи.

— Чакай — каза младата жена и той замръзна.

Бавно, тя се изправи напълно в седнало положение и спусна краката си долу, което разположи колената й между подпрените му ръце.

Той не се сдържа и тихо се засмя.

— Шарлот, ако не те познавах толкова добре, бих се осмелил да заявя, че нарочно ме изкушаваш.

— Изкушавам те да направиш какво? — попита тя, тонът й издаваше пълно неведение.

Дойде му до гуша.

— Помниш ли малкия проблем, за който те предупредих? Онзи за това как мъж и жена не могат да бъдат приятели, защото похотта ще застане на пътя им? И рано или късно ще се окаже, че един от нас или и двамата искаме нещо много интимно от другия?

Шарлот кимна енергично.

— Е, аз достигнах този момент. Вече съм там. От години.

И с това болезнено изявление увиснало помежду им, той се надигна и излезе през вратата.