Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (60)

Глава 10

На другата сутрин Жюлиет се втурна у Луи. Той отвори вратата рошав, полусънен, намусен. Тя го подмина и влезе, без да му обърне нула внимание.

— Сам ли си? — попита.

— Да.

Точно тогава от кухнята се чу шум.

— Лъжеш…

— Не, кълна се, сам съм. Иди да провериш.

— Може ли да седна?

Тя се тръшна на продъненото мърляво канапе.

— Омъжвам се.

— Аха…

— Снощи го реших.

— И за кого?

— За Низо.

— Младичкият спретнат и розовичък журналист от „Фигаро“? Чудесно.

— Само това ли ще ми кажеш, не те ли интересува?

— Ами какво да ти кажа… Съпруга, прислуга, заслуга… всичко е до време.

От кухнята отново се чу шум, този път трясък на счупени чинии. Жюлиет стреснато подскочи.

— Сигурна съм, че има някой!

— След като ти казвам, че няма никой! Върви да провериш, ако искаш. А пък аз ще взема да си сипя един скоч, да се чукна с младоженката.

— Скоч по това време, да не си полудял!

Той си сипа, седна, прокара пръсти през косата си и отпи от чашата.

— Кога ще бъде сватбата?

— Възможно най-скоро. След месец, месец и половина. Сватбата ще направим в Питивие, а тържеството в къщата в Жирен.

— В която се претрепах от бачкане това лято? Ако бях знаел…

— Значи, все ти е тая, че се омъжвам?

— Това си е твоят живот, пиленце. Правиш каквото си искаш с него.

Да му се не види! Ужасно ме цепи главата… Пак обикалях нагоре-надолу цяла нощ. Писна ми да се размотавам насам-натам.

— Не ти пука, така ли? — невярващо повтори Жюлиет.

— Не ми пука. Ще ме запазиш като любовник, така ще си уредена отвсякъде, и с татенце, и с любовник.

Той потърка лице с две ръце и вдигна глава, гледайки я тъпо.

— Хубаво… добре. Това ли е, което имаше да ми казваш? Защото аз трябва да си полегна все пак и да се опитам да поспя.

Жюлиет скочи от канапето, беше бясна.

— Ти си една кръгла нула, нещастник такъв, с вечните ти истории за пиене и чукане. Наистина се чудя какво толкова съм видяла в теб.

— Не се отричай от благодетеля си! — изхили се подигравателно Луи, надигайки чашата. — Този, който те изстрелваше при звездите!

— Защото се гордееш безкрайно със сексуалните си подвизи? Нещастен тип! Ти си като навирил опашка паун, направо си жалък!

Май беше улучила право в целта. Очите му потъмняха и той отвърна:

— Нещастният тип ти казва да се омиташ… хайде, изчезвай!

— Погледни се, жалко недоносче с жалка физиономия на недоспала костенурка!

След като не можеше да пробие бронята му с любовни думи, щеше да го стори с ругатни и обиди. Всеки с номера си.

— Изчезвай, или ще ти го начукам на сухо, овалян в пясък!

Беше забравила, че той нямаше равен в ругатните.

— Отвратителен си, Луи Гаяр, гнусен си… Мразя те. Мразя те.

Най-после оставяше гневът й да се отприщи. Откакто се бе запознала с Луи, постоянно се контролираше, въздържаше се да не прекали, с дума или с жест, от страх да не го изгуби. Стараеше се да не проявява ревност, чувство за собственост, сантименталност, да не се натрапва, да не проявява любопитство… Да го оставя да диша спокойно, а тя да си поема въздух между две тиради на Гаяр, две сцени на Гаяр, две прегръдки на Гаяр.

— Искаш ли да чуеш моето мнение? Ти си един подлец, който се пука от шубе… Шубе от любовта, шубе от момичетата. Предпочиташ да чукаш разни проститутки и долни курви, които забърсваш нощем от улицата, да ги омайваш с дълбокомислени тиради и дрънканици, вместо да изградиш нормални отношения с нормален човек. Защото те е страх, Луи, страх те е. И защото аз съм тази, от която се страхуваш…

— Никога нищо не съм ти обещавал. Не съм искал нищо от теб. Тъкмо обратното, винаги съм казвал истината. Само дето винаги така се получава с истината, никой не хваща вяра. Странна работа. Когато дърдориш лъжи, хората ти вярват. Обичам те, ще те обичам цял живот, обичам само теб, само ти ме възбуждаш… Ей такива приказки се харесват. Красиви, благородни, ласкателни. Истината обаче…

— Твоята истина е само алиби, за да минеш покрай живота, за да не го изживееш този живот!

— А твоят брак, той алиби за какво се явява? За да си плащаш наема и чорапогащите?

— Мръсник, ти си мръсник, Луи Гаяр, долен, гаден мръсник!

Жюлиет изкрещя дивашки последните думи, обзета от истерия, която превърна безсилието й в неистов крясък. Идеше й да се нахвърли отгоре му с юмруци, с шамари, да му издере очите. Загърна се плътно в палтото си и тръгна към вратата.

Точно в този миг от кухнята един писклив глас изкряска:

— Мръсник, Луи Гаяр, мръсник…

Тя се обърна и закова поглед в Луи.

— Знаех си, че там има някой, знаех си.

Той сви рамене и поклати глава.

— Никой няма, писна ми, отивам да си легна.

Тя реши да се увери. Отвори рязко вратата на кухнята и се озова очи в очи с един папагал. Шарен един такъв, червен, зелен, жълт, виолетов, който също се стресна и кацна върху кафеварката. Наклони глава на една страна и се приготви за раздумка.

— Луи Гаяр, мръсник, Луи Гаяр, мръсник — повтаряше той, накокошинен, изпружил врат, от висотата на капака на кафеварката.

Жюлиет се върна в стаята при Луи.

— Това пък какво е?

— Папагал, нали виждаш.

— Познава ли те?

— Да. От много отдавна. Прекарвах по цели нощи до него, опитвайки се да го науча да говори, но напразно. Или е бил много малък, или аз не съм проявил достатъчно упоритост.

— Но откъде се взе?

— Донесе ми го едно момченце за Коледа. Едва го познах. Каза ми „господине“, аз пък му говорих на „вие“, след което то си плю на петите, сякаш бях самият дявол.

— Нищо не разбирам — измърмори Жюлиет.

— Бях женен, Жюлиет. Впрочем все още съм, имам две деца, които живеят с майка си в Понсе сюр Лоар. На съвестта ми тежат три нещастни човешки съдби. Елизабет трябва да е изпаднала в ужасно окаяно положение, за да научи папагала на тези думи. Казвам го, защото я познавам, изобщо не е в нейния стил. Тя е много мил човек.

Сега пък Елизабет! Тази пък откъде се пръкна, недоумяваше Жюлиет.

— Получи се ужасна каша, страхотна каша… Просто защото бях влюбен и исках да имам всичко: и любов, и удобен живот. Вечната история. Човек затова е човек, за да направи своя избор. Жена ми, която ме възбуждаше, когато се срещахме тайно вечер в плевнята, започна да ми досажда след шест месеца, прекарани в едно легло.

Жюлиет гледаше Луи и не можеше да повярва на очите си. Нямаше да е толкова шашната, ако откриеше, че не е дъщеря на семейство Тюил, а на тонкинската наложница на някой марокански паша.

Луи женен…

Луи татко…

Да бе, как ли не! Все едно да й кажат, че президентът Помпиду е травестит и ловува в Булонския лес, или че папата е взел LSD, за да си уреди среща с Господ.

Луи женен…

И ето че Луи ненадейно започна да се смалява, да се отдалечава, докато се превърна в мъничка точица. Един съвършено непознат мъж. Жюлиет не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Ти си женен? Ти!

— Да, но имам извинение. Бях млад и глупав.

Тя трескаво го заразпитва. Заля го с дъжд от въпроси в стремежа си да си върне мъжа, чийто образ се размиваше в далечината.

Той се отпусна, разприказва се. За училището, за покритата част на училищния двор, за недъгавия крак на майка си, за спестяванията на баща си, за розовите бедра на Елизабет, пътуването до Париж, завръщането, децата, отлетялото желание, отегчението, омразата, заминаването.

Жюлиет чувстваше, че Луи говори истината. Не преиграваше, не се опитваше да се изкара положителен герой и точно тази неподправеност и откровеност я объркваха. Бе раздвоена между комичното — Луи, дребен провинциален даскал с жена и две деца, с татко и куца майка, и раздиращата, непоносима болка — влюбеният Луи е казал официално „да“ на друга пред господин кмета, направил й е две деца, шепнал й е любовни думички, притискал я е в обятията си, нежно усмихнат. Все неща, които повече не желаеше да прави.

— Затова — заключи той — не искам да повтаряш моята грешка. Бракът не решава нищо, не е никакъв изход. Изправяш се с твоите проблеми пред олтара и някакъв мъж, облечен в черно, ги благословя. Обръщаш гръб и поемаш с тях на рамо. Не се омъжвай. Какво толкова ти харесва в този Низо?

— Той е много свестен.

— Ти също си много свястна, Жюлиет. Ти си много добър човек.

— Защо досега не ми го каза нито веднъж — кресна тя. — Нито веднъж!

— Не съм ти го казвал, но си го мислех, не ми излизаше от ума. Досега замисляла ли си се защо ходех сутрин да ти купувам кроасани? Защо се трепех да ремонтирам къщата ти? Майната ви, непрекъснато трябва да ви се обяснява всичко.

— В някои случаи е добре да си го кажеш… Жан-Мари например, когато говори за мен, ме кара да се чувствам невероятна, единствена на света. С теб бях само парче за чукане.

— Харесва ти как той те вижда, приятно ти е да се оглеждаш в неговите очи. А ти, ти как виждаш Жан-Мари?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Жюлиет беше изключила.

Мислено се беше отнесла при госпожа Гаяр и децата.

Как ли изглежда госпожа Гаяр?

Ами децата?

Дали и те имат лица на костенурчета, дали и те имат очи на таласъми? Дали и те са обрасли с косми и разхвърлят играчките си из цялата къща? Дали и те пеят cosi, cosa, поклащайки се от крак на крак, облечени в спретнатите си гащеризончета?

Луи съпруг, Луи татко… Имал е свой живот, преди да ме срещне, и ще има още много други животи. Приказен принц втора употреба.

— Размисли добре, Жюлиет. Ти си млада. Жюлиет, слушаш ли какво ти говоря?

— Кога се ожени?

— Точно преди десет години. Жюлиет, забрави. Ние сме еднакви, ти и аз, приличаме си. Ти също ще се отегчаваш със съпруга си. Ще се върнеш при мен.

— Със сигурност няма. Имам намерение да му бъда вярна. Смятам, че бракът ще ми се отрази успокояващо, ще си почина.

Той коленичи пред нея, разтвори краката й, шепнейки: „Бедро, кур“, гледайки я с властен и същевременно топъл поглед, размекнат. Жюлиет усети как й се завива свят. Той пъхна ръка под полата й.

— Не! — извика Жюлиет, сякаш зовеше за помощ. — Не!

— О, да!

Той я събори на мокета и бавно я разсъблече. После започна да я люби, широко отворил очи, насилваше я да го гледа, проникваше яростно в нея, изреждаше аргументи срещу намерението й да се омъжи, убеждаваше я да се откаже.

Тя стенеше, а той подчертаваше всяка дума с нов силен тласък.

— Без фантазии, Жюлиет, никакви фантазии. Те загробват любовта. Те убиват любовта.

Тя въртеше глава наляво-надясно и го умоляваше да я шиба още и още, да я разкъса, да стигне до дъното. Викаше, задъхана, извиваше се, очакваше безпощадния тласък…

— Още, още — викаше тя.

— Ти си егоистка. Аз съм егоист. Ние сме сами, Жюлиет. Сами сме в този свят. Набий си го в главата. Сами сме. Ти запита ли се защо искаш да се омъжиш? Защо, а?

След всяка изречена дума, той проникваше все по-надълбоко в нея, изтръгвайки възторжени стонове и викове, които преминаваха в неистово кресчендо.

Папагалът ги слушаше от кухнята и скоро и той се включи с бойния си призив: „Гаяр, мръсник, Гаяр, мръсник“.

— Ти не обичаш Низо. Не обичаш никого. Обичаш единствено да получаваш удоволствие. Обичаш да те чукат, обичаш играта, обичаш себе си. Себе си, себе си. Не прави глупости, само защото си объркана. Объркана и притисната от обстоятелствата. Вземи се в ръце, вземи живота си в ръце, поеми отговорност. Сама, мръснице, сама. Не вземай чуждо име. И чужди мангизи.

— Обичам те, Луи, обичам те.

— Затваряй си устата. Не ме обичаш. Никакви фантазии, Жюлиет. Бъди смела, дявол да го вземе!

— Обичам те, обичам те.

Той я зашлеви с всичка сила по устата, за да я накара да млъкне. Тя продължаваше да повтаря монотонно: „Обичам те, обичам те“, да стене, да се гърчи под него, да вика от болка от шамарите. Двама души в плен на една любов, която отказваше да се назове и която се мъчеха да прогонят, но й се отдаваха безпаметно. Преплели тела и дъх, ближеха потта, която се стичаше по тях, сипейки ругатни така, сякаш изричаха клетви за вечна любов, скърцаха със зъби, изкривили лица от наслада, способни на всичко, понеже се бяха слели, неизказано щастливи. Всеки се стремеше да надмине другия в лудостта му, в жестоката битка да го изстреля още по-високо и със зашеметяваща сила до върховното желание, което проблясваше с жесток пламък в очите им, оставило ги без дъх. Преливащи от ярост, те бъркаха с пръсти в гърлата си, хапеха се до кръв, скубеха се до припадък, обсебени от неутолимото и невъзможно желание на обезумели любовници, които екстазът лишава от бленувания изход — желанието да умрат.

„Луи, Луи“, стенеше Жюлиет. „Мръсница, мръсница“, не спираше да повтаря той, тласкайки диво, ругаеше я, притиснал я до себе си, сякаш някой искаше да му я отнеме. Вкопчени едно в друго, двете тела си доказваха любовта по всякакъв начин. От устните на Жюлиет се точеха дълги лиги и се стичаха по тялото на Луи, той ги ближеше, очарован, хвърляше се отново отгоре й, лижеше я, омазваше я със слюнка, притискаше я неистово, смазваше я, повдигаше я от земята, разтваряше краката й и проникваше в нея, отново и отново, повтаряйки единствените две що-годе разбираеми думи, за които се сещаше: „Сами, сами, сами, ние сме сами и аз те чукам, ще те уморя от чукане“.

Оголила зъби, Жюлиет кривеше лице и неспирно повтаряше думите, които го влудяваха и които я изстрелваха до небесата: „Мокра съм, възбуждаш ме, караш ме да се подмокрям, блъскай, блъскай, не спирай, чукай ме, както чукаш курвите, аз съм твоята курва“.

Луи дишаше хрипливо, на пресекулки, останал без капчица сила. Жюлиет го яхаше, пришпорваше го с думи. Атакуваше и отслабваше ума на мъжкаря, когото бе пробола с върха на словесния си меч. „Добър си, изпитвам върховна наслада, чукай ме пак, харесвам кура ти, здрав, твърд, прекрасен, изпълва ме цялата.“ Той се гърчеше отгоре й, а тя го наблюдаваше, ликуваща, как губи разсъдък и се предава с помътнял поглед, изкривил устни, забил нокти в плътта й.

От устата й се лееше поток от думи, тя разширяваше владенията си, изместваше все по-надалече границите на господството си, укрепваше властта си, мобилизираше войски, отмъщаваше на всички предишни съперници, смазваше ги, свеждаше ги до положението на случайни фаворитки от нищожен ранг, жигосваше челата им с прекрасната думичка „рогоноска“. Госпожа Гаяр, това съм аз. Истинската, единствената. Никой досега не я беше любил по този начин. Никой…

Не станаха от леглото целия ден.

Полудели, обезумели, отпаднали, изтощени, разпокъсани, надрани, подути, насинени, двама диваци, вкопчени един в друг, душите им се търсеха, нападаха се безмилостно, ожесточено, с дяволски бяс, повели люта битка, която щеше да приключи, след като неумолимият победител предаде на смърт победения.

 

 

На 6 февруари 1971 година, прекрасна в бялата си булчинска премяна, Жюлиет Тюил се врече на Жан-Мари в църквата на Питивие.

Баща й я отведе до олтара, вирнал брадичка, втренчил поглед в празното пространство.

Сдобряването се оказа трудно, обстановката беше смразяваща и Жан-Мари прояви цялата си духовитост и неизчерпаемо добро настроение, за да запълва дългите паузи на несговорчивия и намусен господин Тюил.

Жанет Тюил си изплака очите по време на църковната церемония.

Кума беше Бенедикт.

Мартин изпрати телеграма от Ню Йорк със следния текст: „Бъкел не разбирам. Полудя ли, или какво?“.