Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scarlett, si Possible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Катрин Панкол. Наричайте ме Скарлет

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2013

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-188-5

История

  1. —Добавяне

Глава 6

Мартин отиде да се сбогува с Питивие. Беше дошла за края на седмицата при родителите си, в четиристайното жилище в работническия квартал, в който бе преминало детството й. Постланото с плочи стълбище гърмеше от виковете на жената от третия етаж, която хокаше мъжа си, когато се прибираше пиян, по дървените парапети момичетата дълбаеха имената на момчетата, с които ходеха в момента, а върху изтривалката за крака пред вратата на портиерната бяха щамповани инициалите Д. и Р. Тя беше останала в наследство от първия портиер и следващите я бяха запазили. Някога изтривалката бе представлявала загадка за малката Мартин. Момиченцето се чудеше защо изтривалката неизменно оставаше на мястото си, независимо от смяната на портиерите, и какво означават двете букви: „Дирекция Разузнаване“ или „Дърва и Разпалки“… Прекарваше часове в измисляне на възможно най-абсурдни съчетания от думи, започващи с тези две букви, докато чакаше някой от родителите й да се прибере от фабриката и да й отключи. „Дискретност и Разюзданост“, „Домоуправител и Разруха“… Жонглираше с инициалите от изтривалката, съчинявайки всевъзможни гротескни комбинации.

Остарявам, каза си тя, умилявам се от детските спомени. Гледаше с други очи и на родителите си. Вече не им се сърдеше както преди. Аз съм различна, те не са. Те са като всички останали. Защо ли съм като грозното патенце, което се клатушка на късите си крачка встрани от другите?

Когато Мартин влезе, Жоел и майка им си говореха за завеси. Двете млъкнаха и Мартин остана с впечатление, че се натрапва. Измъкна се, споменавайки за някакво телевизионно предаване, което искала да види, и седна настрани. Майка и дъщеря подновиха разговора за кукички и басти, на какъв интервал трябваше да ги ушият, дали да са по-нагъсто, или по-нарядко. Може и да съм се спасила от подобни занимания, като изгубих Ришар, спестила съм си чудовищното алиби на брака, който с благословията на обществото принуждава жената да се откаже от себе си. Да се посвети на готвене и кърпене, на биберони и заушки, на ясли, домашни, съчинения и изпитване на хлапетата.

Всеки път, когато се сещаше за Ришар, омразата се надигаше в гърдите й. Кубчето се раздуваше и я изпълваше с гняв. Гняв студен, решителен и неотстъпчив. Дори да пукне на отсрещния тротоар, няма да се обърна и да видя как от устните му излита сетният му дъх… Не трябва да мисля за него. Не трябва да мисля за него, повтаряше си тя, стиснала юмруци. Да не се обръщам назад към миналото ми, за да не се превърна в стълб от сол. Да гледам право напред към далечния син хоризонт, на фона на който се очертават небостъргачите, да виждам инициалите на „Прат Инститют“ и американците, красивите американци в дългите им открити автомобили. Нещо съвсем различно, несравнимо с някакъв дребен кривоноско, жалък и подозрителен авантюрист. Който позорно избяга. Да не мисля за него, да не мисля. Или само за да се напомпам с желание за мъст, с енергия за реванш, да се сдобия със зашеметяващата сила на ответния удар, който нокаутира противника. Също като граф Монте Кристо.

Размотава се безцелно през целия уикенд. Сбогуваше се с този и онзи, пускаше дребни монети в джубокса на „Кафе дю Нор“ и слушаше непрекъснато музиката от филма „Борсалино“, долепила буза до хладното стъкло на машината. Марсилия на престъпниците и сутеньорите, Белмондо и Делон на топлото слънце, курвите, кафенетата, разчистванията на сметки, малките улички на емблематичния квартал „Пание“, Средиземно море… Тези неща ще ми липсват „там“, няма да ги има в Ню Йорк.

Мислеше за „там“ и в същото време търсеше причини да остане „тук“. Поръчваше си още един сироп от бадеми, още едно парче сладкиш „Питивие“, запалваше една житан, прокарваше пръст по гетинакса на масата. Там, тук, там, тук… Небостъргач и стълб от сол.

Събота вечер покани родителите си на ресторант. Те се чувстваха неудобно извън обичайната си среда. Никога не сме ходили заедно на почивка, припомни си Мартин. Двете с Жоел ни изпращаха на летен лагер на Партията, а те оставаха в Питивие или ходеха при роднини в Бретан.

— За пръв път сме тримата заедно на ресторант — отбеляза Мартин.

— Ние никъде не излизаме, така си е — съгласи се майка й.

Хранеха се мълчаливо. Отбелязаха, че било безсолно. Виното имало дъх на тапата. Обслужването било мудно.

— Като си помисля, че плащаме за обслужването — отбеляза господин Маро.

Свикнали да си правят сметката, семейство Маро не можеха да се отпуснат. Избраха най-евтините ястия и се наложи Мартин да се намеси, за да си поръчат ордьовър от морски дарове и заешко задушено с гъби.

— Нали аз ви поканих.

Подчиниха се след кратко колебание. За да й направят удоволствие, но радостта й беше помрачена.

— Татко, мамо, искам да ви кажа, че това е последният път, когато сме заедно, защото може би няма да се виждаме дълго време.

Двамата я изгледаха, учудени от това, че минава направо на темата. Обикновено започваха разговорите си със забележки за цените на фасула или с обсъждане на времето.

Сервитьорът постави приборите за рибата от двете страни на чинията на госпожа Маро и Мартин улови погледа, който майка й хвърли на баща й.

— Ще ми липсвате — продължи тя, твърдо решена да не позволи разговорът да замре.

Тук няма телевизор, който да заглушава гласовете и да пречи, така че ще бъдат принудени да говорят и да слушат. Вкъщи трябва да викаш силно, за да те чуят, когато искаш да кажеш нещо, и затова никой не си прави труда да си отваря устата.

Отначало двамата се спогледаха, объркани от изявлението на дъщеря им.

После, след като се оригна, баща й остави ножа и попита:

— Тогава защо заминаваш? Не ти ли е добре тук? Имаш си хубава работа, нали?

— Имам нужда от нещо голямо, татко. От нещо огромно. Задушавам се. Сякаш хората са наредени в малки кутийки и…

— Още от малка все казваше, че имала нужда от въздух, не си ли спомняш? — обърна се майка й към баща й.

— Не, според мен ония нейни книги й объркаха акъла. Книгите и приятелствата й.

Мартин установи с огорчение, че разговорът не потръгва.

— Вината не е ваша, не си мислете. Това е моя отдавнашна мечта. Може би правя грешка, бъдещето ще покаже.

И отново мълчанието надвисна над масата, докато баща й изтопи чинията си със залък хляб, преди да каже:

— Не разбирам. Там животът е труден. Безмилостен. Ще трябва да се бориш.

— Точно това ми харесва.

— Всеки гледа само себе си.

— Точно това ми харесва в тази държава, там нищо не се гради върху политически теории. Това е държава на прагматизма, в която единствено опитът и действието имат значение.

Тримата никога не говореха за политика помежду си. От времето, когато Мартин се разбунтува и не искаше да върне двете плетени шапки, които бе откраднала от „Филдар“, темата беше табу. По-късно, за да се изяснят нещата, въпреки наложеното мълчание, тя беше закачила на стената над леглото си следното изречение, написано с червен флумастер: „Не харесвам копейките, не ви харесвам и идейките“.

— Това е въпрос на избор. Твоят избор. Но отлично знаеш какво мисля по въпроса.

— Татко, нека ти обясня.

— Няма смисъл, Мартин. Никога не сме те спирали в нищо с майка ти и ти го знаеш. Това, което не мога да разбера, е защо заминаваш точно там. Винаги си била против нашите идеи, не знам защо и не желая да знам. Впрочем, предпочитам да не зачекваме темата, за да си запазим с майка ти добрите отношения с теб.

— Е, лесно е да говориш така — възпротиви се Мартин, усещайки как отново я обзема гняв.

— Може и да е лесно, но така стоят нещата.

— Но, татко… С теб никога не може да се говори за нищо. Аз не критикувам вашите идеи, аз защитавам моите, това е съвсем друго все пак!

— Бордото се оказа много добро, Терез, не намираш ли?

В същия миг Мартин получи ритник под масата и разбра, че майка й я моли да замълчи.

— Аз съм против идеологиите, против всички идеологии, в това се изразява моята борба — заключи тя.

— Защото не ти се е налагало да се бориш. Както и на всички от твоето поколение. Ако не се бяхме борили с майка ти, ако не бяхме протестирали, нямаше да имаш такъв лек живот и толкова възможности, повярвай ми.

— Баща ти има право, Мартин — намеси се госпожа Маро. — Сега вече е лесно да се критикува.

Мартин се отказа. Нямаше да ги укорява за годините, отдадени на борбата. Те поне бяха честни и искрени. Не бяха извлекли никаква лична облага. Бяха истински работници, които понастоящем живееха като истински дребни буржоа. Това, за което тя ги укоряваше, бе, че бяха спрели насред път: до четиристайния апартамент в работническия квартал и до партийните разпореждания. Пълна липса на критичност. Невъзможност да се говори или спори, тотална абдикация от лично мнение. Хоризонтът се простираше до събранията в първичната партийна организация и директивите на генералния секретар на ФКП, другаря Валдек-Роше. Вероятно смятат, че ги предавам, че съм преминала във вражеския лагер. Може би съжаляват, че не са останали у дома пред телевизора да гледат „Форсайтови“.

Усмихна се неловко и ги попита какво ще поръчат за десерт.

 

 

В понеделник стана в пет и половина и приготви закуската. Баща й беше в смяната, която застъпваше в седем, а този ден майка й започваше работа в девет. Беше сама с баща си, наливаше му мляко и му мажеше с масло филийките. Той й благодари за вечерята в ресторанта. Тя сложи ръка върху неговата, но той я отдръпна да си разтърка очите, след което стана от масата, разтривайки кръста си.

— Боли ли те? — попита Мартин.

— Да. Докторът ми каза да нося колан. Как не, и така ще ми мине. От времето е, разваля се.

Той погледна през прозореца. Беше сиво утро, с прихлупено небе. През цялата седмица щеше да става под това сиво небе и да върши еднообразната си работа. По това време във фабриката докарваха захарното цвекло, безкрайна върволица от камиони и трактори трябваше да се разтоварват и да се пренасят тежките контейнери, пълни с кални грудки.

Мартин стана и отиде да го целуне, докато се готвеше да тръгва с канчето с обяда през рамо, нахлупил ниско кепето на главата.

— Довиждане, татко.

— Довиждане, дъще.

Стояха един срещу друг, обзети от неловко мълчание.

— Приятен ден — пожела му Мартин.

— Ех, едно да знаеш от мен, понеделник е приятен ден само за богатите. Нейсе! Желая ти късмет.

 

 

— И ти имаш вина, да знаеш — подметна майка й. — Все говориш неща, които ни натъжават. Да не си мислиш, че на баща ти му е приятно, че заминаваш за Америка!

— Ама какви родители сте ми, ако не мога да говоря с вас?

Майка й повдигна рамене и натопи филията си в шокото.

— Винаги си била такава. Все искаш да променяш света. Питам се за какво ли сме си мислили, като сме те правили!

— Може би сте били в разгара на бунта. От вас съм го наследила.

— Знам ли…

— Мамо, на кого приличам? На татко или на теб?

Искаше й се майка й да се разприказва. Да й разкаже за времето, когато е била бебе или вече поотраснало момиченце. Вместо това госпожа Маро стана от масата и отнесе купичката си в мивката, изми съдовете на бърза ръка и каза, бършейки ръце в кърпата:

— Хайде, чака ме работа, трябва да тръгвам. Днес трябва да се регистрирам на пропуска в девет.

Повтори същите жестове като мъжа си. Взе си канчето, метна го през рамо, завърза си забрадката и вдигна яката си.

— Днес май е захладняло.

Мартин я наблюдаваше внимателно. Не знаеше кога щеше да я види пак. Страхът я стисна за гърлото. Дощя й се да се гушне в палтото й.

— Хайде, голямото ми момиче, бъди здрава и се обаждай. Пази се.

— Тейк кеър, както казват американците.

— Какво?

— Нищо.

Майка й здраво я притисна до себе си, потърка двете си бузи в нейните. Мартин усети канчето до корема си, долови мириса на сапун и леката грапавина на яката на палтото. Мамо, мамо.

Майка й се отдръпна.

— И да се обаждаш, чуваш ли?

Тя размаха показалец, сякаш я предупреждаваше да внимава.

— Дадено — обеща Мартин.

— На излизане заключи и остави ключовете при портиера.

— Добре.

— И бъди разумна, вече не си малка.

Мартин кимна.

Не си беше представяла, че раздялата с родителите й е толкова трудна работа.

Целият ден събира и подрежда нещата си, сортираше и слагаше настрана това, което щеше да вземе за там. Бе пуснала транзистора, кулинарната рубрика предлагаше разни рецепти, нервира се и смени станцията, отиде на Европа и докато местеше стрелката по скалата, песента внезапно гръмна в ушите й: „You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, woo, woo…“.

Останала без дъх, Мартин се отпусна на най-близкия стол. Песента на Ришар. Светкавичната усмивка отново се появи и я грабна, стомахът й се сви от болка и тя се помоли тихо: върни се, Ришар, върни се, където и да си. Обичам те, моля те, върни се…