Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (47)

Глава 6

Още с връщането си в Париж Луи се отправи към офиса на агента си. Секретарката му обясни, че господин Вичи отсъства, и го посъветва следващия път да се обади по телефона, преди да реши да намине. Луи й пусна най-съблазнителната си усмивка, но тя остана непреклонна. Лош знак, каза си той, сигурно не са подписали договора.

Париж беше опустял, както обикновено в началото на август. Той отиде до хотел „Ленокс“. Приятелят му барманът беше на поста си. Почерпи го питие и попита за Жюлиет.

— Край — отговори Луи и прокара ръка по плота.

— Жалко, беше много сладка. Но нали знаеш, една изгубена, десет…

— Десет неприятности избегнати!

Двамата се чукнаха.

— Ох, тези мадами — изхили се подигравателно Луи след третия скоч. — Да ти призная, опитах веднъж и с един тип, защото в живота трябва да опиташ от всичко, прав ли съм, но не се получи.

На Луи не му беше за пръв път да си вдигне чукалата след някоя раздяла. Случвало му се беше даже да си признае, че има нещо опияняващо в това, да изгориш мостовете, да изпепелиш всичко зад гърба си, да се озовеш на ръба на пропастта.

— Трудното е първият път. Да си тръгнеш, да се махнеш… При положение че от малък, от дете са ти втълпявали, че каквото и да става, трябва да търпиш, да понасяш…

Елизабет. Дъщерята на хлебаря от Понсе сюр Лоар. Дребна блондинка с луничаво лице. Вечерно време ходеше на частни уроци при бащата на Луи, защото не можеше да се справя с материала, за разлика от останалите деца. „Много е красива, прекарва времето си да се зяпа в писеца на писалката си“, мърмореше ядосан Анри Гаяр. Семейство Гаяр вечеряха рано. Луи си изяждаше супата и бягаше при Елизабет, която го чакаше в съседната плевня.

— Вдигни си полата и ще ти дам два бонбона.

— Не е достатъчно.

— Три.

— Повече!

Луи се замисляше. Даваха му много малко джобни, баща му беше против.

— Когато пораснем, ще се оженим — предлагаше той в замяна.

Тя повдигаше розово-бялата си пола, откривайки розово-белите си бедра. „Каква красота, каква красота!“, изпадаше в екстаз Луи. Протягаше ръка да ги докосне, но Елизабет спускаше полата си.

— Покажи ми пак, покажи ми пак — умоляваше Луи.

— Не. Стига ти толкова.

Следващия път се видя принуден да даде още по-големи обещания.

— И ще имаме ли много деца? — попита Елизабет, полуотворила овлажнели устни.

— Ще имаме много деца — повтаряше Луи, за да му позволи да долепи уста до влажната розова цепка.

— И ще живеем в къщата на родителите ти, нали?

— А… не. Когато порасна, ще стана авиатор!

— Авиатор! Тогава ще се наложи да отидеш в Париж. Аз не искам да ходя там, искам да си стоя тук.

И той се отказа да става авиатор.

На осемнайсет години Елизабет се беше източила, все така бяла и русокоса, и селските момчета точеха лиги, когато минаваше покрай тях. Прекарваше си времето да ближе сладолед — казваше му айскрийм, да си слага руж на бузите и розово червило на устните. Луи ревнуваше толкова силно, че един ден си разкървави ръцете, стискайки юмруци, защото един от младежите я зяпаше прекалено отблизо. Тя нямаше нищо против да продължават да се виждат, но искаше доказателства за сериозните му намерения.

— Но нали трябва да ходя в казармата!

— Сега ще се сгодим и ще се оженим, когато се върнеш.

— А после?

— Ти ще станеш учител и ще живеем в училището.

— Учител! — повтори Луи. — Досега не ми е минавало през ума.

Ожениха се в църквата на Понсе сюр Лоар един съботен следобед през юни 1960-а. Луи беше на двайсет години. Елизабет си беше ушила рокля а ла Бриджит Бардо: силно вталена, с безброй волани, и бе покрила косата си с бяло шалче, вързано под брадичката. Всички мъже от селото облажаваха Луи.

Заминаха на сватбено пътешествие в Париж. Родителите им се бяха съюзили да им платят, за да отседнат в „хубав хотел“. Младите избраха „Роаял Монсо“, защото беше съвсем близо до „Шан-з-Елизе“.

В бара на хотела един чернокож пианист изпълняваше парчета по поръчка на клиентите, те му ги тананикаха и той ги свиреше. Първата вечер, докато Елизабет остана да си почива в стаята, Луи слезе в бара и се облегна на пианото. Не откъсваше очи от пъргавите черни пръсти, които играеха по белите клавиши, от тялото, което танцуваше и се извиваше на табуретката, от жените, наобиколили пианото… Прекара нощта, щракайки с пръсти в ритъма на музиката…

Една след друга пресушаваше чашите, които пианистът му поръчваше, без да го пита, преди към три часа да му направи знак да седне до него.

— Come on. Play something…

Луи не разбра.

— Името ти? — попита го пианистът.

— Луи.

— Луи, Луи, ей, Луи…

Луи се приближи и чукна с пръст по клавишите.

— You don’t know?

Луи поклати отрицателно глава: „Не, не“. Не разбираше какво му говори мъжът.

— Try… try… there is nobody left, who cares?^[1]

Той се отмести и Луи разбра, че му прави място до себе си, да посвири. Той седна, започна, отначало боязливо, наслуки, после взе по-яко да блъска. Черният се смееше. Луи се смееше. После черният направи „Не, не“ с глава и му показа как да изсвири един акорд, къде да постави пръсти. Луи повтори. После още един и още един…

— Уиски?

— Да, да — каза Луи, който се чувстваше вече ужасно пиян.

Черният поръча една бутилка и две чаши.

— Straight?^[2]

Луи повтори „Straight?“, реши, че оня му иска пари, и изпразни джобовете си. Черният се разсмя, пляскайки се по бедрата.

— Joints? Smoke?^[3]

Имитираше пушене. Луи кимна. Черният сви две цигари, една за себе си и една за Луи, и продължи урока.

— Hey, man, you can sing what you want with three cords… That’s fine. When you don’t know, just do lalala…^[4]

Призори на Луи му се повръщаше от пиене, но беше щастлив. Повтаряше ла-ла-ла на три тона и пееше всички песни… Черният се надигна, клатушкайки се.

— Hey, man, I have to go…^[5]

Луи го проследи с поглед.

— Tomorrow?^[6] — попита той.

— You mean tonight? — поправи го черният, прихвайки силно с пресипнал глас. — ОК, Louie, tonight…^[7]

Заклатушка се и за да си проправи път, разбутваше масите, които падаха с трясък. Луи отпусна брадичка на пианото и се унесе в сън.

Така премина първата му сватбена нощ.

Следващите дни бяха изтощителни. През деня обикаляше Париж с Елизабет, катереше се по Айфеловата кула, крачеше из залите на Лувъра, пързаляше се из салоните на Версай. Вечер тайно сипваше леко приспивателно в чашата с вода, която даваше на Елизабет, и слизаше при Били пианиста.

Елизабет недоумяваше защо се чувства толкова уморена, Луи обясняваше, че за това е виновен Париж, завиваше я и слизаше в бара.

След като клиентите си отидеха, Били поръчваше една бутилка, свиваше по някой друг джойнт и учеше Луи да свири.

Били беше родом от Мисисипи. От дете свиреше на пиано, без изобщо да познава нотите.

— Nothing. I don’t know anything about music. Just listening to it and then lalala… That’s enough you know, when you like it…^[8]

Луи схвана, че имал жена и пет деца там и пътувал, за да се разведри, защото нали ти е ясно, „You know one wife and five kids“^[9]. Той разперваше пръсти „едно“ и „пет“, извивайки рамене, сякаш му бяха отзад на гърба.

— Невъзможно, Луи. Невъзможно. Те изяждат теб… Тогава мен отива, отива… Париж. А! Париж…

И той засвирваше „Париж това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“. Луи знаеше думите на песента, но не можеше да я изсвири и Били го научи.

Били му предаде целия си майсторлък за една седмица. Луи се гледаше в огледалото и се намираше красив с тъмните сенки под очите.

Последната нощ беше толкова тъжен от предстоящата раздяла с Били, че през цялото време му разказва за Понсе.

— Има ли бар там? — попита Били.

Бар в Понсе! Не, не, Луи поклати глава отрицателно.

— No music! — ококори очи Били.

— No music — потвърди Луи, кимайки.

— Buy some records!^[10]

— Good idea… records!^[11] — съгласи се Луи, кимайки одобрително.

 

 

След като се върнаха в Понсе, Луи си купи пиано и плочи. Изпразни спестовната си книжка. Тогава за пръв път се спречка с баща си.

— Като си помисля как цял живот, цял живот се борих, за да ти дам образование, солидна база, да те възпитам в духа на истинските ценности, а ти как постъпваш! От раз прахосваш всичките си спестявания! Замисли ли се какво ще стане, ако нещо ти се случи? Вече не си сам! Вече имаш от-го-вор-нос-ти! Даваш ли си сметка какво означава това! — крещеше баща му.

Шубето, помисли си Луи, той се опитва да ме зарази със собственото си шубе.

Не се огъна — купи пианото и плочите. Елизабет не се намеси. След като Луи искаше пиано…

Двамата обитаваха пристройката до училището, докато Анри Гаяр излезе в пенсия.

Луи си пускаше плочите и се опитваше да свири по слух. В началото почукваше колебливо, налучквайки мелодията, но постепенно, благодарение на акордите, на които го бе научил Били, започна да свири по слух. Заниманията му с музициране се застъпваха с учебните му часове, затова се снабди с „Помагало на учителя“, в което бяха събрани решенията на задачите с течащите кранчета, пълните и празните басейни, срещащите се влакове, съгласуванията на всякакви причастия, глаголи и какво ли не още.

— Имаме две кранчета, които текат — диктуваше Луи. — От едното изтичат три децилитра вода на минута, от другото — седемнайсет. Колко време е нужно, за да се напълнят два столитрови варела, при условие че от единия изтичат хиляда и двеста милилитра на минута?

В „Помагалото“ бяха дадени единствено отговорите: 26 и 98 часа. За жалост, не бяха показали начините за решаване на задачата. Боже мой, Боже мой, направи така, че поне един да я реши, иначе съм загубен!

Усещаше, как капки пот оросяват челото му, и жадно се взираше в учениците, заети да драскат в тетрадките си. Объркан, Луи дори се ухили угоднически на отличниците на класа Пол и Жак Бюзар. Със свито сърце започна да събира тетрадките и да пита за отговорите.

— 12 и 46 — отговори Пол Бюзар.

— Не, не е вярно. Ти, Жак?

— 13 и 82.

— И ти нямаш правилния отговор.

— Лоран?

— 19 и 123.

— Изобщо не е това. Няма ли някой от вас, който да може да реши една задача? Ще ви друсна по една двойка на целия клас и ще ви оставя след часовете в класната стая за наказание. Край на свободните следобеди в четвъртък, край…

Ризата му бе залепнала за гърба. Нервно натроши тебешира, който стискаше в ръка. Ако никой не успееше да намери правилното решение, щеше да им се накрещи, да ги накаже и сам да се мъчи да открие решението. В противен случай ще се окаже, че съм тъпак, и няма да имам грам авторитет. Не съм за този занаят. Виж ти, това е идея…

— Моля, гос’ине, моля, гос’ине!

Жерар Льотюр, оня с цайсите, дето заекваше, вдигаше ръка. Последната му надежда.

— Два-два-два…

— Спокойно, Жерар, не бързай.

Изглежда, беше попаднал на правия път.

— 26 и, и, и, и… 98!

— Много добре, Жерар, отличен. Излез на дъската да покажеш на тези лентяи как трябва да се реши задачата.

За да развеселява децата, купи папагал и реши да го научи да говори. По един час на ден учениците правеха опити да разговарят с пернатото. Целият клас затаяваше дъх, а птицата, кацнала на един клон сред гроздови зърна и корички хляб, клюмаше, упорито стиснала човка. Луи се възползваше от случая, за да разсъждава върху мъдростта на пилето, което осъзнало, че много често говоренето води човека до гибел.

Елизабет чакаше бебе. Луи се чувстваше излишен вкъщи. Бебето се роди. Беше момче, кръстиха го Франсоа, заради когото му забраниха да свири.

— Поне засега, Луи. Шумът му пречи да спи, той е толкова мъничък…

— Това не е шум! — възмущаваше се Луи. — Това е музика!

На Франсоа току-що му бяха поникнали първите зъбки и Елизабет отново се почувства отпаднала.

Розали, очарователно русокосо и белолико момиченце, беше одрало кожата на майка си. Пианото пак се оказа под възбрана, вдигала се ужасна патърдия. Луи водеше безкрайни монолози с папагала, който продължаваше да стои безмълвен.

— Ще се махна, ще замина — казваше му той, за да си изплаче душата, — ще постъпя като Били. Жена и две деца, идват ми в повече.

Папагалът чоплеше мократа коричка хляб, кълвеше я и я плюеше, съвършено безразличен.

— На теб не ти пука, нали ще живееш сто години! Само че на мен, приятелче, не са ми отредени толкова! Искам да живея сега. Ще се махна, ще се махна, ще се махна оттук…

Не изпитваше някакви особени чувства към децата си, случваше се дори да им забрави имената. Елизабет не му придиряше.

— Нормално, мъжете не се интересуват от бебета, те са толкова мънички, но почакайте да пораснат и тогава ще видите…

Луи очакваше с нетърпение да пораснат, за да се върне към пианото нощем.

Елизабет бе започнала леко да се отпуска, стана една такава сладникава. Сигурно кърменето и майчинството я размазват толкова, мислеше си Луи. Вече не се налагаше да настоява, нито да се пазари с нея, за да я накара да си запретне полата.

— Поне веднъж няма ли да ми кажеш „не“ — прошепна й той една вечер, преди да заспи.

— „Не“ за какво, любими?

Той не отговори.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден на пенсионирането на Анри Гаяр, на преместването от едната къща в другата, на предаването на връзката ключове и даването на съвети.

— Ще организираме вечеря, ще го отпразнуваме — предложи Елизабет. — Ще поканим твоите и моите родители и ще отпразнуваме настаняването ни.

Човек не отпразнува „настаняване“, каза си Луи. Каква ужасна, мрачна дума. Настанявам се, заравям се в дупката си.

На вечерята вдигнаха наздравица за Луи, новият глава на семейството и ръководител на училището, и той леко се прегърби от изброените отговорности.

Следващите дни бяха още по-ужасни. Всички го преследваха за всичко: домакинката за работното време на училищния стол, водопроводчикът за разваленото кранче на втория етаж, родителите на учениците за отрочетата си, Елизабет за неговите собствени.

Родителите на Луи придобиха лошия навик всеки ден да идват на вечеря у тях, под претекст, че „училището им липсвало“. Луи се гневеше, докато се приготвяше за лягане.

— Искат да ме уморят… Целия си живот икономисваха да си купят къща и след като се нанесоха в нея, само се чудят как да се върнат обратно тук!

— Но те са ти родители, скъпи! — напомняше Елизабет.

— Точно така, затова да си стоят на родителското си място — далече от мен!

— Нали знаеш, че идва един момент, когато родителите се превръщат в твои деца. Трябва да го приемеш, скъпи. И ти самият след време ще бъдеш доволен Франсоа и Розали да поемат грижите за теб!

— И ти ли започваш! Вече ме виждаш като немощен старец! Ама какво ви става бе, хора? Аз съм на двайсет и три години, не съм стар!

Беше толкова бесен, че излезе да изпуши една цигара при папагала.

— Заминавам, старче, заминавам, махам се оттук…

Опита се да си разтвори душата пред Елизабет, но тя много се ядоса.

— Признай си, че не желаеш да пораснеш, че искаш да си останеш дете цял живот!

— Точно така, не искам да пораствам. Не искам да ходя с костюм като възрастен и да произнасям сложни думи с важно изражение! Кажи ми какво лошо има в това?

— В такъв случай не трябваше да се жениш, да правиш деца. Сега е много късно.

Тази нощ той спа в покритата част на училищния двор. Тази нощ взе решение да се махне.

Изкара последния си ден в училище, както обикновено. Прибра се за вечеря, както обикновено. Масата беше сложена. Родителите му го посрещнаха, усмихнати.

— Месарят мина и пита какво ще искаме за събота — съобщи Елизабет, която прехвърчаше насам-натам, оправяйки ту едно, ту друго. — Не, не, оставете на мен, татко — спря тя с жест бащата на Луи, който предлагаше да нареже хляба. — Поръчах бутче, ще направя печено, но все повече се убеждавам, че се налага да си вземем хладилник. Нали се сещаш, оня, дето го видяхме миналата седмица?

Дума да не става, мислено се опълчи Луи, ако купя хладилник, направо съм загубен.

Беше се изправил до масата, не докосваше салфетката си, не дърпаше стола да седне.

— Какво стоиш като истукан? — обърна се Елизабет към него, повдигайки капака на супника. — Сядай!

— Не.

Всички вдигнаха очи. Няколко капки супа потекоха по брадичката на баща му.

— Какво ти е, Луи? — попита майка му. — Да не си болен?

Болестта. Алибито на отказващите да общуват. Върховният аргумент, с помощта на който да се измъкнат. Просто мога да им кажа, че ме боли глава, и всичко ще си дойде на мястото. Ще ме утешат, ще се погрижат за мен. Ще ме приютят на топло в семейното гнездо, ще ми пъхнат в ръката два аспирина. Ще си спестя куп неприятности!

— Реших да замина.

Той се отпусна на стола с подкосени крака.

— Местят те на друго място ли? — попита Елизабет. — Затова ли не се чувстваш добре?

Последен шанс за последна лъжа.

— Не. Махам се оттук, заминавам завинаги. Не мога. Всичко това…

Той посочи стаята, подредбата, всичко чисто, спретнато, ведро, истински модел от списание, олицетворяващ идеалния дом.

— Съжалявам, наистина съжалявам, но направих грешка, сбърках…

Седяха, онемели. Както в театъра, когато чакаме лошият да се сгромоляса, а добрият да победи. Брадичката на баща му лъщеше необърсана, майка му го гледаше, застинала с лъжица във въздуха. Ще я поднесе към устните си, след като прекрача прага, след като си изляза. Тази мисъл му вдъхна смелост. Няма да умрат без мен.

Стана, отиде до вратата и се обърна.

— Ще ви пиша. Ще се постарая да ви изпращам пари.

— Забравяш, че имаш две деца! — напомни баща му.

— Знам, знам, съжалявам…

Натисна дръжката на вратата и излезе.

Имаше усещането, че е участвал във филм на забавен каданс, но след като напусна къщата, лентата отново се завъртя на обичайните обороти. Свежият въздух го погали по лицето.

В покритата част на училищния двор папагалът спеше.

— Ей, старче… Заминавам. Махам се. — Почеса го по главата. — Постарай се да проговориш някой ден!

Погледна пианото си, вдигна капака, спусна го. Бръкна в джоба си — имаше само две банкноти от по десет франка.