Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (45)

Глава 4

Това не беше първата кавга на Жюлиет с родителите й. Разправиите между хората са като изключенията от граматическите правила. Един път може. Става лошо, когато започнат да зачестяват. Значи, правилото не струва.

Традиционното правило на любовта, на което би трябвало да се основават отношенията родители — деца, отново се оказа нарушено. Сериозно, при това. Жюлиет го съзнаваше и всеки път, когато връвта се опъваше и аха-аха да се скъса, я връхлиташе чувство на страх. Страх да напусне спокойното убежище на детството, когато мама и татко бдят над нас като мощни гръмоотводи, страх да остане сама, очи в очи с това, което възрастните надуто и високопарно наричат Живот.

Бенедикт и Емил си заминаха за Париж. Мартин се готвеше за голямото пътуване и умът й вече беше отвъд Атлантика.

Е, оставаше й Шарло, разбира се.

И Луи.

Отношението му към Жюлиет беше непостоянно. Понякога, отпуснал глава на корема й, въздишаше, задоволен и щастлив. „Истинска рядкост е да попаднеш на момиче, с което да можеш да се любиш, да се смееш и да си говориш“, заявяваше той. Жюлиет го галеше по тъмнокосата глава и му връщаше комплимента наум.

Когато обаче отиваха на езерото Комбрьо да плуват, той се обръщаше след всяко момиче, което хващаше окото, и възхитено подсвирваше.

— Смешен си, държиш се като някакъв пубертет — сърдеше се Жюлиет.

— Правя каквото си искам.

В такива моменти в ума на Жюлиет се прокрадваше съмнението. Може би татко има право, той е гамен, нехранимайко… Раздърпан, рошав, панталонът му — зле закопчан и размъкнат, очите му светват при вида на всяко закръглено дупе, ръката му е винаги готова да плесне нечий задник… Тогава се хващаше, че мисли като баща си, и гледаше Луи накриво. И това безразсъдно пръскане на пари, липсата на постоянна работа, подигравателното отношение към всичко и всички… Той не е мъж за мен.

Един ден, докато Луи довършваше една рамка на прозорец, тези мисли толкова ясно прозвучаха в главата й, че той прекъсна работата си и подхвърли:

— Ей, пиленце, човек пораства, пораства и стиска зъби. И престава да мисли за родителите си.

— Не мисля за тях!

— Мислиш и още как! Чувствам го. Защото си е чиста загуба на време. Забрави ги. Те са глупави и лоши.

— Забранявам ти да говориш така! Те са ми родители! И кой си ти, та да ги съдиш? Актьорче някакво, което търчи подир всеки ангажимент!

Луи вдигна глава и я изгледа преценяващо. С един поглед, непознат досега, поглед, който я повдигна, претегли я и я пусна в противниковия лагер.

— Шарло! Ще ми дадеш ли ключовете от колата? — провикна се той.

— За какво са ти? — запелтечи Жюлиет, надушила връхлитащата неприятност.

— Изчезвам. Във въздуха се носи гаден дъх на омраза.

— И ме оставяш самичка?

— Честно казано, като те гледам, струва ми се, че ти е много приятно да си самичка.

Шарло му подаде ключовете и той излезе.

Жюлиет взе да ругае и да хвърля гръм и мълнии. Ето какъв е той, омита се точно когато имам нужда от него. Мразя го. Знае само да ме щипе по задника и да дрънка мръсотии.

Чу двигателя на колата и се изстреля на двора.

— Мразя те, мразя те — извика тя и срита вратата.

— Да ти кажа откровено, скъпа, изобщо не ми пука… — отвърна Луи и потегли.

 

 

Не се върна през нощта.

Жюлиет чакаше в палатката.

Гневът й се уталожи и тя потъна в размисъл. Стоп! Да тегля чертата. Прекалено много неща се случиха през последните дни, затова си заслужава да ги поогледам. Луи е прав: пораствам. А това боли. Или поне в моя случай. Откакто се запознах с него, приемам всичко за нормално: подаръците, които ми прави, присъствието му, това, че ме люби като никой друг, приемам за нормално да си тръгва, да се връща и веднага да ми звъни, да прекарва лятото с мен… А аз какво му давам?

Сръдни, необясними гневни изблици, ревност, когато погледне някоя друга, проявявам дребнавост в чувствата и се преструвам на безразлична. Няма ли да е по-просто да отида при него и да му кажа: „Обичам те. Затова съм толкова непостоянна и раздразнителна, затова хитрувам, за да почувствам ръката ти на раменете ми, когато гледаме телевизия или когато се унасяме в сън, увити като пашкули в спалния чувал“.

Предната нощ в съня си неволно бе отпуснал крак върху бедрото й. Тя не смееше да мръдне от страх да не го махне.

Обичам го.

А той?

Той не знае, че го обичам!

 

 

На сутринта Луи цъфна на закуска. Небръснат, с мътен поглед, с чаша кафе в ръка. И поведе оживен разговор с Шарло.

— Учените са установили — обясняваше Шарло, — че комарите се хранят с цветен прашец и с влагата от растенията. Женските обаче, когато носят яйцата си, се нуждаят от допълнителни протеини, които си набавят, смучейки кръв от хора и животни.

— Разбирам накъде биеш, Шарло, хапещият комар е бременна женска, затова аз от човещина трябва да се оставя да ми изсмуче кръвта. Не, няма да се оставя! Дума да не става.

— Добър ден — поздрави Жюлиет с най-очарователната си усмивка. — Добре ли спахте?

Увлечени в разговора за бременната женска, двамата едва я удостоиха с отговор. Жюлиет си наля чаша кафе и си отряза филия хляб.

— Чакай малко, чакай — продължаваше възбудено Шарло. — За да накараш бременната женска да те остави на мира, трябва само да направиш така, че тя да чуе звук от разгонен мъжки екземпляр.

— Отлично я разбирам — подигравателно се изкиска Луи. — След като веднъж си се преебал, ставаш по-предпазлив… парен каша духа!

Жюлиет предпочете да не се намесва. Трудно можеше да подхване любовен разговор след подобно въведение.

Луи през целия ден даваше заето. Не беше враждебен, не се изплъзваше, просто се беше отнесъл. Наложи й се да чака до вечерта, за да се обяснят, и понеже бе чакала прекалено дълго, направо хвана бика за рогата.

Задаваше се буря и двамата лежаха в палатката. Спалният чувал на Жюлиет се долепи до този на Луи и той недоволно изръмжа:

— Какво има? Спи ми се…

— Искам да живея с теб.

— Не.

— Обичам те.

Спалният чувал на Жюлиет се покатери върху този на Луи и тъмните кичури се напъхаха в носа му, гъделичкайки го. Той извърна глава да не кихне.

— Престани, гъделичкаш ме.

— Искам да живея с теб.

— И дума не може да става. Много съм поласкан от предложението, но няма да го приема.

— Защо?

— Защото с мен не може да се живее, а ти си много мило момиче.

— Обичам те — повтори упорито Жюлиет.

— Не е вярно. Въобразяваш си, че ме обичаш.

— Но след като ти казвам! Знам какво говоря.

— Не и когато става дума за любов.

— Защото на теб всичко ти е ясно?

— Горе-долу. Много е просто. Ако искаш, някой ден ще ти го нарисувам…

— Обичам те, искам да живея с теб и повече да не се разделяме.

— Ох, ама стига вече!

Той се размърда, за да се освободи от пухения пашкул на Жюлиет. Тя се прекатури на постелката, разтърка си кръста и му заби един юмрук.

— Мразя те!

— Ето, виждаш ли! Какво ти казах.

— Не може да се говори сериозно с теб, ти всичко обръщаш на шега.

— Напротив, може да си говорим за луната, за звездите, за бетона, за инжекционния двигател, за бременния женски комар… Имаме предостатъчно теми за разговор!

— Аз пък искам да говорим за мен и за теб!

— Аз пък не искам!

По тона му си личеше, че е непреклонен. Тя се разсърди и се сви в спалния си чувал. Замисли се за себе си и очите й плувнаха в сълзи. Горката аз… Какво ще правя, ако той наистина не ме обича? Умили се над съдбата си и едри сълзи се затъркаляха по бузите й.

Луи продължи да лежи неподвижно. Няма да отстъпя пред шантажа на сълзите. Жените неизменно пробутват този номер, след като видяха как Рет Бътлър подава носната си кърпичка на Скарлет и после я сграбчва в обятията си.

Жюлиет не се признаваше за победена. След като се убеди, че сълзите не помагат, тя отново атакува.

— Признавам ти, че те обичам, и в теб не трепва нищо, това ли искаш да ми кажеш?

— Казвам ти, че съм много поласкан. Но имам право да откажа да живея с теб, нали? Не съм ли честен?

Жюлиет бе принудена да му го признае. След което смени регистъра и тонът й стана умолителен.

— Не ме ли обичаш?

Луи поклати отрицателно глава и млясна с език.

— Слушай, пиленце, не разчитай на мен да ти шепна на ушенце любовни думи.

— Кажи ми все пак какво чувстваш към мен.

— Виж сега. Добре ни е, приятно ни е, нали?

— Колко все пак ме обичаш? Малко, много…

— Да не си решила да ме подлагаш на някой от онези тестове от „Мари Клер“?

— Кажи ми, Луи, моля те… Умолявам те.

— Никога не умолявай мъж, пиленце, пази достойнството си.

— Кажи ми!

— Хайде да спим, ужасно ми се спи.

Той протегна ръка и й позволи да се гушне под мишницата му. Жюлиет съзнаваше, че жестът му е доказателство за огромна нежност. Осмели се да попита:

— Какво намираш в мен, след като не ме обичаш?

— Харесвам те, ти си мила, приятна…

Жюлиет се нацупи. Той прихна.

— Не ти е достатъчно, настояваш, искаш да чуеш просто „обичам те“, нали така?

Тя не отговори. Луи се прозя. Прекалено шумно, за да е истинска прозявка, реши тя. Лека-полека напредвам.

— Няма да те оставя да заспиш, докато не получа отговор!

— Но нали ти отговорих — започна да се нервира той. — Харесвам те. Това е! Какво искаш, да му се не види? Да те обичам или да търча подир задника ти?

— Да ме обичаш.

— Трябва да помисля. Хайде, спи ми се. Точка по въпроса.

— Хич и не си го помисляй.

— Напротив, мисля си го. В противен случай си грабвам пухенката и отивам да спя при Мартин.

— Няма да го направиш!

Той се измъкна от чувала и излезе от палатката.

 

 

Мартин се размърда недоволно и измърмори нещо неразбрано, когато Луи се настани до нея в леглото. За миг помисли, че е Шоколад, но се сепна от двата студени крака, долепени до нейните.

— Какво търсиш в леглото ми?

— Спасявам се от Жюлиет. Настоява да й поискам ръката!

— Ти и Жюлиет бракувани! Пълна лудост!

— И ти ли мислиш така?

— Абсолютно. Не се вълнувай, бързо ще забрави. Тя си е постоянно влюбена. Нещата ще си дойдат на мястото. Сега по-добре да спим.

— Да спим.

Само че Луи не можеше да заспи. „Тя си е постоянно влюбена…“ Облегна се на лакът, поразмисли и събуди Мартин.

— Сега влюбена ли е в някой друг?

— Ми не… Нали е влюбена в теб! Какво ти става?

Той се умълча.

— Всъщност не разбирам защо толкова се опъваш — продължи Мартин. — Тя е красива, умна. Мъжете й се лепят като мухи на мед.

— Така ли, а много ли са?

— Не са малко. Обаче не ходи с всички!

— Много ясно — избухна Луи, — въпрос на надмощие. Достатъчно е да ги държи настрана, за да налапат въдицата… Не искам да живея в двойка — викна той, — не искам…

— Ей, успокой се!

— По-силно е от мен. Като гледам баща ми и майка ми, ми се иска да духна и повече да не се връщам!

— Още ли си мислиш за тях? Така няма скоро да изплуваш, приятел!

— Извинявай, още не съм пораснал и съм твърдо решен никога да не пораствам! Не ми е ясно какво ви прихваща вас, момичетата, та винаги искате да сте влюбени. Ще речеш, че това е единствената ви цел в живота!

— Защото ти си над тези неща?

— Смятам, че това разваля всичко.

— Тогава, ако не си влюбен в Жюлиет, за какъв дявол си тук посред лято и въртиш кирката на слънцето по цял ден като луд? Задавал ли си си този въпрос?

— Забравих, че си й приятелка.

— Точно така. Отговори ми, без да се заяждаш.

— О! Ужасно ме нервирате и двете!

Той стана, грабна си завивката и се премести при Шарло, който спеше в новата стая. По гръб, с полуотворена уста, леко похърквайки.

— Този поне няма да иска да си разговаряме!

 

 

Тактика, тактика, повтаряше си Жюлиет на сутринта. Снощи се разкрих, изгубих точки, но днес ще нанеса големия удар.

Към един часа, когато се готвеха да седнат на масата, Луи се доближи до нея и попита:

— Нали не се сърдиш вече?

Жюлиет го изгледа учудено.

— За снощи ли? Никак… Извинявай, преживях леко сантиментално разочарование, но го преодолях и край. Сигурно те изнервих, а? — И без да му даде възможност да отговори, продължи: — Днес следобед отивам в Питивие. Някой да има нужда от нещо?

— Какво ще правиш в Питивие? — полюбопитства Луи.

— Ще се поразвея и ще си купя обувки.

Тя протегна дългия си загорял крак и босото си ходило. Луи жадно огледа финото стъпало и дългия крак.

— Вземи ми един абсорбатор за влага — помоли Шарло.

— И цигари — добави Мартин.

— А как ще отидеш? — осведоми се Луи.

— На стоп. Откакто пипнаха убиеца, няма проблем!

 

 

На площад „Мартроа“ попадна на Жан-Франсоа Пенсон, който излизаше от аптеката с угрижен вид и натоварен с пакети. Току-що пристигал от Париж, майка му била зле със сърцето, но отказвала да влезе в болница.

— Смяташ ли да поостанеш? — попита Жюлиет.

— Да.

— Искаш ли да видиш къщата ми в Жирен?

— С удоволствие — отговори той, като си свали слънчевите очила и си възвърна самоувереното държане на красавец, който се оставя да го свалят.

— В такъв случай, среща в кафето в късния следобед, тръгнала съм на пазар.

Жюлиет продължи по пътя си, размахвайки кошницата си. Пенсон вече не я впечатляваше, но можеше да се окаже полезен.

Купи си червени обувки на висок ток и минипола с цепки от двете страни. Сърцето й се разтуптя, когато мина покрай магазина на родителите си. Баща й подреждаше рафта и тя се запита дали я е видял, но не обърна глава.

Рибарят, зает да подрежда току-що получената мерлуза, се втурна към жена си на касата, да й каже кого е видял, та да не изпусне гледката.

— Обувки с такива токове със сигурност не се продават в дюкяна на Тюилови!

Жан-Франсоа Пенсон примигна, когато я видя да се носи плавно към него. Жюлиет Тюил бе придобила класа, без всякакво съмнение. Нищо общо с непохватното момиче, потънало във възглавниците на дълбоките фотьойли на „Брюмел“.

Жюлиет бе изчислила, че за да постигне желания ефект, трябваше да се появи вкъщи по време на аперитива, когато си пиеха пастиса. Щеше да влезе така, сякаш слиза по парадното стълбище на „Казино дьо Пари“, съпроводена от красивия Пенсон с белоснежната усмивка и американските каубойски панталони.

Натисна клаксона, за да извести, че пристига. Победоносно влезе първа, отстъпи леко встрани и покани с жест Жан-Франсоа. Луи ще побеснее. Пенсон има истинска брадичка и уста, не прилича на костенурка!

Жан-Франсоа се представи, ръкува се с всички поред. Жюлиет му предложи да вечеря с тях. Той отклони поканата, но предложи след вечеря да отскочат до един моден бар в Орлеан.

— Чудесно — отвърна веднага Жюлиет, — в такъв случай може да дойдеш да ме вземеш в десет часа, става ли?

Тя го изпрати, полюшвайки се грациозно на високите си токове. Разцелува го продължително, долепена плътно до него.

Към десет часа, когато чу гумите на колата да изскърцват по чакъла на алеята, стана и се запъти към вратата.

— Няма да е лошо да си вземеш жилетка — посъветва я Луи. — Да не се простудиш.

Тя кимна и грабна един пуловер, без да удостои с поглед нито Шарло, нито Мартин.

— Чао, чао — махна им тя, изпращайки им въздушни целувки. — Не ме чакайте, сигурно ще се прибера много късно.

— Чао, чао — отвърна Луи. — Забавлявай се добре, пиленце.

— Това смятам да направя.

Той я изпрати с ангелска усмивка. Без свъсени вежди, без мрачни погледи.

Отвън клаксонът бибипна и тя най-после се реши да излезе. От победоносния й вид нямаше и следа. Отпуснала рамене, с мъка пристъпваше на кокилите, на които се бе покатерила.