Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (44)

Глава 3

Вестта за благополучната развръзка на случая „Бишо“ избухна като бомба в Питивие. Езиците се развързаха. Едни бяха смятали Бишо за „странен“, други „отказваха да повярват“. Но всички си отдъхнаха, престанаха да се гледат с подозрение и момичетата пак започнаха да се разхождат спокойно. Господин Тюил се раздели със съжаление с копринения шарф на председател и реши да се кандидатира за общински съветник през следващия мандат. Беше придобил вкус към властта, харесваше му да прави помпозни изявления, да се обръщат към него с „господин председател“.

Жоел за кратко се върна на авансцената и даде няколко интервюта на журналистите, които се изсипаха в града да отразят криминалната афера.

Инспектор Ескула си удържа на думата и даде на Бенедикт първото и най-обстоятелствено интервю по случая.

— Ларю ще е на седмото небе — каза Емил. — Един уикенд през лятната ваканция, през който няма да си човърка мозъка и да се чуди как да запълни броя.

Бенедикт се затвори в стаята си, написа материала и отиде у Маргьорит да го продиктува по телефона на стенографките на вестника.

— На кого? — попита Жюлиет, която неотлъчно я следваше по петите.

— На стенографките. Те записват със скоростта, с която говориш. Стой до мен и сама ще се убедиш.

— Ами ако решиш да промениш нещо в последната минута?

— Няма проблем, те променят текста. Във всеки случай Емил го прочете и много го одобри.

— Подписано и подпечатано от учителя — пошегува се Жюлиет.

Бенедикт я изгледа враждебно.

Симон извади телефона от шкафа, където го държеше. Бенедикт продиктува материала си с тона на човек, който води непринуден разговор, и Жюлиет, запозната с историята до най-дребните детайли, заяви, че бил страхотен.

Всички бяха доволни, с изключение на Луи. Шашките щяха да изгният в кашоните, ако продължаваха да се размотават така, нямаше да изпълнят небето с пъстроцветни фигури и гирлянди.

— Ела с мен до Питивие — покани той Жюлиет, намусен като разглезен малчуган.

В моменти като този, в които отново се превръщаше в малко дете, Жюлиет не можеше да му устои. По изключение Шарло му даде колата си, проглуши му ушите с безброй препоръки, напомни му за бонуса си на примерен шофьор.

В Питивие Луи извади чековата си книжка, твърдо решен да пръска пари.

— Стига си харчил като луд, ще останеш без пукната пара — опитваше се да го обуздае Жюлиет.

— Човек не трябва да трупа пари, пиленцето ми, защото те го развалят, правят го лош. Парите са измислени, за да ги харчиш!

— Родителите ми не мислят така.

— Да, но видя ли как живеят: дребнаво, свити зад сандалките на промоция и дървеното конче за детската клиентела. Трябва непрекъснато да изпитваш усещане за спешност, иначе седиш и дремеш. Когато свършат парите, какво правиш?

— Запретвам ръкави и печеля още.

— Точно така, това е правилният отговор. Трепеш се. Откриваш уникалния смях на Ричард Уидмарк, подлагаш на изпитание обонянието си от брилянтина на Маргьорит, отиваш при Шарло на остров Жат… Действаш, защото е спешно, защото се налага! В противен случай плюеш върху надуваемото дюшече и се разкапваш.

— Какво мислят твоите родители за начина ти на живот? — прекъсна го Жюлиет.

— Не ми се говори за родителите ми, натъжавам се.

— Защо? Те какви са?

— Размекнати и дребни, а изборът за мен беше или да стана педал, или мухльо с наднормено тегло. Единствен син на двама мекушавци.

— Това няма нищо общо. Бащата на Хичкок продавал пилета.

— И Хичкок беше шишкав. Както виждаш, прав съм!

С Луи никога не можеше да се говори сериозно. Винаги се измъкваше и увърташе. Всички теми, свързани с детството, любовта, двойките, бяха табу. Тя сви рамене и го последва.

 

 

Най-после празничният ден дойде. Луи натъкми фойерверките в дъното на градината и през десет минути ходеше да проверява дали са наредени правилно. Мартин, Жюлиет и Бенедикт бяха сглобили импровизирани маси от дървени магарета и дъски, на които бяха наредили бутилки с разнообразни аперитиви: горчивка „Сюз“, всякакви видове мартини, пастис, лекото и пивко вино „Бир“ на хининова основа, което отначало продавали в аптеките за подсилване, ароматния аперитив „Бартисол“ и какво ли не още…

Луи бе пожелал да ги „опита“, преди да дойдат гостите, и Жюлиет, притеснена, не го изпускаше от поглед. Ужасно се страхуваше да не вземе да сгафи пред родителите й. Когато беше трезв, се контролираше. Почерпен, ставаше непредвидим.

Когато госпожа и господин Тюил слязоха от колата, Жюлиет забеляза, че се бяха облекли празнично, като повечето хора от селото, включително и родителите на Мартин. Единствени семейство Тасен бяха неофициално облечени.

Жюлиет се зае да ги разведе из къщата.

— Луи ще ходи на разпродажба на мебели в един луксозен хотел в Орлеан, да купи вана и мивка за банята — обясняваше Жюлиет.

— Много е предан този младеж — отбеляза госпожа Тюил.

— Много е предан, но недостатъчно добре възпитан. Като го гледам, вече се е почерпил — сряза я господин Тюил.

— Кога ще свършите ремонта? — попита госпожа Маро.

— В края на лятото.

След като разгледаха обновената къща, господин Тюил дръпна дъщеря си настрани.

— Искам да поговорим.

Отидоха в стаята на Бенедикт. Той седна на леглото и потупа с ръка мястото до себе си. Жюлиет се намести и той я хвана за врата. Жюлиет потръпна — винаги се смущаваше, когато баща й проявяваше нежност.

— Искам да ти кажа колко ме радваш. Ремонтът, успехът на изпитите… Много съм доволен.

Смущението на Жюлиет растеше.

— Бях се уплашил, че ще пропаднеш, когато се получи онази отвратителна картичка. Да, да, ужасно се бях притеснил. Искам да те попитам нещо.

Той говореше бавно и надуто, спираше след всяка дума, сякаш очакваше някакъв отзвук, преди да произнесе следващата.

— Кой плаща ремонта?

— Ами… Шарло и Луи. Аз ще им ги върна, когато започна да печеля.

— Според мен е неприемливо.

— Шарло спечели много пари с Виртел, а и Луи…

— Не, не, ще отида да поговоря с господин Милал. Дълг на баща ти е да урежда подобни въпроси, освен това исках да ти направя подарък за изпитите.

— О, татко, благодаря!

Тя го целуна. Той я притисна до гърдите си и двамата останаха така, смутени, неловки, не знаеха как да се разделят.

— Хайде, ела да отидем при гостите ти. Не е възпитано да си говорим насаме — сложи край на неудобното положение господин Тюил.

В градината хората се бяха разделили на групички. Жителите на селото не се смесваха с външните гости.

— Трябва да се направи нещо — заяви Луи. — Не може да прекарат целия следобед да се гледат изпод вежди като градския мишок и полския мишок от баснята на Лафонтен…

Той се мушна обратно в къщата.

— Убеден съм, че Жюлиет много скоро ще се справи финансово през новата учебна година — обясняваше Шарло на госпожа и господин Тюил. — Тази година й беше доста трудна заради разправиите с Виртел, но…

— Какви разправии с Виртел? — прекъсна го госпожа Тюил.

— О, как да ви кажа… Той я уволни без никакво обяснение и тя беше дълбоко засегната.

— Но тя нищо не ни е казала!

— Сега вече всичко е наред. Тя преодоля удара и започна действително да проявява интерес към правото.

— Исках да спомена за скромния подарък, който смятам да й направя — каза господин Тюил. — Скоро ще получите чек за част от ремонта, защото не виждам причина да не взема участие. В края на краищата къщата принадлежи на семейството на жена ми, тя е нещо като семеен имот.

Шарло отказа. Господин Тюил настоя и най-накрая Шарло склони.

— Да знаете — продължи той, — дъщеря ви е стабилен човек. Много по-силна е, отколкото изглежда и отколкото тя самата си мисли. Обикновено твърди, че не можела да направи това и онова, а после внезапно се втурва и го прави! Чичо ми казваше, че нямало провали поради липса на талант, а само поради липса на характер. А Жюлиет има характер, и то какъв…

Госпожа Тюил внимателно слушаше. Господин Тюил кимаше с вид на щастлив собственик.

— Нямам никакви притеснения относно Жюлиет — заяви той.

— Още повече — продължи Шарло, — ако тя успее да се реализира в международното право, ще ми бъде особено полезна след някоя и друга година. В момента работя върху усъвършенстването на формулата, затова се заех с къщата на Жюлиет.

Той намигна закачливо на господин Тюил.

— Ако не греша, този бетон е още по-лек, по-устойчив и с по-добри изолационни качества от предишния. Модернизирах собственото си изобретение.

Той започна да им обяснява, че благодарение на новата формула устойчивостта на бетона ще се увеличи двойно в сравнение с тази на обикновения бетон.

— … Добавянето на няколко милиарда плазмени протеини към цимента повишава изключително електрохимическия му коефициент на сцепление.

Той рязко спря насред обясненията си. Напълно бе забравил, че семейство Тюил вероятно си нямаха понятие от бетон. Измъкна се, заявявайки, че трябва да отиде да пийне.

— Знаеш ли къде е Луи? — попита той Жюлиет.

— Нямам представа. Изстреля се в къщата и оттогава не се е появявал.

Шарло я огледа: тъмнокоса, загоряла от слънцето, с изгарящи черни очи, ситни бели зъби, с бенка в основата на носа и тъмен фин мъх над горната устна, който се опитваше да изсветлява…

— Току-що разговаряхме за теб с родителите ти.

— Затова ли си наливаш мартини до ръба на чашата!

Той се засмя.

— Лудетина!

— Връчи ли ти чека за ремонта?

— Каза, че ще ми го изпрати.

— И това е нещо — отговори Жюлиет със смутена усмивка.

— Я ми кажи — продължи Шарло, — ти влюбена ли си в Луи?

— Не. Никак. С него се чувствам добре, нищо повече.

— Аха, така значи… И в кого си влюбена понастоящем?

— В никого.

— Виж ти, твърде непривично за теб.

Вярно е, каза си Жюлиет. По принцип това е обичайното ми състояние. Трябва да съм попаднала в това състояние от дете, нещо подобно на Обелиск с неговата магическа отвара.

Бенедикт се бе излегнала на тревата до майка си. Беше щастлива — Ларю я бе похвалил по телефона. Чувстваше се щедра и готова да слуша приказките на майка си.

— Убедих баща ти да ме пусне във Франция това лято с Джоун. За десет дни.

— Това е добре — отвърна Бенедикт.

— Ще ми се, ако е възможно, да прекарам края на август в Париж, както миналата година.

— Ще ми бъде много приятно — каза Бенедикт и целуна майка си. — Ще можеш даже да си избереш стая. Жюлиет и Унгрун няма да ги има!

— Сигурно ти изглежда странно да виждаш как майка ти отново се превръща в девойка?

— Откровено казано, по-скоро ми е приятно. А пък и ти никога не си била като другите майки.

Бенедикт облегна глава на рамото на Матилд. Семейство Маро се бяха сближили с Маргьорит и Симон и тя ги чу да си говорят за захарната фабрика.

— Татко знае ли за Емил и за мен? — попита тя неочаквано.

— Да. Аз му казах. Не му пука, бъди спокойна. В Питивие се страхуваше да не избухне скандал, но в Париж… Пък и правилата за добро възпитание важат до осемнайсет години. Ти си на двайсет, вече си голяма. Държиш ли на това момче?

— Не знам.

— Мечтаеш за принца от приказките? Забрави. Той не съществува. Важното е мъжът, когото обичаш, да ти донесе основното. Останалото… нагаждаш се според обстоятелствата.

— Знам.

Останалото беше онова, което видя снощи, докато гледаха телевизия. Луи и Жюлиет се бяха изтегнали на канапето, Емил и тя седяха на пода. Бенедикт се доближи до Емил и го хвана за ръката, когато внезапно погледът й бе привлечен от краката на Луи. Тъмни, космати, с прекалено дълги, почти извити нокти, краката на дявола. Изпита неудържимо желание да ги погали, да ги покрие с целувки, да ги оближе. Пламна от смущение. Не можеше да откъсне очи от тях, не виждаше нищо от това, което ставаше на екрана, краката я хипнотизираха. Ненадейно, кракът на Луи се плъзна и се отпусна върху крака на Жюлиет, разходи се нагоре-надолу по него, одраска го, беше истински любовен акт, пръстите на двамата се преплитаха, разделяха се, свиваха се, отново се преплитаха… любеха се пред нея. Тя стана и излезе от стаята, обхваната от ревност.

От тавана долетя музика от времето на нямото кино, изпълнявана от механично пиано.

— Пианото работи ли? — учуди се госпожа Тюил.

— Кое пиано? — попита Жюлиет.

— Пианото на Минет. Обучавал я един младеж, но се наложило да напусне, защото злите езици в селото започнали да подмятат, че й бил любовник!

— Може и да е било вярно — предположи Жюлиет.

Човек не може да твърди, че знае всичко за бабите си, само защото ги е познавал, когато са били вече старици. И без да иска, им е отнел правото да са мечтали и обичали.

— Младежът изчезнал и никой повече не я чул да отвори дума за пианото… Предупреди приятеля си да внимава, защото подът на тавана не е много здрав.

— Луи? — извика Жюлиет от мястото си.

— Да, пиленцето ми — отговори той, показвайки рошавата си глава на таванското прозорче.

Жюлиет се изчерви. Кой ли беше чул „пиленцето“? Никой…

— Внимавай, според мама имало дупки по пода, да не хлътнеш в някоя!

— Добре. Супер, пианото работи, ще има изненада за вас. Ще дам концерт.

— Той свири на пиано? — попита госпожа Тюил.

— Да.

— А какво работи?

— Ами… актьор е.

— Това не е работа!

— Свири на пиано по баровете и композира музика за реклами.

— Познава ли Жан-Франсоа Пенсон?

— Не.

— Ти вече не се ли виждаш с него?

— Изгубихме се от поглед в последно време.

— Жалко. Толкова свестен младеж. Много щях да съм доволна, ако с него… ако ти и той… Щях да съм доволна да ми стане зет.

— Още съм много млада да мисля за брак, мамо.

— Останах с впечатление, че държиш на него.

Така си беше — много силно се бе стремила към него. Щеше дори да се омъжи за него, ако й бе предложил.

— Нещата са сложни, мамо.

— За вашето поколение. За моето бяха много прости.

На тавана Луи продължаваше да свири. Удряше по клавишите и Жюлиет усещаше как ликува. Подхвана „Париж, това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“.

На моравата всички слушаха, клатеха глави в такт, някои бяха станали и танцуваха. Настроението беше ведро. Затворила очи, Жюлиет се замисли за щастието, този тънък, прозирен воал, който щеше да обвие къщата… В това време Луи засвири любимата си мелодия, която го вдъхновяваше, радваше го, караше го да танцува: Cost, cosa, it’s a wonderful world. Cosi, cosa…

 

 

Луи изстреля ракетите сам. Посред бял ден. На хоризонта слънцето все още грееше. Беше едва шест часът.

Развалиха му празника. При първите тактове на Cosi, cosa… Тюил, онова дребно и стиснато човече, скочи и изрева да прекрати музиката, след което го наруга и зашлеви дъщеря си. Пред очите на всички гости. Найлоновата му риза беше изскочила от панталона и тирантите му се бяха опънали до скъсване.

— Аха, пипнах ви най-после, значи, вие сте оня с cosi, cosa… и мръсните думи… долен мерзавец! Това сте вие, оня същият, който омърси името ми — повтаряше той, зачервен и задъхан, сочейки с пръст таванското прозорче.

Бе разкопчал яката на ризата си и съскаше през стиснати зъби.

— Не искам да ви виждам повече, господине, никога! Нито вас, нито дъщеря ми, вашата съучастничка. Вие се подиграхте жестоко с името ми, опетнихте репутацията ми. Никога вече… А ти, лъжкиньо, не очаквай нищо от мен, нищичко.

Той чукна с нокътя на палеца по предните си зъби, грубо хвана за лакътя госпожа Тюил и я помъкна навън.

Жюлиет посрещна с изправена глава кръстосания огън, остана така, докато външната врата се тресна, след което се обля в сълзи пред гостите, които, недоумяващи, се споглеждаха смутено или си намигаха клюкарски в очакване на обяснения.

— Това е заради картичката ти — ридаеше безутешно Жюлиет, седнала на моравата, подвила единия крак под себе си. — Заради картичката, която изпрати от Корсика…

Луи се беше свил в дъното на градината. Повдигаше му се. Омразата, повтаряше си той, омразата, която тлееше във всички двойки, във всички семейства, неизбежната омраза, навсякъде, където има институции, притежание, изключителни права… Той претендира, че обича дъщеря си, и проваля празника й. Заради някаква пощенска картичка, която му е преседнала и не е успял да преглътне.

Едва се сдържаше да не скочи да му размаже физиономията на онова дребно човече, на онзи гаден задник, дърт лицемер, който парадираше с принципите си и с доброто си възпитание… да му изстиска лайната от задника и да му намаже лицето с тях.

По-добре да вземе да изстреля ракетите.

Жълти, зелени, сини ракети, които се издигаха в облаците, пръскаха се на безброй бляскави късчета и си съперничеха със слънцето…