Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scarlett, si Possible, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Румяна Маркова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Панкол. Наричайте ме Скарлет
Френска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2013
Редактор: Росица Ташева
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-188-5
История
- —Добавяне
Глава 11
„Сто и десет хиляди зрители са накацали по трибуните на стадиона на ацтеките в Мексико, за да присъстват на финала на Световната купа по футбол, титаничен двубой между Италия и Германия…“
Мартин завъртя припряно копчето, търсейки друга станция.
„Голямата писателка Елза Триоле ни напусна. Прочутата спътница в живота на поета Луи Арагон беше на…“
— Няма ли нещо по-весело?
— За бас нищо не е достатъчно бесело — отвърна Розита. — Сега за бас има само черно.
Мартин сви рамене и не си направи труда да отговори.
Вече беше средата на юни, но тя така и не се осмели да каже на Ришар, че заминава. Оставаха едва десет дни.
— Розита, как бих могла да бъда весела?
— Така си е. Бие нищо не направихте, за да сте бесела.
Ришар правеше планове за лятото, за есента, за зимата. Ришар непрекъснато повтаряше „ние, ние“. С времето, изправен пред угриженото й изражение и разсеяността й, той започна да става подозрителен. „Да нямаш някой друг, а? Кажи ми, веднага ще отида да му разбия физиономията…“ Тя клатеше глава: „Не, не. Нищо подобно. Кълна ти се, че нямам…“. „Тогава какво има? — не преставаше да я пита той. — Какво ти е?“ Нищо, освен доверчиво отпуснатата в скута й глава, когато казваше: „Предавам се, предавам се, влюбен съм в теб…“. Доверието на Ришар срещу диплома от „Прат Инститют“.
Розита я наблюдаваше и клатеше обезкуражено глава. „Тоба момиче ми създава грижи“, разсъждаваше тя. „Няма да се учудя, ако изпадне в нербна депресия… Той ми изглежда ужасно дълбоко засегната, така ми изглежда.“ Другата лингвистична странност на Розита беше пълното й пренебрежение към граматическата категория род, което в някои случаи водеше до сериозни обърквания и недоразумения.
— Жюлиет прибра ли се от лекции?
— Да. Много е доболен. Изпитите много успешни.
— Ще се кача да я видя. Тя ще ми оправи настроението — каза Мартин, въздишайки покъртително.
— Чакай да ти разкажа, на изпита бях седнала до едно момиче, омъжено за свещеник! — посрещна я от вратата Жюлиет.
— Страхотен късмет си извадила!
— Поговорихме си, докато чакахме да съобщят темите, и тя ми съобщи, че във Франция имало около триста женени свещеници. И да ти кажа още нещо любопитно. Тя не взема хапче антибебе, защото папата е против. Казах й: „Ти още ли се съобразяваш с приказките на папата, нали си омъжена за свещеник, който на всичко отгоре е загърбил църквата!“. „Да — отвърна тя леко притеснена. — Папата ще си остане завинаги наш пастир.“ След този разговор ми беше доста трудно да се съсредоточа.
— Така като те гледам, при теб всичко върви по мед и масло.
— Идеално. Дори започвам да си мисля, че правото е интересна материя.
— Жюжю… Хич ме няма. Какво да правя?
— Напълно нормално. Много сме силни, когато решаваме чуждите проблеми, и напълно безсилни, когато сме изправени пред нашите собствени. Все ще трябва да му кажеш някой ден. Какво чакаш още?
— И аз не знам. Въобразявам си, че университетът ще промени датите, че лекциите ще започнат чак през октомври… — Мартин се насили да се усмихне, но без особен успех. — … че ще се разгори международен конфликт и ще затворят границите… Дори си представям как избухва война и двамата се оказваме принудени да се крием в мазето и да делим един мизерен дюшек… Не мога, Жюлиет, уверявам те, не мога.
— Добре, кажи ми какво ти се иска?
— Нищо. Да си легна и да спя, Жюлиет. Вярно е, че човек не може да има всичко: и любов, и успех в живота. Това са залъгалки, с които пълнят списанията. Погледни ме, аз съм направо жалка. Всичко е само лъжи, лъжа себе си, лъжа него, лъжа нас двамата.
— Престани. Няма смисъл да драматизираш. По-добре иди и поговори с него.
— Няма да понесе мисълта, че се колебая между него и нещо друго. Не го познаваш. Очите му потъмняват от гняв, ако случайно някой мъж спре погледа си върху мен! При това положение как искаш да му кажа, че заминавам да уча в Америка, представяш ли си реакцията му…
— Но тук става дума за много повече от учене, това е детската ти мечта. Спомни си времето, когато беше касиерка в супермаркета.
— Да, но с него изживявам друга мечта. Мечта, която изобщо не бях предвидила.
— Само не ми казвай, че ще се измъкнеш тайно и ще му оставиш бележка на възглавницата!
Мартин закърши ръце. Беше си прибрала косата с ластик, мазният й бретон висеше на клечки, шнолите, пуловерът и очилата бяха в различен цвят. В ъгълчетата на устата й се бяха очертали дълбоки бръчки, очите й бяха зачервени.
— В края на краищата ще оставя нещата да следват собствения си ход… каквото дойде. Ще се осланям на случайността, на звездите. Напоследък чета хороскопите. Да ти призная, дори отидох на гледачка! Знаеш ли какво ми каза? Огледа линиите на ръката ми и заяви: „Обича ви, страшно ви обича този тъмнокос младеж, направо да ви завиди човек, толкова е влюбен! Внимавайте, госпожице“.
— Ти наистина си последният човек, който предполагах, че може да изпадне в подобно положение — замислено поклати глава Жюлиет.
— Ако беше на мое място, какво щеше да направиш? — попита Мартин за осемхиляден път.
— Аз ли? Щях да остана… какво има толкова да му мисля. Само че аз нямам нито твоята амбиция, нито твоята воля.
— Говорила ли си за това на Луи?
— Споменах само, че заминаваш в края на юни. Не съм му казвала нито за Ришар, нито за притесненията ти. Така се бяхме разбрали, нали?
Мартин кимна.
Щеше да е по-добре, ако Жюлиет беше споделила с Луи.
Наскоро агентът на Луи му бе съобщил, че ще получи важна роля в „Конформистът“ на Бертолучи.
— Това е шансът на живота ми. Ще го отпразнуваме. Довечера. Ще дойда да те взема и ще празнуваме — съобщи й той по телефона.
Жюлиет не беше чувала за Бертолучи, но затова пък отлично знаеше какво разбира Луи под „празнуване“.
Вечерта той се появи, дегизиран като магьосник, нает за детско тържество. Наметнал черна пелерина, черен цилиндър, бяла риза с дантелено жабо. Беше си гримирал очите, досущ маскирана костенурка.
— Добър вечер, госпожи, добър вечер, госпожици, добър вечер, господа.
Наближаваше осем часът и в хола се бяха събрали един от клиентите на Режина, самата тя, Емил, Бенедикт, Ришар, Мартин, Унгрун, Жюлиет и Розита, която си тръгваше и тъкмо си закопчаваше шлифера.
Всички го зяпаха удивени. Той се усмихна, доволен от постигнатия ефект.
— Тази вечер празнуваме. Имам изненада за вас, която ще склоня да ви разкрия само при условие, че обещаете всички, повтарям, всички, да затворите очи, за да настъпи светлина…
Розита сви рамене. Тя нямаше доверие на Луи. Не го харесваше особено. Според нея той беше разпуснат, нечистоплътен, „дори леко перверзен“ и подчертаваше: „Този мъж само с поглед може да накара сутиена би да хбръкне“.
Присъстващите затвориха очи, с изключение на Жюлиет, която ги държеше полуотворени. Луи отметна пелерината и оттам се показа огромна бутилка шампанско, магнум, която му стигаше почти до кръста.
— Ау! — възкликна Жюлиет смаяна.
— Тя не игра честно — ревна Луи — и ще бъде наказана. А останалите, добричките и послушните, отворете очи. Заповядвам ви да го сторите!
Те отвориха очи и гръмко заръкопляскаха.
— Бие няма да можете да я отборите — предупреди Розита практично.
— Напротив, ще я отворя… със сабята.
Той измъкна изпод пелерината си дълга бляскава сабя.
Жюлиет неволно извика.
— Ще наплеска целия мокет — замърмори Розита недоволно.
— Донесете чаши! — театрално се провикна Луи.
— И найлон за мокета — добави Розита.
Луи пропусна покрай ушите си недоброжелателната забележка и развъртя над главата си сабята. Тя се завъртя, засвистя, всички я следяха, като предпазливо свеждаха глави, а Луи стоеше изправен, зъбите му блестяха в свирепа усмивка.
— Вие треперите, лакеи нещастни, овце жалки…
Емил погледна Бенедикт. „Този тип наистина е странен.“ Бенедикт допря палец до слепоочието си и го завъртя, сякаш го завинтваше.
— Готови ли сте? — попита Луи. — А ти, острие свистящо?
Сабята се спусна стремглаво надолу и гърлото на бутилката отхвръкна.
— Госпожи, госпожици и господа, нека празникът започне сега!
Ришар не откъсваше очи от Луи, омаян. За миг се поколеба, но в следващия миг вече френетично го аплодираше, последван от всички присъстващи.
— Избади късметът — не отстъпваше Розита, непримирима.
— Дойде време за наздравиците! Аз ще вдигна тост пръв — обяви Луи. — Нека този филм ми донесе слава и световна известност.
Той вдигна чаша и отпи една глътка.
— Винаги трябва да мислиш за себе си, защото никой няма да го стори вместо теб.
След което шумно и продължително се оригна.
— За Жюлиет, моята любима, пожелавам успех и вяра в себе си.
Жюлиет кимна и направи реверанс.
— За Розита, която не ме харесва и трепери за мокета си: купища химически препарати с магически свойства.
Розита го изгледа кръвнишки, вдигайки чашата си.
— За Бенедикт: кариера, която да продължи с галопиращо темпо. За Емил: смелост да се покаже на висота.
Бенедикт не се сдържа и му се усмихна, поднасяйки деликатно чашата към устните си.
— За Унгрун: снимки на всички корици на най-престижните френски списания!
Унгрун пламна от смущение. Откакто я оперираха и премахнаха сенките под очите й, отвсякъде валяха предложения и тя едва смогваше. „Внимавай, да не ти се появят пак сенки!“, поднасяше я Жюлиет.
— За Режина: един истински френски съпруг.
— Повтори, повтори — помоли Режина, мацвайки с пръст зад ухото си малко шампанско.
— За Мартин: предстоящото й пътуване до Америка да й отвори широко вратите към успеха.
Мартин стисна сковано столчето на чашата.
Ришар пребледня. Присвитите му очи заприличаха на черни цепки.
— Какво пътуване? — попита той, фиксирайки Луи.
— В Ню Йорк, там ще продължи да учи. Датата наближава, нали така беше?
— Ню Йорк — запелтечи Ришар. — Тя заминава за Ню Йорк…
— Май направих гаф — отбеляза Луи, навел глава.
Ришар се обърна към Мартин.
— Вярно ли е?
Тя затвори очи. Сякаш цялата се изпразни, от главата до върха на пръстите на краката. Животът бавно я напускаше. Ще припадна, помисли си. Направи опит да каже нещо, но от устата й не излезе никакъв звук. Ришар я гледаше втренчено и стоеше като истукан. И той не можеше дума да обели. Двамата приличаха на восъчни фигури, изправени лице в лице. Останаха в тази поза няколко минути, които им се сториха векове. Без да продума, Ришар излезе от хола. Мартин се отпусна в един фотьойл.
— Тичай, догони го, обясни му, кажи му, че не е вярно — викаше Жюлиет, паникьосана от вцепенението, в което бе изпаднала Мартин.
— Какво направих, боже мой! — провикна се Луи, съкрушен.
Жюлиет отиде при него и тихо му обясни:
— Ришар не знаеше. Мартин не се осмеляваше да му каже.
Луи прокара ръка по лицето си.
— О, съжалявам… моя е вината.
На лицето му се изписа изражение на безкрайно угризение, приличаше на малко момче, направило някоя огромна глупост, и Жюлиет направо се умили.
Луи коленичи пред фотьойла на Мартин.
— Ужасно съжалявам. Исках само да се забавляваме.
— Не е твоя вината — разхълца се Мартин. — Аз съм виновна, знаех си, че ще свърши по този начин… Очаквах го.
— Страхотен гаф, дума да няма — заяви Бенедикт.
— Той не е виновен — възпротиви се Жюлиет, — той просто искаше да ни направи удоволствие.
— Да направи удоволствие на себе си, искаш да кажеш.
— Много си несправедлива.
— Отибам при него — решително каза Розита. — Аз ще му погоборя.
— Не, аз ще отида — заяви Мартин. — Сега вече знае.
— Къде живее? — намеси се Луи, поободрен при мисълта, че нещо ще се прави.
— На битака.
— Ще те закарам.
— Идвам с вас — заяви Жюлиет.
Тримата отидоха заедно до Порт дьо Клинянкур. Жюлиет държеше за ръка Мартин, която плачеше и криеше лице в ръкава на палтото си.
— Не ти ли е топло? — попита Жюлиет, посочвайки палтото.
— Негово е. Той ми го подари, твърдеше, че се заплитало в колелата на мотопеда му.
Тя подсмръкна. Жюлиет я погали по лицето.
— Ето на, виждаш ли. Обича те. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.
— Никога няма да ми прости, че го научи така пред всички.
— Напротив, ще ти прости.
— Дори не направих усилие да го задържа. Държах се като някаква мърла… За малко да припадна.
— Не говори така.
Жюлиет обърса лицето й, оправи косата й, изчисти размазания туш за мигли.
— Малко да те постегнем, трябва да бъдеш красива, миличка.
Мартин й се усмихна през сълзи.
— Жалко, че ти не си момче — каза й тя.
Бяха стигнали до кръчмата на семейство Брузини.
— Да те изчакаме ли? — предложи Жюлиет.
— Не. Не знам колко време ще ми е нужно. — Тя повдигна яката на палтото. — Не съм ли ужасно плашило?
— Нищо подобно… Ти си най-красивата — успокои я Жюлиет.
Тя пак подсмръкна и излезе, тряскайки вратата на колата.
Жюлиет я проследи с поглед и я видя как потропа на външната врата. Отвори й една жена, около петдесетте. Запасана с престилка, обута в пантофи, с разплетен кок.
Още щом зърна Мартин, тя се развика:
— Не иска да те вижда… Каза ми: „Мамо, не й разрешавай да ме доближава“. Махай се, ти си лошо момиче. Разплакваш сина ми.
— Трябва да го видя, да му обясня — умоляваше я Мартин.
— Нали ти казах, че той не иска да те вижда. Разплака се, синът ми се разплака, той, който не е проронвал сълза от бебе. Ти си виновна, заради теб плаче.
Мартин продължаваше да се моли, но жената тресна вратата под носа й. Девойката седна на стълбите. Жюлиет се приближи при нея.
— Хей…
Мартин вдигна глава.
— Какво ще правиш сега?
— Ще остана.
— Къде?
— Тук. Все някога ще излезе.
— Сигурна ли си?
— Да, прибирай се вкъщи.
Жюлиет се поколеба.
— Тръгвай — повтори Мартин, — остави на мен да се оправям.
— Добре, щом искаш…
Но не си тръгна, запристъпва от крак на крак.
— Искаш ли да ти донеса един сандвич?
— Не, не съм гладна. Върви си, иначе пак ще се разрева.
Жюлиет се отдалечи неохотно.
Мартин й махна.
Жюлиет се върна при колата.
— Аз съм виновен… Какъв тъпак съм, не е истина.
— Не е вярно. Не си виновен ти.
— Не смяташ ли, че ще е по-добре да останем и ние?
— Тя не иска.
Луи шофираше мълчаливо по пътя към дома и Жюлиет нямаше желание за приказки.
На улица „Плант“ ги очакваха.
Бяха се разделили на песимисти и оптимисти: едните твърдяха, че той ще се върне, другите бяха на противоположното мнение и го отстояваха.
— Лежиш си във ваната и телефонът звъни, ще отидеш ли да вдигнеш, или не? — обърна се Луи към Емил.
— Няма да вдигна.
— Така си и мислех.