Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (36)

Глава 7

— Ало, добър ден. Бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

— Луи, Луи! Сега пък откъде се обаждаш!

— От Дижон, градът на горчицата, и си мислех, че след като мина през още няколко пункта за пътна такса, би било чудесно да мога да погаля най-прекрасното дупе на света.

— О, да, да…

Жюлиет потропваше от радост и нетърпеливо увиваше на пръста си шнура на телефона.

— В такъв случай среща в „Ленокс“. Някъде около осем. Ще вземеш най-хубавата стая, ще поръчаш най-скъпото шампанско, хайвер, пастет от гъши дроб и всичко каквото ти хрумне. А, и телевизор, искам стая с телевизор. Имам мангизи, пълен съм с мангизи, пиленце, ще празнуваме!

Идва си, въздъхна с облекчение Жюлиет, без италианска годеница, скрита в багажника на колата. Прибира се. Корсика, Гърция, Италия — Луи Гаяр се завръща на големия екран: „Бен Хур“, „Сид“, „55 дни в Пекин“, суперпродукция с белозъбата усмивка на Гаяр, с муцуната му на корсар здравеняк, походката на чаровник и съблазнител, погледа на укротител на змии и двурогите дяволски копитца, които надничат изпод завивките. Ще падне голям смях, размечта се Жюлиет, изкачвайки стъпалата две по две… Ще се кикотя с пълно гърло, ще говоря глупости, ще разтварям крака и ще си губя акъла.

Втурна се в банята.

Унгрун се излежаваше във ваната, намазала лице с белезникава каша, с увиснала цигара в ъгълчето на устните. Правеше опити да си спести операцията за премахване на сенките под очите, като се плескаше с всевъзможни маски за разкрасяване: бели, зелени, сини, розови… Днес беше ред на бялата.

— Луи си идва! Луи си идва! — провикна се Жюлиет, подскачайки и размахвайки ръце край ваната.

После се закова пред огледалото и пребледня.

— Боже мой, истинско плашило съм… с тази провиснала коса и пъпката на брадичката, която всеки миг ще пробие… Няма да успея да замажа всички щети! Маската ти с какво е?

— С пчелно млечице — отговори Унгрун, едва помръдвайки устни. — Не бива да говоря. За да има ефект, не трябва дори да мигам, трябва да стоя неподвижно, сякаш съм лед.

— От лед… Казва се „от лед“… Продай ми две кафени лъжички — делово предложи Жюлиет, гримасничейки пред огледалото.

Грозна си, моето момиче, истинска грозница. Това е резултатът от тъпченето с шоколад под предлог, че си успокояваш нервите.

— За кого ще се плескаш? — осведоми се Унгрун с тон на богата вдовица, поднасяща чашката чай до едва разтворените си устни.

— Нали ти казах, за Луи!

— В такъв случай получаваш безплатно.

— Благодаря. Дяволът ще ти го върне стократно! Мога ли да си намажа физиономията и да легна до теб във водата?

Унгрун направи гримаса, но се поизмести. Жюлиет не си падаше по усамотението.

— А до тоалетната самичка ли ходиш? — попита Унгрун.

Жюлиет сви рамене и се зае да нанася маската върху лицето си.

— Ей, по-леко. Това струва пари. Да не си влюбена, че слагаш толкова много?

— Влюбена? В Луи? Ти наред ли си?

Тя прекъсна заниманието за миг, поглеждайки побелелите си пръсти.

— Луи е моят брат-близнак.

— Близнак, с когото тресете къщата.

Жюлиет се ококори.

— Толкова ли сме шумни?

Унгрун разплиска леко водата.

— В най-скоро време ще започнем да продаваме билети за стълбището.

— О…

— Имаме късмет, че доста пътува. Ти обаче трябва да се замислиш за бедните момичета, обречени на въздържание.

— Това с въздържанието си е твоя, единствено и само твоя вина. Познавам страшно много мъже, които само чакат да ги повикаш с пръст.

— Нямам предвид мен.

— Кого тогава?

— Помисли малко…

Маската започваше да се втвърдява и Жюлиет една сега си даде сметка, че е още с дрехите на гърба си. Ще трябва да внимава да не си изцапа пуловера, като го съблича.

— Не ти, не и Режина. Мартин ли? Не. Бенедикт?

— Позна.

— Тя ли ти каза?

— Не. Обаче виждам как те гледа на другата сутрин.

— Трябва само да си избере някой принц, но истински, не онази жаба.

Унгрун прихна.

— О, по дяволите! Маската ми отиде на кино! Жюлиет, престани!

— Ти ме заговаряш.

Унгрун млъкна, Жюлиет започна да се съблича и вече стъпваше с единия крак на ръба на ваната, когато се сети нещо, втурна се гола към стаята си и се върна с книга в ръка. След няколко минути пискливият глас на Унгрун прекъсна четенето й.

— Жюлиет…

— Ето на, виждаш ли, пак ти ме заговаряш.

— Жюлиет, какво правиш?

— Нали виждаш, чета.

— Може ли да ми прочетеш един пасаж?

Жюлиет погледна книгата. Опита се да прочете нещо, но беше на исландски. В бързината беше влязла в стаята на Унгрун и бе грабнала първата книга, попаднала й подръка.

Разсмя се и скри лице в отворената книга.

— А, не. Отказвам да си вземам вана заедно с теб — възнегодува Унгрун, като видя омазаните страници. — Ти си направо невъзможна!

— Унгрун… Унгрун… Сърдиш ли ми се? — провикна се разтревожена Жюлиет.

Унгрун излезе, без да я удостои с отговор.

 

 

Той отвори куфара и го метна на леглото.

— Това е за теб.

— Всичко това?

Тя посочи преливащите от куфара минирокли, тениски, червени, жълти, сини найлонови колани, очила, сандали, гердани с висулки във формата на банани…

— Всичко това.

— Но…

— Когато един мъж те обсипва с подаръци, не е прието да протестираш!

— И какво трябва да направя в такъв случай? — попита Жюлиет превзето.

— Да се постараеш да си ги заслужиш.

Той я изгледа сластолюбиво и весели искрици затанцуваха в очите му. Жюлиет разбра. Луи заобиколи леглото, протегнал ръце. Жюлиет му избяга и се скри зад капака на куфара.

— Искаш ли да те хвана? — попита Луи.

Жюлиет не отговори.

— И да те вържа?

Играта започваше.

— Ще те хвана — повтори той и с един удар затвори капака на куфара.

Тя подскочи и се шмугна в гардероба, между нещата му. Вътре вече миришеше на Луи. Завря нос в старото му яке и го помириса. Бързо се съблече. Обу ботите му, метна на гърба си якето му и излезе.

— Аз съм момче — подхвърли тя, — искаш ли ме?

 

 

— Цигара?

Жюлиет кимна.

Той се бе стъписал, когато тя изскочи от гардероба, дълга и бяла с коженото му яке, със закръгленото дупе, черната коса, прибрана под платнения каскет, свела черните си очи, засенчени от дългите мигли, прехапала до кръв устни, с кълчеща се походка… Малко, разтропано и знойно курве.

Той тикна цигарата между устните й.

— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?

— Не… свършихме вече, сега сме в примирие.

Той я целуна, стана и отвори хладилника. Жюлиет наблюдаваше загорелия му квадратен гръб, покрит с гъсти, тъмни косми чак до кръста, по-гъсти между бедрата, къдрави по-надолу по краката. Харесваше тялото на Луи, миризмата му, вкуса му, когато го ближеше.

— Харесвам тялото ти.

Той не отговори, беше зает да отпушва шампанското.

— Защо не ни казват колко е хубаво да обичаме хората сексуално? Винаги говорят само за душата, за сърцето, за духа, но никога за задника. А той е нещо важно все пак.

— Защото не са те възпитали правилно. Но след това си наваксала, слава богу… Всъщност като се замислиш, няма нищо по-добро от католическото възпитание, то най-добре те учи да се чукаш. Как ли го правят онези, на които не са им втълпявали още от пелените, че чукането е грях?

— Когато се любя с теб, имам чувството, че изучавам самата себе си… то е нещо като приключение.

— Ами да, по-приятно е от почивка в някой „Клуб Медитеране“, пък и е много по-евтино!

Тапата изхвръкна с гръм и Луи разля пяната по бедрата и корема на Жюлиет.

— Досущ като във филмите за перверзни царе и царици.

— Кога ще гледаме филмите ти? — попита тя.

— В Италия на Коледа. Във Франция, нямам представа… Дори не знам дали искам да ги показват във Франция. Да ти кажа честно, ще ми се да се снимам и в нещо друго, не само в тези макаронаджийски уестърни.

Той разхождаше език по корема й, засмуквайки кожата й като вендуза. Тя го отблъсна, отбелязвайки, че се държи неприлично.

— Ами ти? Какво прекрасно натвори?

За миг се изкуши да го излъже, да се изтъкне, да си измисли разни проекти, но се отказа. Нямаше да лъже. Не и Луи.

— Нищо.

— Нищо?

— Ходя на лекции… нищо друго.

Когато се запознахме, си каза тя, имах амбиции. Сега колекционирам единствено разочарования.

Той я погледна разтревожен.

— Да не си болна?

Тя се усмихна леко.

— Болестта я няма описана в медицинския речник.

— Заради историята с Виртел ли?

— Не знам.

Не й се мислеше за това.

Жюлиет хлъцна.

Той я притисна до себе си.

— Не бива да униваш, само защото някакъв гаден шопар е искал да те прекара.

— Не е само Виртел… Всичко е кофти. Жоел, сестрата на Мартин, нали си чувал за нея, попадна в ръцете на садиста от Питивие. Сега е в шок. Не желае да говори за това.

— Трябва да се вземеш в ръце, миличка, да реагираш. Не можеш да поемаш вината за всички страдания по света, те нямат край.

Жюлиет зарови пръсти в черните му къдрици, в гъстите косми на гърдите му, опитвайки се да ги върже на възли.

— Кажи ми, аз неудачница ли съм според теб?

Той се отлепи от нея, отдалечи я на една ръка разстояние и я погледна очи в очи.

— Чуй добре какво ще ти кажа, Жюлиет. Не си неудачница. Ти си борец, който се съмнява в силите си. Готова си да нападнеш, но най-дребната драскотина те изкарва от равновесие, не издържаш на болката. Реагирай, не се отпускай, намери някаква работа. Каквото и да е, без значение, само и само да те разсейва от мислите ти.

Тя промърмори:

— Да, така е, знам много добре.

И Шарло, и той й повтаряше същото.

Както и тя самата впрочем си държеше звънки, по военному стегнати, окуражаващи речи. Нейна ли беше вината, че нещо продължаваше да я яде отвътре?