Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (34)

Глава 5

Режина си имаше достатъчно други тревоги и не се вълнуваше много-много от убиеца от Питивие. Истината беше, че едва ли можеше да посочи градчето на картата на Франция. Познаваше единствено престижните и знаменателни места, свидетели на личните й подвизи: Рамбуйе, Сен-Тропе, Вал д’Изер, Довил, кабарето на Режин, ресторант „Кастел“ в Сен-Жермен и съвсем отскоро улица „Плант“. А и здравият разум й забраняваше дори за секунда да си се представи като жертва на садист.

Пълен абсурд. Главната задача, която стоеше пред Режина, съдържаше две условия: първо, да си намери съпруг, и второ — да наеме домашна помощничка. Тъй като намирането на съпруг беше далече по-трудно постижима цел, на първо време се съсредоточи върху домашната помощничка.

Животът на улица „Плант“ започваше да става непоносим. Единствена тя се грижеше за „подробностите“ — така съквартирантките й наричаха натрупаните чинии в мивката, препълнените пепелници и мръсните прозорци. Ясно беше, че тя трябва да вземе мерки. Така че Режина се организира и намери необходимата им прислужница.

Розита беше от онези силни жени, червендалести и властни, които не се предаваха лесно. Беше испанка, напуснала родната Кастилия, след като баща й, едър земевладелец, открил, че се е влюбила в „червен“. Наложило се Розита да бяга. В една декемврийска нощ на 1947 година двамата с нейния любим Ким Наваро тръгнали след каналджията, който ги превел през тесните и стръмни планински пътеки. Мъката й била голяма: оставила у дома тринайсет братя и сестри, майка, която силно обичала, и живот на девойка от привилегированата класа. Не откъсвала поглед от широките плещи на Ким, който вървял пред нея, но често се обръщала назад. След като пристигнали във Франция, поискала да се оженят. Според Ким това било „буржоазен“ предразсъдък. Все пак склонил, тъй като Розита нямала нищо против да живее в чужбина, но не и опозорена. Когато поискала да отидат да живеят в Париж, Ким отново отстъпил. Настанили се в едно портиерско помещение. Килер, казано по-точно, тъй като стаята, в която нямало къде да се обърнеш и която им служела за спалня, трапезария, баня и кухня, не би позволила на небезизвестния съставител на речници господин Литре — ако би имал и минимален усет за социална справедливост — да нарече въпросната дупка „портиерна“.

В тази мрачна и тясна стаичка — без прозорец, имало само един тесен остъклен процеп, през който прониквала оскъдна светлина — се появили на бял свят две здрави и палави момиченца. Ким си намерил работа в кредитна търговска и индустриална банка. Превърнал се в глава на семейство и мъж с чувство за отговорност, твърдо решен да подкопава капиталистическата система отвътре.

За да свързват двата края и с надеждата да се разширят един ден, Розита ходеше да чисти жилища в кварталните блокове. Така се появи в къщата на улица „Плант“, след като беше залепила при хлебаря обява за търсене на работа.

Розита переше, гладеше, лъскаше, кърпеше, готвеше говеждо задушено и паеля, отговаряше на телефона, приемаше съобщенията и проявяваше такъв здрав разум и авторитет, че много скоро пое ръководството на цялата къща.

Също като канонизирания крал Луи IX, наричан Свети Луи, който според легендата раздавал правосъдие, седнал на сянка под клонест дъб, тя произнасяше присъди без право на обжалване.

Идваше три пъти седмично: понеделник, сряда и петък, и разпъваше дъската за гладене в кухнята, за да следи разговорите, които се водеха по време на закуска. Единственото, което издаваше испанския й произход, беше странното произношение — казваше „б“ вместо „в“. В началото момичетата силно се изненадаха от намесата на Розита в разговора им. Докато разсъждаваха надълго и нашироко по проблемите си, тя внезапно избоботи с поучителен тон: „Тряба да бидим, да бидим“. Много скоро престанаха да обръщат внимание на странната й фонетика. Според Розита Виртел беше дърт дръвник, а Милал, тъкмо обратното — верен и великодушен мъж. Между две пръскания с препарата за чистене и без да престава да движи чевръсто ютията, питията от улица „Плант“ отсъждаше безапелационно и никога не преразглеждаше взетото решение. Всеки новопоявил се в компанията задължително й беше представян, за да получи нейното одобрение. В противен случай новодошлият биваше подлаган на безмилостни гонения.

Тазсутрешният разговор се въртеше около прецеждането на бульона на телешкото варено, за да се отнеме излишната мазнина. Всяка си имаше своя рецепта и Розита не успяваше да ги разтърве, понеже всяка твърдеше, че нейната е най-добрата и се предавала в семейството от баба на внучка. Режина, обезкуражена, клатеше глава.

— Във Франция всеки е сто процента убеден, че неговата рецепта е най-прекрасната.

Единствено Мартин не намесваше баба си в разговора.

Мартин се беше отвяла някъде. Наслаждаваше се на едно състояние, което често бе критикувала и обявявала за презряно: състоянието на влюбеност. Мартин и Ришар. Само двамата, потънали във взаимно съзерцание. Паднал от небесата подарък, пред който двамата немееха, недоумяващи и възторжено усмихнати като бебета, които виждат за пръв път бляскавата коледна елха.

— Ощипи ме — заповядваше Мартин на Ришар, — не мога да повярвам.

Крадецът се смееше и толкова силно я притискаше до себе си, че я оставяше без дъх. Любовните излияния не бяха по неговата част и той ги изразяваше, стискайки я с всички сили, сякаш искаше да я смачка, буташе я на леглото и се хвърляше отгоре й, дори я боксираше.

— За какво мислиш? — питаше Мартин Ришар по хиляда пъти на ден.

— За теб… Искам да ти измисля име, с което само аз да те наричам, съвсем ново…

С Ришар Мартин преоткриваше любовните жестове.

В началото стоеше като препарирана, с ръце, увиснали край тялото, ужасена от връхлетялата я вълна, която я хвърляше към него. Удряше се в гърдите му и не помръдваше, изнервена, без да знае какво да прави с ръцете си, с устните си. Копнееше да го обгърне целия, да го глътне, да умре заедно с него.

Ришар проявяваше търпение. Развързваше сплетените ръце, крака, натрупаните в ума й предразсъдъци и страхове. Говореха. За всичко и за нищо конкретно: за захарната фабрика, за семейство Брузини, за откраднатите плетени шапки, за завода „Гренгоар“…

Двамата мълчаливци наваксваха изгубеното време, в което бяха стояли всеки в своя ъгъл със заключена уста. Сега се бяха отприщили, надпреварваха се да споделят дълбоко пазени тайни. Всеки слушаше жадно другия, удивен от отекващото ехо. Брузини, гадното италианско копеле от училищния двор, протягаше ръка на малкото момиче, което продаваше „Юманите Диманш“ след края на църковната служба. Притисната до тялото на Ришар, Мартин най-накрая се откриваше с удивление и възторг. Избирайки нея за любима, той й показваше, че е единствена, чудесна, незаменима, изпълваща целия свят. Затова любовта заема такова място в живота на хората, обясняваше си Мартин, то е, като да се гледаш във вълшебно огледало: изведнъж се виждаш най-красивата, най-умната, най-забавната, най-… Искаш да завладееш света и да се провъзгласиш за господарка на вселената.

Имаше и моменти, в които си казваше: „Не може да бъде, огледалото ще се разбие на безброй парченца, ще го разлюбя“. Опитваше се да гледа Ришар без розовите очила. Да го погледне отстрани с очите на непозната, с учудване и неодобрение. Човек не крои планове с крадец. Той няма амбиции, няма бъдеще, не се стреми да види отблизо небостъргачите… Това няма да продължи дълго, със сигурност. Един прекрасен ден крадеца ще го пипнат, а аз ще трябва да се спасявам, както мога. Той я галеше по косата, говореше й за името, което искаше да й даде, и тя бе готова да се прости с небостъргачите.

Не му каза, че иска да замине, не го стори нарочно, просто забрави. Но с времето премълчаното започваше да й тежи.

Подтикваше го да си търси истинска работа.

— Какво разбираш под истинска работа? — недоверчиво я поглеждаше той.

— Честна работа.

— Където се трепеш за нищо?

Три дни по-късно триумфално му предложи да работи като разносвач в „Кооп“.

— Колко плащат? — измърмори той, помръдвайки с рамене, сякаш му е станало тясно.

— Хиляда франка за начало.

Той направи презрителна гримаса.

— За начало и завинаги. Не е работа, в която можеш да се издигнеш.

Поколеба се, изгледа я накриво. Извади ключовете си от джоба и ги подхвърли във въздуха.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако приема?

Мартин потвърди, кимайки.

— Добре тогава. Ще се правя на пратеник на някое величие от нюйоркската мафия. Предпочитах да получа бачкане с бюро и телефон, заради мама… щеше да се гордее.

Вървеше пред нея и подхвърляше ключовете си във въздуха. Сърдит й беше, че му предлага такава тъпа работа. Не беше толкова загубен все пак. Сигурно я обича тази мацка, щом не може да я намрази, като му излиза с такъв номер.

Вбеси се и изрита един кестен.

Не знаеше как да се държи с нея. Обикновено не се церемонеше много с момичетата. Едно кръгче с мотора и право в леглото. Кратко и ясно. Никакво обвързване. Прекарваше времето си в подреждане на любимите си плочи и в четене на списанията за мотори. Веднъж все пак се влюби — почувства се все едно върви в черен коридор и се блъска в препятствия. Уплаши се и се измъкна. Момичето така и не разбра. Укри се вкъщи с надеждата, че ще му мине. Но не му минаваше, затова яхна мотора и отпраши за Мароко. Най-смешното беше, че като се върна, Боб му подхвърли, че мадамата била лапнала по него и ревала, когато офейкал. Тогава си каза, че сигурно е пропуснал нещо. Тази мисъл го занимава няколко дни, после излетя от главата му.

С Мартин се беше гмурнал в дълбокото. Имаше мигове, в които бяха като слепени един за друг, тогава чувстваше как тя омеква, разнежва се, идеше му да й предложи: „Омъжи се за мен, роди ми бебе, което да прилича на теб“. Блъскаше си главата, за да измисли нещо огромно, впечатляващо, та да разбере тя колко държи на нея. Ама не смееше. Тя изглеждаше толкова подредена… Мълчеше и я слушаше да говори. Започна да се опасява, че ако продължава да мълчи, някой ден ще се обърне срещу нея и ще я намрази. Сега, с тази истории с разносвача, май наистина я намразваше. Тя вероятно усети нещо и пъхна ръката си в неговата, за да пресекат, докато свети зелено, и мисълта за омразата се изпари… Тя беше първото момиче, с което можеше да се държи за ръка, без да се изпотява от неудобство.

— Каквото и да ми разправяш, онези в твоя „Кооп“ са тъпаци. Щяха да имат повече файда да ме наемат като консултант, да им давам акъл как да се предпазват от кражби. Много съм напред по този въпрос. Знаеш ли номера с банкнотата от петстотин франка?

Той внезапно се оживи. Обърна се и закрачи с лице към нея, обяснявайки ентусиазирано:

— Цъфва някакъв пич с пачка от по петстотин франка и я размахва под носа на касиерката. Докато плаща, измъква две пъхнати в пачката банкноти по сто франка. Впечатлена, касиерката, без да се замисля, му връща ресто до хиляда франка… Хитро, а?

 

 

Една неделна сутрин й се обади страхотно възбуден. Един приятел му дал за малко колата си, „Симка 1000“. Искаше да отидат до Питивие.

— Не искам да ме запознаваш с вашите, искам само да видя магазина за прежди и плетива „Филдар“.

След кратко колебание Мартин се съгласи. Беше 28 ноември, оставаха само три дни до деня, в който убиецът заплашваше, че ще удари отново.

Спряха на първата бензиностанция на магистралата и Ришар не откъсна очи от бензинджията, докато оня пълнеше резервоара. Когато седна отново на волана, на физиономията му се четеше неприкрито подозрение.

— Всички до един са крадци — измърмори той, пъхайки ключа в контакта.

— Кои са крадци?

— Бензинджиите… Знам ги аз.

— Аха — иронично подметна Мартин, — крадецът подозира колегите.

— Знам за какво говоря. Работил съм на бензиностанция. Значи, някой клиент зарежда малко бензин, за двайсет, трийсет кинта, след което бензинджията не връща брояча на нула, така че следващият клиент, освен своите плаща и двайсетте кинта на предишния, които бензинджията си слага директно в джоба. А да беше само това…

— Кога си работил на бензиностанция? — попита Мартин, като изу сабото си и качи крака на жабката.

Ришар свъси вежди неодобрително, но не отговори.

— Същото важи и за маслото… Твърдят, че нямаш, домъкват някакъв празен бидон и се преструват, че наливат.

— Кога си работил на бензиностанция?

— Без да броим онези по магистралите, които са комбина с хотелиерите… Пращат те за една нощ на хотел, под претекст, че имаш повреда на двигателя, минават един парцал отгоре и на другата сутрин, след като си се изръсил за нощувката, се изръсваш още веднъж за измислената поправка.

— Кога си бил бензинджия? — изкрещя Мартин.

— Миналата година.

— Нали твърдеше, че никога не си работил?

— Тогава бях принуден.

— Защо?

— Защото лежах в пандиза. Затова… Доволна ли си?

Мартин се потресе.

— Лежал си в затвора?

— Кофти, а?

— За какво?

— Дрога. Мароканска трева, която прекарах през Гибралтар. Спипаха ме, когато продавах на някакво цивилно ченге. Честно! Такъв един същият като мен, едно към едно, а се оказа ченге!

— Колко лежа?

— Една година. Само че когато ме пуснаха, трябваше да си връщам задължението. Петстотин франка на месец…

— За какво?

— Това е равностойността на стоката.

— Защо не ми каза досега?

— Защото е минало. Нямам желание да говоря за това.

— Има ли други неща, които си скрил от мен?

— Нищо не съм крил. Забравих да ти кажа.

Тя го изгледа неодобрително. Подозираше, че е способен да лъже, без да изпитва и капка угризение. Изработил си беше собствен морал според някакви негови си мерки и според ситуацията. Ако някоя лъжа го вадеше от затруднение, лъжеше, без да му мигне окото.

— Сега накъде да карам? — попита той, излизайки от магистралата и включвайки радиото.

Мартин седеше, стиснала зъби. С брадичка показа посоката и чак когато зърна стрелата на камбанарията на Питивие, се отпусна и забрави за разговора.

Спряха направо пред „Кафе дю Нор“. Мартин запозна Ришар с приятелите си. Подмина учудените усмивки, които недвусмислено твърдяха: „Мартин си е хванала гадже“. Ришар се настани пред флипера. Мартин отиде при него и се облакъти на стъклото.

— Кой е този тип, дето не откъсва поглед от теб? — процеди през зъби Ришар.

Мартин се обърна и видя Анри Бишо, бившият й неуморен поклонник. На бара. Сам-самичък. С прекалено дългите си ръкави и нокти, почернели от пръстта. Той вдигна чаша към нея. Странен жест от негова страна, сигурно си беше пийнал. Обикновено се спотайваше по ъглите.

— Един стар приятел — обясни тя.

— Да престане да те зяпа, че да не му размажа физиономията.

— Ти престани, Ришар, не ставай глупав. Той е безобиден. Никога не съм го поглеждала.

— Ама скивай го сега, не те изпуска от очи — продължи Ришар, стиснал ръба на флипера с побелели пръсти.

— Ето на, видя ли, изгуби една топка. По-добре се съсредоточи в играта, кокошкар такъв.

— Представям си каква двойка щяхте да бъдете. Добре, че се запозна с мен, та да поемеш в правилната посока към светлото бъдеще.

— Познай кой е? — викна някой зад нея и две ръце скриха очите й.

— Предавам се — отвърна Мартин, познала гласа на сестра си Жоел.

Сестрите се разцелуваха, Мартин запозна Ришар с Жоел. Двете седнаха на една маса. Анри Бишо не откъсваше очи от тях.

— Не е за вярване — прихна Мартин, — гледа ме с този поглед от четиринайсетгодишна! Ришар побесня.

— Чакай, още нищо не знаеш! Той се ожени. За Вероник Шарлие. Не те баламосвам. Тя наду корема. Всички знаят, че го ожени за себе си заради мангизите. Това ли е новото ти гадже?

Тя посочи Ришар, който се беше надвесил над флипера.

— Готин е, няма спор! Щастлива ли си?

Мартин тъкмо се канеше да й отговори, но Жоел я прекъсна.

— Аз вече реших, сериозно се заемам с красавеца Рьоне. Не съм ти казала, излизам с него… от септември. От три месеца го държа здраво, ама да не ти разправям колко усилия ми струва. С мъж като него всичко пада върху мен, но аз съм се вкопчила. Красив е…

Тя махна с ръка, нямаше думи да опише колко бе запленена от красотата му.

— И да ти кажа, знаеше ли, че това лято приятелката ти Жюлиет прекарала с него една нощ… той ми го каза. Да внимава къде стъпва, да не навлиза в моята територия, така да й кажеш. Защото аз ще го накарам да се ожени за мен, ако трябва, готова съм да направя като онази Шарлие, да забременея!

— Няма да мине! Този номер отдавна вече не минава — пресече я Мартин, унизена от поведението на сестра си.

— В Париж може би, но тук минава и още как! Смятай въпроса за уреден.

За миг Мартин се беше зарадвала, че е отново в Питивие, в познатото кафе със сестра си, но много скоро почувства, че се е откъснала от предишния си живот.

Чужденка на собствената си територия.

— Няма ли да отидеш да видиш нашите?

— Не, не този път… сега просто минаваме оттук. Не им казвай, че съм идвала, ще се натъжат напразно.

— Ти пък! Ако искаш да знаеш, те мислят само за убиеца. Тук всички само за това мислят… Я ми кажи, ще се бракуваш ли с играча на флипер?

Жоел я гледаше лукаво, досущ като някоя домакиня, излязла рано сутрин на пазар и на лов за клюки. След двайсет години ще бъде същата, помисли си Мартин, само дето ще е натрупала някой и друг килограм, ще е по-зачервена, по-сбръчкана.

— Аз да се бракувам? Ти нещо не си наред!

На лицето на Жоел се изписа гримаса на разочарование.

Ришар седна при тях. Жоел отново се разплямпа с въодушевление.

Изведнъж Мартин се уплаши сестра й да не заговори за Америка, за Ню Йорк, за университета. Скочи от стола.

— Хайде, омитаме се — подкани тя Ришар.

Когато излязоха на магистралата, той я притегли към себе си. Тя се отпусна на рамото му. Той й прошепна нещо на ухото. Тя не разбра и попита: „Какво, какво?“.

— Измислих ти име… Ще те наричам Марин. Красиво, нали?