Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (31)

Глава 2

Тревогите на Жюлиет се оказаха напразни. Жан-Франсоа Пенсон действително беше жиголо, но печен жиголо, който си разбираше от работата. Репутацията и жизненият му стандарт зависеха от доброто му здраве и той редовно ходеше на преглед — златното правило на съвършения жиголо.

Имаше и други правила: никога безплатна любов и най-важното, никакви чувства. В противен случай, край на бачкането, сбогом на лесния живот, на влоговете, скътани в швейцарски и канадски банки, край на луксозните автомобили, ризите „Шарве“ и блейзърите „Черути“. Жиголата, които се влюбваха, живееха за кратко с избраницата на сърцето им, след което на бърза ръка се връщаха към предишното си занимание. Или пък като наближеха четирийсетте, се оттегляха от занаята и сключваха изгоден брак.

Жан-Франсоа пристигна в Париж двайсетгодишен, воден от желанието да стане автомобилен състезател. Живееше икономично, ходеше на уроци, човъркаше разни автомобили, дори участва в някой и друг пробег. Родителите му изпращаха нищожна, направо смешна месечна издръжка, колкото да не умре от глад. Тайно се надяваха, че ще се откаже и ще се върне в Питивие да наследи бащината нотариална кантора. Жан-Франсоа удържа на натиска.

Една вечер отидоха с приятел на бар. Свалиха ги две красиви жени, по-възрастни от тях. Отначало Жан-Франсоа се притесни от ноктите си, почернели от машинното масло, но една от жените сложи ръката му на бедрото си и той се отпусна.

Отидоха у тях.

На сутринта, когато си тръгваше, тя не отвори очи, отпусната в голямото легло с балдахин, а промърмори нещо неразбираемо, посочвайки плика, оставен на елегантната масичка.

— За теб… Смятам, че е достатъчно. Обади ми се.

Той се наведе и я целуна. Тя завря лице във възглавницата и прошепна:

— Довиждане. Хареса ми, искам да знаеш.

Прииска му се да отвърне „обичам те, благодаря“, но тя продължаваше да крие лицето си във възглавницата. Той придърпа завивката и се измъкна на пръсти. Беше първата му истинска жена. Нощта с нея беше нещо изключително и беше достатъчно да си припомни отделни жестове и думи, за да почувства как стомахът му се свива. Дори не му мина през ум да отвори плика.

Отиде при приятеля си и двамата се прибраха заедно с колата. Замаян от щастие, Жан-Франсоа гледаше през прозореца на симката.

— Колко ти даде?

Ухилен до уши, приятелят му си човъркаше един зъб с нокътя на палеца. Жан-Франсоа не отговори.

— Кажи де, не ти ли дадоха плик?

Сети се за плика, извади го от джоба и пак го прибра, искаше да го отвори по-късно, когато останеше сам в стаята си.

— Хайде де, няма ли да го отвориш?

— Не сега… после.

— Не те интересува колко ти е дала. Хич не си любопитен!

Жан-Франсоа извади отново плика и го отвори. В него имаше десет банкноти по сто франка и телефонен номер.

— Намерил съм му цаката, как мислиш! Заведението е известно с това. Посещавам го от време на време, за да закърпя положението, а както сам се убеди, съвсем не е неприятно.

Жан-Франсоа зяпна от удивление. Нямаше думи. Да ти плащат, за да правиш любов! Не можеше да повярва. Прекрасната жена, която му достави неизказано удоволствие, му беше дала и пари на всичко отгоре!

Повече не зачекна темата. Избягваше приятеля си. Опитваше се да се убеди, че с хилядата франка ще си плати уроците по кормуване за цял месец.

Тя го потърси две седмици по-късно.

Когато отиде у тях с букет жълти рози, се оказа, че е поканила и приятелка. Жан-Франсоа започна системно да закъснява за тренировки, натрупаната умора си каза думата. След шест месеца се отказа от състезанията. Сега имаше моменти, в които съжаляваше.

Купи си хубав апартамент, запозна се с момчета, които упражняваха съшия „занаят“, сдоби се с агент. Приятно му беше да играе ролята на съблазнител, но не искаше да се занимава с тарифи и организиране на срещи. На двайсет и осем години беше собственик на апартамент на улица „Варен“, в седми район, където квадратният метър застроена площ струваше най-скъпо, банкови сметки в Швейцария и в Щатите. Наскоро се беше сдобил с едностаен апартамент на „Парк Авеню“ в Манхатън и кроеше планове да закупи парцел в Хамптънс, шикозното място за отмора на нюйоркчани. Предстояха му още десетина добри години, после щеше да бъде вече много стар и уморен да продължава. Ако започнеш да хитруваш, веднага ти се разказва играта. Жените заплащаха много скъпо, не биваше да бъдат мамени.

Затова Жан-Франсоа живееше двойствен живот. Семейството и предишните приятели знаеха, че работи в рекламата, останалите, че се издържа от платената любов. Движеше се основно в средите на такива като него. Играеше покер, посещаваше заведенията, навсякъде го канеха. Научи се да говори английски, да играе голф, да носи смокинг, четеше „Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“. Стана истински професионалист. Чувстваше се като у дома си навсякъде. Нямаше нищо общо с онези жалки момченца, които се чукат тайно по за двеста франка… В интерес на истината, Жан-Франсоа се гордееше със занаята си. В края на краищата малко ли са красивите жени, които живеят на гърба на съпрузите си, единствено и само защото са млади и желани?

Единствената разлика беше, че с установената схема на действие — нежност, ласки, любовни подвизи и пак нежност — започна да се пита дали наистина работи, или не. Всъщност, опитваше се да се самоубеждава той, аз не спирам да работя. Във всеки момент беше мил, внимателен, предразполагащ, а извън ангажиментите така и не успяваше да се отпусне, да се ядоса истински, да свали от лицето си дежурната любезна усмивка, независимо че го харесваха и когато се държеше резервирано. Той предразполагаше всички без изключение със запазената си марка: неизменната очарователна, леко уморена усмивка.

Обичаше да се връща при родителите си в Питивие; там се срещаше с другия Жан-Франсоа и не се уморяваше да разпитва майка си: „Какъв бях? Правех ли това, а това? Дръзнал съм да кажа такова нещо на баба? Аз съм счупил вазата, сигурна ли си? И ти ми удари шамар?“. Изненадан, слушаше разказите на майка си, изваждаше старите снимки. Внимателно се взираше в снимките, правени на различна възраст, и разведрен, затваряше албума. Един ден отново щеше да стане онова малко момче… Засега се задоволяваше с образа, отразен в женските очи. Научи се умело да изразява любовните чувства, да чете в погледите им съкровения въпрос: „Дали щеше да се държи по този начин, ако не му плащах? Може би е влюбен в мен?“.

Те не знаят, те се съмняват, мислеше той, толкова съм ловък, че ги обърквам. Трябваше да стана актьор…

Обект на желание. Мъж, когото събличат и обличат. Нищо не си купуваше. Подаряваха му бутонели, костюми, копринени връзки. Него предпочитаха сред десетките други снимки в албума на агента му, него водеха на ресторант…

В компанията на сладката малка Жюлиет не почувства нищо, само защото тя не подписа чека. Липсата на пари пораждаше ответна липса на желание.

И той, и клиентките му изпълняваха своеобразен балет, вдъхновен от парата. Правилото ги задължаваше да се бръкнат, за да заплатят, и едва тогава той ги караше да забравят, че са заплатили. Правеше така, че пачката да изчезне, да се стопи в нежната целувка, а ласката, в която влагаше цялото си умение и която пронизваше тръпнещото тяло, отиваше за двайсетте процента комисиона на агента. Умееше да ги изслушва, да долавя тайните желания от едно леко трепване на клепачите, присвиване на устните, надяваше униформата на малкия паж, на непреклонния мъжкар, на хулигана, облечен в кожени дрехи от глава до пети, на улегналия татко в традиционния костюм с жилетка, за да приключи неизменно в ролята на довереник и душеприказчик.

Срамуваше се от начина, по който жените му доверяваха дребните интимни и отвратителни подробности за съпрузите си с маниакална прецизност и дълго трупана ненавист, сякаш с върховно удоволствие дестилирана капка по капка. Идеше му да си запуши ушите, но те се надпреварваха, престараваха се, прекаляваха, ровеха под чаршафите на семейното ложе в желанието си да извадят наяве всички семейни тайни, търсеха някоя забравена мания, някоя мерзка подробност. Той ги ненавиждаше, но никога не минаваше в лагера на мъжете, на съпрузите рогоносци. Защото ненавиждаше и тях не по-малко — високомерието им, самодоволството им, начина, по който бързаха да си получат удоволствието…

Затова, когато му дойдеше до гуша, отвратен, се прибираше вкъщи и включваше телефонния секретар. Нямаше го. Спасяваше се. Съхраняваше се. С часове редеше пъзели. Сам. Или кроеше планове как да преобрази живота си напълно, пресмяташе печалбите от борсовите спекулации, лихвите, натрупани по сметките му в чуждите банки, любуваше се на снимките от нюйоркския си апартамент или на парцела в Хамптънс…

След десетина години щеше да е натрупал достатъчно пари, за да се установи в Щатите и да заживее като рентиер. И тогава ще се радва на живота, ще се научи да живее единствено и само за себе си.