Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (3)

Глава 2

Тази сутрин в коридора се образува истинско задръстване. Режина стоеше в банята от повече от половин час. Валери и Унгрун клечаха отпред в очакване вратата да се отвори. Сигурно се е случило нещо извънредно, помисли Жюлиет, защото Валери обикновено много държеше на етикета.

Животът на авеню „Рап“ следваше точно определени правила, установени от Валери, която съблюдаваше спазването им със строгостта на майка игуменка: забранено е да се водят нощем гости, телефонните разговори не следва да продължават по-дълго от изтичането на пясъка в пясъчния часовник от едната половина в другата; разрешено е да се говори по телефона между седем и осем вечерта (съдбовни часове, от които зависи как ще организираш вечерта си); забранено е да се вземат чужди хранителни продукти от хладилника, да заемаш повече от определеното за теб място в шкафовете, и най-важното, забранено е в пиковите часове да ползваш банята по-дълго от петнайсет минути. Тази, която наруши правилника, я грози изгонване.

Въпросната сутрин действително се беше случило нещо извънредно: на закуска Режина бе обявила, че е получила първата си роля в киното с партньор Габен.

— Жан Габен ли? — попита Жюлиет, впечатлена.

— Естествено, не Роже! — отговори Валери с тона на човек, научил първи новината.

Засегната, Жюлиет млъкна. Трите момичета непрекъснато й създаваха усещането, че е една жалка провинциалистка. Невинаги го правеха нарочно, но по интонацията или по учудено повдигнатата вежда тя долавяше, че й липсва културата на парижанките.

Голямата надежда на Режина беше да продължи кариерата си в киното — трийсет и две години са пределна възраст за една манекенка.

Сутрин на закуска, когато беше без грим, най-ясно си личеше, че е време да слиза от подиума — разширените пори, леко отпуснатите бедра, прорасналите тъмни корени на косата… В този занаят разковничето на успеха е да си руса. Откакто изобретиха киното, блондинките се котират най-високо, те са на почит. Може брадичката ти да е остра и кожата на дупки, но ако си блондинка, след теб постоянно бибиткат клаксоните на луксозните автомобили. Ако си брюнетка или чернокоса, трябва да си идеална, за да оцелееш. Дори Евита Перон била принудена да се изруси, за да възпламенява от балкона с речите си тълпите в краката й! Затова няма нищо чудно в това, че Режина…

Жюлиет най-много се отвращаваше от веждите на Режина — две проскубани чертички рижи косми. Отблизо манекенките съвсем не са толкова привлекателни, колкото изглеждат на снимка. Дори Унгрун, която е едва на двайсет и две и бебешкото й лице грее от страниците на списанията, е съвсем обикновена сутрин на закуска. Гърдите й са толкова тежки и провиснали, че директорката на агенцията, за която работи, й предложила да ги поскъси. Унгрун се колебае. Заради годеника си, останал в Рейкявик, който много обича да увива ръце с гърдите й. Писала му е и чака да й отговори. Станала е манекенка, за да му купи магазин за електродомакински уреди, затова той трябва да вземе окончателното решение.

Режина се разпяваше в банята. Ло-а, ло-а, ло-а, ло. Гамата от горе надолу и обратно. Сменяше октавата, вариациите, ли-о-ли-о, ли-о, ли-о, ли. Режина твърдеше, че мъжете имат по-малко бръчки, защото всяка сутрин, докато се бръснат, гримасничат пред огледалото. Вокализите са нейните гимнастически упражнения за лицето. Режина е извор на рецепти и чудодейни решения за всякакви житейски проблеми. Жюлиет се замисли дали да не опита някой от триковете на Режина, за да сложи край на неприятното изживяване с изпотения си скалп.

Откакто живееше в Париж, бе позагубила предишната си самоувереност. Често се чувстваше изолирана от веселието, като момиченце, което наблюдава въртележката, а няма билетче да се качи. Преди да се премести да живее в Париж, човек трябва да премине подготвителен курс. Провинциалните кметства би следвало да организират такива курсове от двайсет урока под наслов: „Отивам да живея в столицата“.

За начало хората ще научат, че животът в Париж е много по-скъп, а съблазните са много повече. Трудно ще намерите улица без витрини. Изкушенията я дебнеха на всяка крачка и петстотинте франка от баща й се стопяваха незнайно как. Факултетът още не бе отворил врати и Жюлиет се размотаваше из улиците, сама. Лесна плячка за примамливите етикети.

Един ден реши, че така повече не може да продължава. Трябваше на всяка цена да си намери работа. Нямаше представа каква, затова започна да преглежда обявите във вестника. Плюсове: приятна външност, говореше английски (бе минала поне една трета от учебниците по метода „Харап“) и можеше да съгласува правилно миналите причастия. Минуси: не беше докосвала пишеща машина и беше пълна невежа по отношение на криволиците на стенографията. А разговорите приключваха неизменно с въпроса: „Колко думи на минута, госпожице?“. Една, отговаряше наум Жюлиет, при това, ако подредбата на клавиатурата е Azerty. Пишещата машина не фигурира сред темите на общата ми култура, но за сметка на това мога да ви издекламирам puella-puella-puellum или закона, който Архимед открил във ваната си. А знаете ли какво е заявил легендарният корсар Сюркуф на английския адмирал, след като онзи го победил?

Напразни усилия. Те бяха напълно лишени от въображение и ентусиазмът, който успя да предизвика с някоя и друга духовитост и с привлекателната си усмивка, клонеше към нулата. Срещите си приличаха като две капки вода: дълга, нагъната като акордеон опашка от момичета на всякаква възраст. По-старите гледаха с подозрение по-младите, хубавите наблюдаваха грозните с убийствен поглед. В челото на акордеона някакъв старшина излайваше неясни обяснения и раздаваше формуляри за попълване. После кандидатките се изреждаха пред началника на отдел „Кадри“, най-често господин с рамене, побелели от пърхот, и дрехи, наръсени с цигарена пепел, който обобщаваше всеки отговор с „ясно, да, ясно“, като слепец, останал без куче-водач, докато всъщност си мислеше какво ще гледа по телевизията довечера. Усещането, че зависи от благоволението или от лошото настроение на някакъв писарушка, когото дори не би удостоила с поглед в метрото, изпълваше Жюлиет с отвращение към обществото. Да се държи любезно, да се усмихва достатъчно мило, та той да реши, че… запазвайки достатъчно достойнство, та той да не си въобрази, че…

Всеки път се оказваше аут заради липсата на машинописни умения. Започна да ненавижда неистово Azerty.

— Намери ли бачкане? — попита Унгрун, прекъсвайки нишката на разсъжденията й.

— Не — отговори Жюлиет. — А не е да не се опитвам.

— Поговори с Режина — предложи Валери. — Тя има връзки навсякъде.

— Мислиш ли?

Режина най-после освободи банята и се прибра в стаята си. Жюлиет я последва. Реши, че трябва да каже нещо любезно, колкото да подхване разговора и да не изглежда, че я води единствено голият интерес.

— Хубава стая имаш. Може да се каже най-хубавата.

— Нормално. Плащам най-високия наем.

Не беше гримирана и Жюлиет избягваше да поглежда веждите й.

— Кажи, някой от познатите ти не би ли могъл да ми намери някакво бачкане?

— Например?

— Каквото и да е. Досега не съм работила. Само в магазина на родителите ми.

— Каква работа търсиш? На черно или как?

Жюлиет пламна от смущение.

Режина добави:

— Шегувам се, глупаче. В събота ще ходя на обяд при един приятел в Мили. Ако искаш, може да те взема с мен. Ще видиш известни хора. Ще можеш да поразпиташ на място.

Жюлиет й благодари. Реши да добави нещо мило, защото само „благодаря“ й се струваше недостатъчно.

— Добре говориш френски.

— Бих предпочела да ми кажеш, че имам хубаво дупе. По-полезно е за работата ми.

Жюлиет млъкна неловко.

— Виж, ти имаш хубаво дупе — заяви Режина. — Според мен няма да е трудно да ти намерят някаква работа.

Тя се засмя, грабна две малки гъбички и се зае да нанася по лицето си фондьотен.

— Но не го подчертаваш. Я се обърни малко. Не знаеш да се обличаш! И тази прическа! Ще трябва да ти оправим фасона, да ти измислим стил! Няма да те взема с мен в събота с тоя вид.

„Какво не ми е наред?“, недоумяваше Жюлиет. Какво толкова им е кофти на шотландския ми пуловер и на плисираната ми пола? Дрехите са толкова скъпи… Като гледам цените по вестниците, се чудя как се справят момичетата, ония, които имат фасон, както казва тя. Трябва да са милиардерки, крадли или проститутки. Или пък трябва да стана слаба като онази англичанка Туиги. Като си слаб, изглеждаш страхотно шик. Дори да носиш износен шлифер, фотографите те спират по улицата. Край на яденето и си намирам работа…

— Имаш ли познати в Париж? — попита Режина.

— Ммм… да.

— Кои например?

— Жан-Франсоа Пенсон.

— Кой е той?

— Синът на едни приятели на родителите ми.

— Секси?

— О, да! Висок, рус, с едни очи… Носи обувки номер четирийсет и четири.

— Спала ли си с него?

Жюлиет се колебае. Няма да изглежда такова „глупаче“, ако каже „да“.

— Не. Но ми даде телефона си.

— Обади му се. Ще излезем тримата заедно някоя вечер.

Само това остава, да ми го свие. Ще ми го свие, без да й мигне окото, със сигурност. Може да нямам кой знае какви шансове, но не ми се ще да ги пропилявам.

Режина старателно си поставяше намазаните с лепило фалшиви мигли. Лицето й бе станало гладко и бежово от фондьотена. Сложи си и руж на бузите. Сега вече е като на снимките, с които са облепени стените на стаята. На тях позира под ръка с прекрасни, усмихнати млади мъже със слънчев загар. За нея хилавите дребосъци не съществуват. Сигурно ги стъпква, без да ги забелязва. Режина се смее от снимките на стената.

Миналата вечер, понеже се отегчаваше в стаята си, Жюлиет отвори вратата към коридора и долови разговор между Режина и някакъв мъж. Много добре облечен мъж, целият в сиво, с дипломатическо куфарче в ръка. Очевидно бяха близки, изглеждаха много щастливи. Говореха съвсем тихо. Жюлиет не можа да чуе за какво става дума. После мъжът си тръгна.

— Какъв беше този мъж, който беше при Режина онази вечер? Мислех, че е забранено — попита тя Валери на другата сутрин, докато закусваха.

— Един от учениците й. Дава уроци по немски, за да си докарва по нещо допълнително. Не й стигат парите от манекенството.

— Разбирам.

Снимки, кино, уроци по немски. Режина беше много дейна млада жена.

— Хайде стига, дотук със съветите, трябва да се обличам.

Режина я избута към вратата и Жюлиет се озова в коридора.

Банята беше свободна, но когато стъпи на плочките, установи, че са мокри. Извърна глава към празния коридор и недоволно промърмори:

— Банята е отвратителна. Пък аз си мислех, че всеки трябва да чисти след себе си…

Отговор така и не получи.

Сифонът на ваната беше задръстен с валмо от косми. Със затворени очи Жюлиет го издърпа, погнусена. Завъртя кранчето на топлата вода, но потече студена.

Седна на ръба на ваната, пред очите й изникна банята в къщата им на улица „Курон“ в Питивие. Едва не се разплака.