Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scarlett, si Possible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Катрин Панкол. Наричайте ме Скарлет

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2013

Редактор: Росица Ташева

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-188-5

История

  1. —Добавяне

Глава 5

Бяха трима, на пръв поглед някъде между единайсет и петнайсетгодишни, и несъмнено си приличаха: мургави и кльощави. Испанци? Италианци? Или най-обикновени французи, си каза наум Мартин, която бе обсебена от желанието си да пътешества и на всяка крачка й се привиждаха чужденци. Да замине, да се махне, да избяга от супермаркета, превърнат в душегубка от августовския пек, да поеме по широкия свят.

Само че до настъпването на бленувания миг отговаряше за конфитюрите — предълга редица от рафтове, горните отрупани с бурканчета от 370 грама по три франка, от марката „Конфитюрите на баба“, а долните с домашни ягодови конфитюри в буркани от едно кило по четири франка и трийсет.

Трите момчета говореха с персонала, зареждащ щандовете, подробно разпитваха за всеки продукт, съпоставяха цените като клиенти, които са наясно с нещата, и касиерките ги наблюдаваха с майчинска усмивка, докато минаваха покрай тях.

— По-добре да си бяхте направили списък и да накупите всичко наведнъж — бе посъветвала един ден най-големия една от касиерките.

Той я изгледа с огромните си черни очи, по бузата му имаше следи от химикалка и с обезоръжаваща усмивка отговори:

— Да ви кажа, госпожо, ние вкъщи си нямаме майка…

Просълзена, тя бе добавила едно пакетче дъвка към бутилката мляко.

Момчетата бяха симпатични дори на охранителя, натоварен да следи за дребните кражби в магазина. Те му заявяваха, че когато пораснат, искат да станат като него, защото работата му била „като игра на индианци и каубои“.

— Защо не носите значка?

— Защото ще ме разпознават. Няма да мога да спипвам крадците на местопрестъплението.

— А какво значи „местопрестъпление“? — попита най-малкият.

Мъжът му бе обяснил съвсем ясно и научно.

— А в този момент опитвате ли се да спипате някой крадец?

Охранителят внезапно се беше разпалил:

— Опитвам се да спипам хулигана, който редовно обира щанда за домакински електроуреди. Стана вече месец, откакто се вихри!

— А свива ли колички? — полюбопитства най-малкият. — Защото аз лично много бих искал да си имам една.

— О, количките… обикновено открадват около триста във всеки магазин! — отвърна унило охранителят.

— Ау — възкликна момчето, ужасно впечатлено.

— Не, изчезват такива неща като транзистори, магнетофони, домакински роботи… Следващата седмица ще ми изпратят подкрепления от Поаси, ще затегнем наблюдението. Скоро ще го пипна.

Той прокара ръка по челото си. Кражбите удряха по реномето му и изпращането на двамата колеги го потвърждаваше. Трябваше да се прости с годишната премия, беше повече от ясно.

— Защо не заключвате витрините, както правят в останалите магазини — предложи най-голямото момче.

— Не се вписва в политиката на магазина. Ние тука сме по доверието.

Мартин ги наблюдаваше, усмихната. Страшни са, няма съмнение. Заблудиха всички без изключение, сложиха ги в малкото си джобче, дори онази гадна великанка, която се показва от стъклената си будка и ги поздравява, когато минават покрай нея. Никак не бяха балами, измислили си бяха хитра система: двамата се умилкваха на охранителя или на някое от момичетата, които приемаха стоката, а в това време третият отмъкваше плячката и се изнизваше през входа за зареждане, скриваше я някъде и се връщаше при братята си, невинно усмихнат.

Прекалено любезното държане на хлапетата от самото начало й се бе сторило странно. Усмихнатите клиенти са рядка порода. Един ден бе изненадала най-дребния да се протяга, повдигнат на пръсти, за да докопа транзистор, сложен на един прекалено висок за ръста му рафт. След няколко неуспешни опита се отказа и сви един тостер от по-ниския рафт. Като се обърна, за да провери дали всичко е наред, зърна Мартин и погледите им се срещнаха. „Пипна ме“, прочете тя в уплашените му очи. Хлапето се въртеше във всички посоки, търсейки братята си. „Не съм“, усмихна се тя и извърна глава, сякаш нищо не беше забелязала. Случи се преди три дни и оттогава тримата я наблюдаваха, озадачени. Тя не им обръщаше внимание и си вършеше невъзмутимо работата. Чудя се дали свежите попълнения ще ги спипат. С вълнение си припомни деня, в който бе откраднала двете плетени шапки от магазина за прежди „Филдар“ — искаше да прилича на позьорката на класа, Бенедикт Тасен, която лансираше модата на напластените дрехи. Тогава една от жените, които зареждаха щандовете, я видя и тя бързо се изниза от магазина. Това, което ми се иска да разбера, е какво правят с крадените вещи.

Вечерта, след като си тръгна от работа, мерна една сянка, която изскочи иззад купчина кашони на тротоара, но не спря.

Беше горещо. Мартин хвърляше мимоходом по някой поглед на изложените списания и илюстровани картички, на наредените по металните щендери обувки, примамващи с „изключително изгодни“ предложения… Спираше пред витрините. Колко много магазини за парцали! И кръчми, и магазини за хранителни стоки! Още с пристигането си в Париж се смая от изобилието. В Питивие, за да се облече човек, трябваше да пътува до Орлеан. Ами кината! В седмичното списание „Парископ“ преброи над двеста киносалона.

Иначе не можеше да каже, че Париж я впечатлява кой знае колко. Беше просто един етап преди Ню Йорк. Пристигна, въоръжена с пътеводител, с плана на метрото и оттогава не спираше да обикаля града. Съвсем самичка. Ходеше на кино, разхождаше се из Люксембургската градина, спираше се пред букинистите по кейовете на Сена… Жюлиет щеше да изкара края на лятото в Жирен, Унгрун в Исландия, Режина в Германия, Бенедикт беше в командировка в Ирландия. На улица „Плант“ се подвизаваше само Матилд. Матилд, която си живееше живота…

На Мартин й бе забавно да я наблюдава. На четирийсет и пет години открива нещата, които на мен са ми известни, въпреки че нямам още двайсет!

Една вечер американската й приятелка Джоун дойде на вечеря на улица „Плант“. Мартин започна да я разпитва за Ню Йорк. Джоун не знаеше какво да й отговори — не била стъпвала там. Предпочитала Европа.

— Там няма какво да научат старици като мен — бе заявила тя през смях. — Аз предпочитам Париж, Лондон или Рим. Ню Йорк е за младите, за амбициозните необвързани мъже.

Мартин беше разочарована.

— И да ви кажа — продължи Джоун, — Ню Йорк не е Съединените щати. Той е градът, в който отиваме, когато искаме да успеем, не е град за живеене. Вие вярвате в парите, така ли?

— Ами… да — отвърна леко смутена Мартин.

— В такъв случай това е вашият град.

Мартин нямаше търпение да се качи на самолета. Пресметна, че й остават още десет месеца. Ако всичко мине добре, през юни отлитам.

Отиде в американското посолство и от разлепените по стената информационни проспекти разбра, че може да кандидатства за студентска стипендия. При условие че е от бедно семейство и има диплома за завършено средно образование. Точно като за мен, идеално, каза си въодушевено. Попълни формулярите и сега чакаше резултата.

През това време живееше в Париж, по-точно казано, минаваше през града. Като чуждестранните туристи. Би могла съвсем спокойно да си се представи с риза на цветя и фотоапарат в ръка, като на тълпите, обикалящи града с панорамните автобуси. И тя като тях смяташе, че градът е красив. Разхождайки се из Париж, срещаше Волтер, Роден, Луи XIV, Жана д’Арк. Историята на Франция и на старата Европа. „Как да направиш нещо ново с всички тези предци, които не те изпускат от поглед!“, мислеше тя, наблюдавайки възхитено прекрасната гледка в парка „Тюйлери“ или на площад „Вож“. В този град бих могла единствено да се развличам, да мързелувам, да прелиствам стари книги и да се наливам с кафета, потопена в атмосферата на вековете…

Погълната от тези разсъждения, не бе забелязала сянката, която я следваше по петите. Огромна сянка, която се очертаваше по стените и изчезваше всеки път, когато тя спираше, след което отново тръгваше подире й.

Накрая долови някакво рязко движение зад гърба си и докато се обръщаше, зърна за миг някой да се спотайва зад голям транспарант с надпис „Извънредна разпродажба“.

Решена да види за какво става дума, надникна зад плаката.

Там, свито надве, клечеше хлапето, което бе видяла да отмъква тостера. Тя му се усмихна.

— Какво правиш тук? Следиш ли ме?

То се изправи, обидено, че го бяха разкрили. Залязващото слънце отново очерта на стената огромната му, разкривена сянка. Мартин не се сдържа и весело се разсмя.

— Защо се смеете?

— Ей така. Какво искаш от мен? — попита тя. — Не се страхувай, няма да те изям.

Момчето сви рамене презрително.

— Не се страхувам. Изпраща ме големият ми брат. Иска да ви благодари за… вие знаете за какво. Не разбира защо го правите.

То я изгледа подозрително и продължи да жвака дъвката си с отворена уста.

— Затвори си устата, ще влязат мухи — посъветва го Мартин.

Хлапакът я изгледа мрачно и пъхна ръце дълбоко в джобовете си като истински мъж.

— Значи, иска да разбере защо — повтори Мартин. — Ами ще ти кажа. Предай на големия ти брат, че нямам нужда от вашите благодарности, нито желание да задоволявам любопитството ви. Направих го, защото… Абе кажи му…

— Няма да запомня всичко.

Мартин се наведе към него и с две ръце докосна якето му.

— Слушай, я забрави тази работа. По-добре му кажи, че трябва много да внимавате. Утре ще пристигнат двама нови охранители.

Той се наду.

— Това го знаем вече.

— Така ли?

— Самият охранител на магазина ни го съобщи. Ще престанем с кражбите, но ще продължим да идваме, за заблуда. Щото иначе ще се усъмнят.

Мартин подсвирна с възхищение.

— Виж го ти, голям си хитрец!

— Не аз, Ришар, големият ми брат.

— На колко години е Ришар?

— Не знам. Той е стар.

— А ти?

— Аз съм на десет.

Продължиха да вървят известно време, сенките им ги следваха. По едно време Мартин не се сдържа и попита:

— Какво правите с откраднатото?

Той се поколеба, но отвърна:

— Не знам дали да ти кажа. Първо трябва да поговоря с Ришар.

— Не е важно, питах просто така… от любопитство.

— Ясно, но по-добре първо да говоря с него. Той много внимава за всичко и понякога, когато направим някаква тъпотия, изпада в ярост, ама ярост ти казвам, ужас…

— Страхуваш се от него, така ли?

— Ами малко. Той измисли всичко и затова, когато се издънваме…

Мартин се замисли — и нея я бяха учили да краде. Не да „краде“, подчертаваше баща й, а да „възстановява социалната справедливост“.

— Отдавна ли го правите? — попита тя.

— От доста време.

— Никога ли не са ви хващали?

— Никога.

— А Ришар, той с какво се занимава?

— Той е умът. Така се нарича самият той. Негови са идеите, ние само ги изпълняваме. Пък той е пълен с идеи, дори не можеш да си представиш.

Мартин се усмихна. Той говореше като бизнесмен с куфарче, пълно с договори.

— Ще се чудиш и маеш, ако научиш какви идеи му идват в главата. У дома той командва… той е главатарят. Дори татко си трае.

— Ау — престори се на уплашена Мартин.

Хлапето не схвана иронията. Кимна съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попита Мартин.

— Кристиан.

Спряха на светофара и малчуганът започна да драска по тротоара с чисто новите си кикерси.

— А мен няма ли да ме попиташ как се казвам?

— Знам как се казваш, нали на престилката има картонче с името.

Сега беше ред на Мартин да си замълчи, засегната. На следващия светофар зави наляво. Момчето продължи право напред. Махна с ръка за довиждане и добави: „И още веднъж благодаря“. Мартин за малко да му се изплези, но се сдържа. Дразнеше я с желанието си да се прави на възрастен. Проследи го с поглед. Не можеше да определи защо, но разговорът я беше подразнил. Влезе в една хлебарница и си купи хлебче и един тоблерон.

 

 

Два дни по-късно, на излизане от „Кооп“-а видя един млад мъж с дълъг шлифер с вдигната яка, с ръце в джобовете, подпрял крак на стената. Очевидно нея чакаше. В момента, в който се раздели с Люсет и Франсоаз, двете колежки, които зареждаха магазина със стока, той я заговори.

— Вие ли сте Мартин?

— Да.

— Бих желал да поговоря с вас. Да пием по едно кафе?

— От полицията ли сте? — подозрително го изгледа тя.

— Страхувате ли се?

— Не. Но може да не искам да пия кафе с вас.

Той я изгледа учудено.

— Прав беше Кристиан, човек трудно ще ви сбърка с това зелено, наклепано по очите. Сигурно ползвате намаление за всички стоки.

Значи, това е главатарят, босът. Големият брат. Оня, който получава пристъпи на ярост. Ето го, стои пред нея и преспокойно я баламосва!

— Ползвам 10% отстъпка върху стелките, ако толкова ви интересува — отвърна тя.

Той преглътна. Замълча за момент, след което заяви, спазвайки добрия тон:

— Едно на едно. Е, ще пием ли кафе?

Беше горещо. Мартин поръча една мента с вода и с лед. Той една горчивка.

— Значи, вие сте Ришар крадецът. Не, по-правилно е да се каже този, който кара другите да крадат.

— Точно така. Не сте отговорили онзи ден на брат ми защо ни прикривате? Можехте да си докарате премия, повишение, подарък някакъв, знам ли… Получавате транзистор за четири донесения за кражби, нали така?

— Транзисторите сама си ги купувам.

Ама че е неприятно това семейство, каза си тя, никак не е чудно, че изтърсакът прелива от високомерие. Достатъчно е да видиш баткото.

Той очевидно долови мисълта й, защото извади някакво рекламно кибритче и го запремята от ръка в ръка, после внезапно престана и заковавайки очи в очите на Мартин, попита:

— Бих желал наистина да разбера причината. В края на краищата рискувате да изгубите мястото си. Този въпрос не ми дава мира, постоянно ме човърка. Откакто Кристиан ми разказа как сте го спипали, не мога да спя спокойно. Кажете направо какво искате?

— Слушайте какво ще ви кажа — започна Мартин, виждайки, че създалото се недоразумение се задълбочава, — не искам нищо. Когато бях малка, на същите години като Кристиан, аз също свивах разни неща от магазините. Затова разбирам. Всъщност разбирам братята ви, защото вие, както виждам, сте в трудоспособна възраст, нали не греша?

Той не отговори и продължи да жонглира с кибритчето. Беше слаб и много висок. Очевидно бе изключително нервен, не можеше да стои секунда спокоен — когато не говореше, жонглираше, а докато говореше, помръдваше рамене. Забеляза, че ноктите му са изгризани, и й стана неудобно. Черната му коса беше зализана назад, но един кичур падаше на очите му. Сигурно се изживява като рокер, реши тя. Носът му беше чупен, като при боксьорите, със смазан и явно мек край. Имаше черни, много черни очи, които непрестанно шареха. Пронизващи. До момента не го видя да се усмихва. Беше изключително добре облечен, дори с вкус, и когато се наведе да вдигне падналия кибрит, Мартин долови ухание на тоалетна вода. Смесено с лек мирис на пот, което й допадна. Това я сдобри с главатаря и когато той се изправи, тя продължи с примирителен тон:

— Липсва ви тренинг, затова го изпуснахте.

Той се усмихна така бързо, че тя се запита дали не й се е привидяло. Без съмнение този тип имаше най-бързата усмивка на света.

Тя леко прокара пръст по клепачите си, за да поизтрие зеленото. Той забеляза жеста и отново й се усмихна. Сетне помоли за сметката и докато плащаше, добави:

— Значи, вие също сте крадла.

— Бях… отдавна престанах.

Нямаше какво повече да си кажат. Преди да стане от масата, той се усмихна за трети път с онази своя светкавична усмивка. Дрехата му беше цепната на гърба като в „Имало едно време на запад“. Хвана я под ръка, изведе я от кафето и я пусна, след като излязоха на тротоара.

— Благодаря, много мило. Обикновено си нося бастуна…

Той се поклащаше от крак на крак.

— Е, успокоихте ли се вече? — продължи тя. — Няма да ви шантажирам, няма да ви искам процент. Тънко минахте, с една мента.

— Ами добре. Довиждане. И още веднъж благодаря.

— Няма за какво.

Той се завъртя кръгом и пое в обратната посока. Мартин го проследи с поглед, но скоро се сепна. Странно момче, заключи тя, много, много странно… Изведнъж се закова на тротоара, беше бясна — защо досега никой не ми е казал, че зелени сенки не ми отиват?