Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (23)

Глава 3

От две седмици Луи Гаяр се снимаше във филма „Насилие на острова“. В райското корсиканско селце Джиролата. Досега нещата вървяха добре и той беше доволен. Играеше ролята на дребен престъпник, наркотрафикант, който попада в ръцете на полицията, губи годеницата си, успява да избяга, открива я обезобразена, отмъщава си и умира в двубой с главатаря на противниковата банда.

Агентът му го беше предупредил: „Внимавай как се държиш с Борел, той снима всички по-интересни сериали. Да не сгафиш нещо, четкай го по посока на косъма“.

Луи беше готов на всичко, но когато Борел му обясни, че героят му е дебелокож и тъп грубиян, верен на нрава си, той не се сдържа и започна да се опъва. Накрая, след дълги и мъчителни дискусии успя да повиши коефициента на интелигентност на Бернаскони — така се казваше неговият герой. И най-важното, успя да предума Борел да му позволи да използва високия, остър и двусмислен смях, запазената марка на Ричард Уидмарк, който обикновено играеше престъпник… Коства му доста усилия. Борел се изненада, когато за пръв път го чу да се смее. Луи усети колебанието му, но получи аплодисментите на всички присъстващи на снимачната площадка. Борел не се осмели да им излезе насреща, обаче все пак направи пет дубъла.

— Заради принципа — обясни той.

„Да бе, за да покажеш кой командва“, отвърна наум Луи.

Не му дремеше. So far, so good, каза си, дотук добре. Мислеше единствено за ролята. Постоянно, нощ и ден. Анализираше всеки заснет кадър и си правеше самокритика: „Трябваше да държа цигарата си ей така, да хвана шапката за периферията и да я бутна назад, да започна по-ниско…“. Сновеше напред-назад в бунгалото, въртеше се като гламав, като се ядосваше и набиваше чипс.

Имаше дни, когато трябваше да е в гримьорната в шест сутринта. В такива моменти не понасяше вида на току-що прогледналата си физиономия, която огледалото безмилостно му показваше. Обръсна си брадата заради ролята и си зализа косата. Понеже вече не можеше да се крие зад обраслото в гъсталак лице, изкарваше си го на гримьорката. Би трябвало да забранят на родители като моите да създават деца. След като носиш ген на костенурка, не раждаш, а си осиновяваш дете.

Жената се усмихваше. В началото на снимките преспаха два пъти, после той се отдръпна. Без обяснения. Три дни по-късно тя го зърна да се прибира в бунгалото си с една начинаеща актриса. На следващата вечер го видя отново сам, облегнат на бара. Ризата му беше наръсена с пепел от цигара. Тя се зачуди как не падаше пепел и в чашата му. Отиде при него.

— Добър вечер…

Той не отвърна, но след малко изненадващо я заговори.

— Сигурно си гримирала немалко красиви пичове?

— Най-красивите не са най-сексапилни.

— Казваш го от любезност. Много си мила. Както и да е. Сигурно е гот да си красив.

Заведе я в стаята си, но не стигнаха до леглото.

— Извинявай, но тази вечер курът ми е клюмнал като увехнало мушкато.

В действителност мислеше само за ролята си.

И за Жюлиет, от време на време.

С нея можеше да се чука, но и да разговаря.

Рядък случай, много рядък. Беше изключително любознателна. И ненаситна. Непредсказуема: наивна дяволица, благовъзпитана мръсница, сладка досадница. Но не беше лепка. Когато й съобщи за снимките в Корсика, тя се задоволи да отбележи: „Радвам се за теб…“, и добави: „Сега се постарай максимално, защото няма да ти се случва често“.

Един следобед нямаше снимки и си припомни нежното й гласче, коремчето, долепено до неговия корем, мятащата се наляво-надясно глава на възглавницата, когато стигаше до оргазъм… Взе назаем кола и потегли за Бастия, искаше да отиде до пощата. Откри адреса на „Котаракът в чизми“ в указателя и изпрати картичка с послание, бъкащо от мръсотии. Мръсотиите са много удобно нещо. Човек не се излага, ако другият не ги схване.

След тази постъпка го обзе истинска еуфория. Превърна се в душата на компанията. Не казваше „Джиролата“, а „кавърмата“, не „нордическа красота“, а „бълвочеста красота“, не „ориз с шафран“, а „ориз за сто франка“, не „дай една цигара“, а „дай един рак“… Вечер се надпреварваха кой да седне до него. Беше в стихията си.

— Знаете ли, че оралният секс предпазва от кариеси…

Младата скриптърка се кискаше, пламнала от смущение.

Или:

— Църквата е виновна нашето общество да се прекланя пред оргазма като пред идол…

Съдържателят на ресторанта, ревностен католик, който беше закарфичил образа на Дева Мария до ценоразписа с напитките, се намеси в знак на протест. Луи обаче продължи:

— Точно така. Точно така. Откакто Църквата се превърна в институция със собствена банка, тайна полиция и мафия, тя изцяло изгуби хорското доверие. Затова замениха Бог с оргазма.

— Вас не са ли ви възпитавали в уважение към религията? — попита съдържателят, кипящ от възмущение.

— И още как са ме възпитавали! Майка ми ме караше да ходя на църква в неделя и на вероучение в църковното училище. От самото начало бях против. Искаха от мен да повярвам, че нафората се превръща в тяло Христово. Не може да бъде, не може да бъде, не спирах да повтарям. Но в това се състои чудото, уверяваше ме свещеникът. Все едно аз да ви заповядам да повярвате, че тази чаша може да се превърне във велосипед. Би означавало, че ви вземам за пълен тъпак!

Съдържателят мърмореше, че нямало нищо общо, че не можем да се опираме на логиката, когато говорим за Господа Бога.

— Аха, така е много лесно! А виж, протестантите твърдят, че това с нафората е символ. Не е същото… Единственото, което ми остана от онова време, е прелестното чувство за вина по отношение на секса, така че само за това си е струвало да ходя на вероучение.

И той се облизваше, оглеждайки мераклийски момичетата.

Един ден, докато държеше гръмки речи както обикновено, към масата му се приближи един мъж и след като го наблюдава известно време, застана пред него и му протегна ръка.

— Мишел Варие. Спомняш ли си? Понсе сюр Лоар, училището, родителите ти…

Леко пийнал, Луи го изгледа недоумяващо. Мишел Варие?

— Ами да — продължаваше мъжът, — бяхме в един клас, слагахме монети от сто франка на релсите, за да ги сплескат влаковете.

Да бе! Сега си спомни. Старият Варие работеше на триажната гара в Шато дю Лоар.

— Как я караш? — попита Луи.

— Ами добре… Женен съм. С жена ми сме тук на къмпинг, наблизо. Тя обожава къмпинга. А ти?

— Ами и аз. И аз съм на почивка в околността.

Той махна неопределено с ръка. Нямаше да седне да разказва живота си на някакъв смотаняк по шорти.

— Да ти кажа, адски си се променил — отбеляза смотанякът. — Страхотен нюх имам, щом те познах.

Луи кимна, стана и плати. Обърна се към къмпингаря и промърмори „чао“.

— Няма ли да ме попиташ за Елизабет и…

— Нямам време сега, бързам… някой друг път. Сигурно ще се видим. Хайде, привет.

Луи едва не се затича към вратата.

Елизабет…

Направи усилие да се съсредоточи върху кадъра, който се готвеше да заснеме. Свещеникът на затвора току-що му беше съобщил, че годеницата му е била изнасилена от главатаря на противниковата банда. Изнасилил я и я белязал с нож по лицето. На скрипта Борел беше надраскал думите: гняв, ярост, ругатни, викове, но Луи не бе убеден, че това е правилната реакция. Мъж, който е изгубил всичко, който е осъден да лежи до живот и на когото съобщават, че годеницата му е обезобразена… този мъж няма сили да крещи. Той свежда глава и понася ударите. Казва съвсем обикновени неща. Достатъчно бе да си спомни погледа й, когато й каза: „Заминавам“. Тя не се развика, не се разплака…

Гримьорката го чакаше с нетърпение.

— Хайде, къде се изгуби? Побеснели са. Объркваш цялата програма.

— Не се бъркай, издокарай ме като истински мафиот.

Борел изникна в момента, в който тя започна да нанася фондьотена.

— Видя ли колко е часът, Гаяр? В твой интерес е да направиш сцената както трябва. Яростна и гневна.

— Не — отговори Луи със затъкната във врата хартиена кърпа.

— Как така не? — зяпна от изненада Борел.

— Няма да бъде гневна.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе ще те изрежа при монтажа!

— Не, размислих и… — Опита се да обясни с по-мек тон: — Слушайте, нека ви обясня, доверете ми се. Досега не съм ви издънвал.

Борел беше непреклонен.

— Ще правиш каквото ти казвам и се размърдай, целият екип теб чака!

Луи го изгледа в гръб, изкривил лице с отвращение.

— Жалък нещастник!

— Ще настроиш всички срещу себе си, Луи — каза гримьорката. — Чакат те повече от час.

— Правя каквото искам и както го искам, ясно! Иначе няма да мога да се погледна в огледалото!

Веднага усети, че са му сърдити. Техниците, които по принцип се отнасяха със симпатия към него, извръщаха глави. Започваше да им писва от настроенията на актьорите. Цял месец се мотаеха в това затънтено село и вече едва се търпяха.

Борел даде знак „камера“ и Луи изигра своята версия. Борел викна „край“ и отведе Луи в един ъгъл.

— Или ще направиш сцената, както аз искам, или ще те изхвърля. Край на телевизията, край на снимките изобщо, ясен ли съм?

Върнаха се да повторят кадъра, Борел извика „камера“ и Луи отново изигра своята версия.

— Спри, спри, край на всичко! — изрева Борел на ръба на нервната криза и без да си прави труда да го уговаря насаме, избухна пред целия екип: — Прави каквото ти се казва, мамка му!

Луи го изгледа.

— Не мога. Вземете дубльор, аз няма да мога.

— Слушай, малкият, или го правиш по моя начин, или те зачерквам от списъка с участници в моите филми. Освен това ще подшушна някоя и друга дума на останалите режисьори. Ще попаднеш в черния списък и повече няма да видиш бачкане, край.

— Съжалявам, но няма да стане — повтори Луи спокойно.

После съвсем ненадейно и той избухна.

— Вие знаете ли какво значи да изпаднеш в ярост? Не знаете. Никога не сте изпитвали страх, не сте рискували, снимате всякакви тъпотии и си пълните джобовете! Никога не вземате позиция, не изразявате мнение. Затова гневът ви е познат само от книгите. Представяте си го като нещо романтично. Аз, за разлика от вас знам какво е, затова няма да ме накарате да се преструвам по такъв жалък и нелеп начин! И изобщо не ми дреме дали ще ми давате работа, или не!

Борел го изгледа, пребледнял от бяс. На площадката цареше гробно мълчание, предвещаващо фаталния край на единия от двамата. Екипът бе затаил дъх.

За трети път Борел извика „камера“ и за трети път Луи изигра сцената така, както си я представяше.

Беше убеден в правотата си.

Беше убеден също, че току-що е провалил една прохождаща кариера, и се чувстваше безкрайно щастлив…