Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (15)

Глава 14

Откриха трупа, скрит в близката горичка до захарната фабрика.

Дрехите бяха разкъсани, ръцете вързани отзад. Едната обувка липсваше, но другата, черна елегантна обувка на висок ток, си беше на мястото. Лилавите следи по врата показваха, че девойката е била удушена, а множеството синини и кръвонасядания по ръцете и тялото бяха доказателство за насилие и бруталност. Лицето бе покрито с бяла дантелена покривчица, залепена с лейкопласт зад ушите. Покривчицата беше чиста, донесена вероятно от убиеца, който се бе погрижил да я нагласи старателно, преди да напусне местопрестъплението. Употребата на покривчицата се обясняваше с гледката, която се откри, след като я махнаха — лицето бе отекло, размазано. Не намериха чанта, нямаше никаква следа, дори и най-незначителната, по която да установят самоличността на жертвата. Полицейското следствие се проточи, но накрая все пак изскочи името на Дебора Гладман, англичанка, която работела о-пер в града. Свенлива девойка, изключително добре възпитана, избрала провинцията да усъвършенства френския си. Семейството, в което работела, не можеше да се нахвали от нея. Родителите на Дебора дойдоха от Манчестър да приберат тялото на дъщеря си. Цял Питивие беше потресен — това бе първото убийство в града, извършено от сексуален садист. „Льо Курие дю Лоаре“ и „Ла Репюблик дю Сантр“ изпратиха на място най-добрите си репортери, сред които и Бенедикт.

Не разполагаха с нищо за убиеца, но за сметка на това започнаха постепенно да сглобяват парченца от програмата на младата англичанка във въпросния следобед. Тръгнала към обед за Орлеан, за да посети града и да си припомни подвига на Жана д’Арк, „нашата страшна неприятелка“, казала с усмивка на госпожа Крепен, преди да излезе от къщи. Обещала на господин Крепен да му купи наконечник за маркуча за поливане, какъвто не можел да открие по магазините в Питивие. В Орлеан разпитаха продавача от „Нувел Галери“. Той много добре си спомняше за високата англичанка, която лесно се изчервявала и на която продал „напръстник“ за маркуч. Той се позасмял на акцента й, тя пуснала една боя, обясни той на полицая. Не била флиртаджийка, сто процента! Било някъде около седемнайсет часът, опасявала се да не изпусне автобуса.

С това се изчерпваше цялата информация, която успя да събере полицията. Никой от автобусните шофьори не си спомняше да е качвал млада англичанка, но откриха кой я бе докарал до Орлеан. Следователите заключиха, че девойката се е върнала на автостоп и така е попаднала на убиеца си.

Бенедикт следеше развитието на случая и тръпки на ужас лазеха по гърба й. След като прочете ужасяващите подробности от докладите, започна да сънува кошмари. Повтаряше си неволно описаните до най-дребната подробност мъчения, на които мъжът беше подложил момичето. „Завързана… изнасилена, удряна с колан… запушена уста… анално проникване с тъп предмет, следи от сперма по корема…“ Тръскаше глава, отвратена, за да ги прогони от ума си, но думите се връщаха отново и все повече я измъчваха.

В Питивие говореха само за сексуалния маниак. Майките не откъсваха очи от часовника и строго следяха къде ходят дъщерите им.

Месец по-късно откриха втори труп на авеню „Репюблик“, този път в центъра на града. Тревогата прерасна в паника. Младото момиче, Мадлен Боатие, живеела тихо и мирно с майка си, вдовица на търговец на жито, в красив буржоазен дом. Единствена дъщеря, тя нямала много приятели, мечтаела да се посвети на археологията и прекарвала времето си в изучаване на древни камъни. Това занимание развило у нея усърдие, педантичност и изключителна съсредоточеност, черти, които не я правели особено популярна в класа й, където я смятали по-скоро за зубрачка и многознайка. Била последният човек, за когото можели да си представят, че ще свърши по този начин. Също като Дебора Гладман, и Мадлен Боатие беше открита със завързани на гърба ръце, с разкъсани дрехи и лице, покрито с чисто бяла кърпа. Личало си, че и тя като младата англичанка е била подложена на ужасяващи сексуални мъчения, преди да издъхне удушена.

Вълна от негодувание разтърси целия град. Срещу полицията, неспособна да си свърши работата, срещу областния управител, когото обвиняваха, че не полага никакви усилия за решаването на случая, срещу недъзите на едно разпуснато общество, в което всичко беше позволено.

За англичанката замърмориха, за французойката закрещяха гръмогласно. „Коя ще е следващата?“, питаха се градските момичета.

Бенедикт работеше по разследването заедно с репортера на вестник „Репюблик“. Големите централни ежедневници бяха изпратили на място кореспонденти, също както и радиостанциите и телевизиите. В хотелите не бе останало нито едно свободно легло, а „Отел дьо ла Пост“ се превърна в щабквартира на пресата.

За нула време Питивие се прочу в цяла Франция, което беше повод за радост за някои търговци, които повишаваха цените след всяко престъпление.

Семейство Боатие се бяха затворили в голямата си къща и отказваха всякакви срещи. Пратениците на лъскавото списание „Пари Мач“ прибягваха до какви ли не хитрости (преобличаха се като доставчици, цветари, служители на погребални агенции…) — напразно. Големият портал така и не се отвори. Нито едно интервю от опечалената майка, от разтърсваната от ридания баба, нито една снимка на Мадлен на пет годинки, на брега на близкото езеро с кофичката и лопатката и със сложена накриво шапчица. „Махайте се, махайте се“, пъдеше ги възрастната прислужница от прага, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше ято гарвани.

Хитростите на журналистите от лъскавото списание наведоха Бенедикт на една мисъл.

Една вечер тя се обади в дома на семейство Боатие и помоли, сякаш нищо не се бе случило, да говори с Мадлен. Разплакан глас попита кой се обажда.

— Аз съм немската й кореспондентка — отговори тя, а сърцето й биеше до пръсване.

Беше се упражнила да говори с немски акцент, преди да позвъни. От две години насам, откакто градът се побратими с Бремерхафен, почти всички ученици от гимназията на Питивие си пишеха с германски младежи.

— Момент, изчакайте — отговори гласът.

В настъпилата тишина Бенедикт дочу отдалечаващи се стъпки, после други, които се приближаваха. Някой вдигна слушалката и прошепна:

— Беате?

Вероятно беше госпожа Боатие, майката на Мадлен.

— Да — отговори Бенедикт, парализирана от страх.

— О… Беате…

Госпожа Боатие се задушаваше от ридания.

— Какво се е случило, госпожо Боатие, аз съм за кратко в Париж с родителите ми. Татко дойде да види дупката на Халите, нали знаете, и аз реших да се обадя да видя как е Мадлен.

Риданията на госпожа Боатие се усилиха, а Бенедикт усети как смелостта й се изпарява. За малко да прекъсне разговора.

— Госпожо Боатие, не исках да ви разстройвам. Няма да ви безпокоя повече.

— О, не, мило дете. Толкова ще ми бъде приятно да поговоря с вас. Случи се нещо ужасно, ужасно… Не ви познавам лично, но тя често ми говореше за вас, за вашето семейство и за братята ви.

Ето как Бенедикт си уреди среща в голямата къща със спуснати капаци на прозорците, на авеню „Репюблик“. Госпожа Боатие й обясни откъде да мине, за да избегне глутницата журналисти, обсадили входа.

Тя влезе в просторна, мрачна трапезария, със спуснати завеси на прозорците и мебели, покрити с калъфи. Единственото по-светло петно беше сребърен сервиз за кафе, поставен на средата на кръгла масивна маса. Бенедикт седна до госпожа Боатие. Нещастната жена говореше почти без да си поема дъх. Беше разпиляла пред себе си съдържанието на кутия със снимки и си припомняше живота на „любимото ми детенце“.

Имаше снимки на Мадлен от Германия, включително една, на която бяха Беате и тя, заети да похапват гофрети. Огромната сладка закриваше лицата на момичетата и Бенедикт можеше да мине за Беате.

Не се осмеляваше да погледне госпожа Боатие в очите. Срамуваше се. Въртеше се на стола, готова всеки миг да стане и да си тръгне.

Това, което правя, е отвратително, нямам думи, горката жена ме посреща вкъщи, разкрива сърцето си пред мен, споделя спомените си и след двайсет и четири часа ще види всичко това напечатано в някакъв вестник… Не, няма да мога. Не ставам за журналистка. Не мога. Понечи да докосне госпожа Боатие за ръкава, да я помоли да спре да говори, да й признае всичко, но точно тогава майката на Мадлен направи нещо, което победи скрупулите й. Бутна купчината снимки към Бенедикт с думите:

— Вземете ги. Не искам повече да ги виждам. Причиняват ми ужасна болка. Не бива да ги гледам повече. Вземете ги, умолявам ви…

Жената се срина върху масата и от устата й се изтръгна ужасяващ вик. После помете с един удар сребърния сервиз, който се разлетя и се разпръсна по земята с дрънчене.

Бенедикт стоеше безмълвно. Не помръдваше. Чула трясъка, старата прислужница дотича и каза на девойката, че е по-добре да си тръгва. Бенедикт стана от стола, притиснала снимките до гърди, със сълзи в очите и като сомнамбул, се остави да я изведат през тайната градинска врата.

— Казвах й, че не бива да се вижда с вас. Ама тя винаги постъпва, както си е наумила. Хайде, отивайте си, така ще е най-добре…

Бенедикт се озова съвсем сама, напълно объркана, насред тясната уличка зад къщата. Като насън направи няколко крачки, след което се облегна на стената, пое си дъх и се замисли. Сега вече трябва да стигна докрай. Снимките в ръцете й бяха златна мина. Нямаше да пропусне такава великолепна възможност. Ако се провалеше още на първия изпит, тогава по-добре да стане медицинска сестра или социален работник.

„На кого да ги дам?“, питаше се тя, на „Фигаро“ или на „Репюблик дю Сантр“?

Не се колеба дълго и се обади на Емил Буше.

— Ало, добър ден, обажда се Бенедикт Гасен.

— Да? — отвърна Емил изненадано. Не вярваше, че тя ще се обади първа.

— Разполагам с разговор с майката и снимки на дъщерята.

— Коя майка? Коя дъщеря? — попита Емил, объркан.

— Майката и дъщерята от престъплението в Питивие.

— Ами! — провикна се той. — Наистина ли! Къде са, къде са?

— Разговорът е в главата ми, снимките в джоба ми — отговори Бенедикт, която изведнъж се почувства най-хитрото момиче на света.

— Не мърдайте. Стойте там — каза Емил Буше, мислейки с пълна скорост. — Сега ще звънна на завеждащия информацията по другата линия. Ще изчакате ли минутка?

Бенедикт отвърна „да“ и зачака. Чуваше викове, възклицания, някой попита: „Колко?“. Вярно, сети се тя, трябва да им кажа колко искам да ми платят, по дяволите, изобщо не помислих за това…

— За колко време се стига от Париж до Питивие?

— За около час.

— Добре, почакайте.

Тя отново зачака. Този път ставаше дума за куриер, дайте веднага един лист, за приключване на броя…

— Готово, уредено е. Напишете ми какво ви разказа старицата. Сътворете една хубава мелодрама, с много подробности за момичето, за семейството, как изглежда къщата им, болката на майката… Читателите да се просълзят! Слагате материала и снимките в един плик и чакате да дойде куриерът, когото вече съм изпратил.

— Това ли е всичко? — попита Бенедикт смаяно.

— Че какво искате повече?

— Искам да кажа, аз какво ще спечеля от сензационната новина?

— Аха…

Той се замисли. Важното беше да спечели време. Винаги можеше да й обещае какво ли не, щеше да уреди нещата впоследствие.

— Не се притеснявайте. Аз поемам нещата. Обещавам ви да ви вземем на стаж с евентуално предложение за работа след приключването му.

— Сигурно ли е? — подозрително помита Бенедикт.

— Съвсем сигурно, хиляда процента сигурно.

— Добре… Доверявам ви се.

Дали не бъркаше?

Но от друга страна, какво друго да направи?

— А, за малко да забравя — сепна се тя. — Не искам името ми да стои отдолу. Тук ме познават, ще е голям срам за мен. Никак не се гордея с постъпката си…

— Е, това значи, че навлизате в занаята. Как да подпишем материала?

Тя се замисли за миг, прехвърли малките и фамилните имена на бабите и прабабите си, но не се реши да ги намесва в подобни долнопробни действия. Внезапно я осени една идея.

— Беатрис О’Хара.

— Не е френско име!

— Може, но звучи добре.

— Добре, така да бъде, Беатрис О’Хара… гответе се да се видите на първа страница! Ще ви се обадя веднага след като получа пратката.

Бенедикт затвори телефона, изтощена и възбудена. Беатрис като годеницата на Данте и О’Хара като Скарлет. Една мила млада жена и една предизвикателна и свадлива красавица. Дано да стане, дано да успее! Още не можеше да повярва… Скрупулите й се изпариха при мисълта за сензацията, която щеше да се появи на първа страница. Ако се получи, в продължение на една година ще нося цветя на гроба на Мадлен Боатие, обеща си тя.

 

 

Получи се. Материалът на Бенедикт беше публикуван на първа страница на „Фигаро“. Същата сутрин, излизайки от магазина за вестници, Бенедикт едва сдържаше радостта си. Всички говореха само за това, а тя трябваше да мълчи като риба. Най-страшното беше в „Отел дьо ла Пост“, където журналистите се губеха в догадки, чудеха се кой ли се крие зад загадъчната Беатрис О’Хара, без да им хрумне, че е тя, незначителната кореспондентка на някакъв провинциален вестник. Тези от „Пари Мач“ бяха бесни, онези от „Франс Соар“, шашнати, но най-шашнатият от всички несъмнено беше специалният кореспондент на „Фигаро“, който изобщо не разбираше какво става. „Е, казаха ли ти коя е тази мадама?“, изреждаха се да го питат пишещите братя. Той клатеше отрицателно глава, унило отпуснат на стола си. „Значи си кръгла нула, старче. Не само си прецакан, ами не можеш да разбереш от кого…“

„Отел дьо ла Пост“ се изпразни за броени часове, за огромно неудоволствие на собственика, който за малко да си поиска ново, трето убийство.

Бенедикт се утешаваше с мисълта за стажа, който й беше в кърпа вързан след направения блестящ удар. „Готово!“, каза си тя, най-сетне пробих. Съвсем самичка, без намесата на татко и на мама. Светът й принадлежеше. Предстояха й интервюта с Насър, Голда Меир, Вили Бранд… А защо не и с Дьо Гол, точно в навечерието на референдума?^[1] Нищо вече не можеше да й се опре.

Не беше толкова наперена по време на вечерята с Емил Буше. Той я заведе в „Ке д’Орсе“, един ресторант на левия бряг на Сена. Изпиха бутилка „Монтраше“, реколта 1959-а, от която леко й се замая главата. По време на десерта той си позволи да вземе ръката й в своята. Капчици пот оросяваха горната му устна и очилата му бяха леко замъглени. Тя не отдръпна ръката си, заслушана в разказите му за професията. Внезапно той продължи без никаква връзка: „Бенедикт, вие сте красива и ако можех да предположа, че непознатата провинциалистка, която ми пише, има вашите очи, косата ви, силуета ви, щях да пропълзя на колене разстоянието между Париж и Питивие…“.

Бенедикт едва се сдържа да не се разсмее. Няма нищо по-смешно от несподелените лирични пориви. Позволи му все пак да докосне устните й, след като я изпрати до авеню „Рап“. А като я назначат, никакви целувки!

„Да подчиняваш чуждата воля, е единственият начин да съществуваш истински“, не се уморяваше да повтаря Мартин тази фраза, която беше прочела някъде.

Бенедикт нищо не бе споделила с Мартин.

Нито с Жюлиет.

Абсолютно нищо.

Нито целувката на Емил, нито удара на Беатрис О’Хара. Държеше да запази ненакърнено доброто мнение, което имаха за нея.

* * *

На една вечеря у семейство Тасен, когато, за кой ли път, разговорът се завъртя около престъплението и загадъчния престъпник, Мартин си припомни как и тя преди два месеца се бе върнала от Орлеан на автостоп, в края на стажа.

— Сега вече няма да го правя, със сигурност. Въпреки че изобщо не съм от типа на лесните жертви. Нямаше да се оставя да ми залепят салфетка на лицето. Да ме изнасилят, както и да е…

Сред присъстващите се възцари дълбоко мълчание и Мартин се сепна — бе забравила, че у семейство Тасен не се разискват такива теми. Винаги така ставаше: уж внимаваше да не сгафи нещо и в един момент се издънваше.

По-късно, докато двете с Бенедикт седяха на тревата в градината, тя сръчка приятелката си с лакът и каза:

— Преди малко направих гаф.

Бенедикт сви рамене.

— Забеляза ли приликата между двете жертви — заразсъждава тя, — изискани, сдържани, благовъзпитани…

— Тоест аз не бих имала грам шанс — заключи Мартин.

Бенедикт разроши русата й коса.

— Убийците са непостоянни.

Мартин се умълча, поемайки с пълни гърди аромата на свежата трева, на розите, на клематиса…

— Ти какво би искала — обърна се тя към Бенедикт, — да си много, много красива или да си суперинтелигентна?

Бенедикт се замисли за миг и поиска да е „суперинтелигентна“.

— Аз пък бих искала да съм много, много красива — заяви Мартин — и страхотно щях да се възползвам от красотата си, уверявам те. Каквото и да приказват, красотата е магия. Всичко ти е позволено. Виж ме мен например, има куп неща, които са ми недостъпни, защото съм метър и петдесет и осем и имам дебел задник… докато на теб ти стига да се появиш някъде и хоп, Емил Буше се изтрепва да ти уреди стаж, да не говорим за убиеца, и той би могъл да ти хвърли око… Според мен това е несправедливо. Да ти призная, понякога си мечтая да съм Джеймс Бонд от женски род, та агент 007 да ме целува по врата.

Бенедикт се разсмя.

— Ти си луда! Какво те прихваща тази вечер?

Мартин отвърна намусено, забила поглед във върховете на сабото си:

— Нищо, само дето ти сигурно ще отидеш в Париж при Жюлиет, а пък аз ще остана тук съвсем сама да кисна на касата в супермаркета.

— Не говори така. Много добре знаеш, че ако изкараш изпита, и ти ще отидеш на стаж в Париж.

— Да, ама тази вечер имам чувството, че ще се проваля във всичко. Усещам го. Толкова е сигурно, колкото съм сигурна, че съм метър и петдесет и осем.

— Престани, Мартин, стига вече. Ти никога не си била от хората, които се отдават на черни мисли.

— Да, ама ми писна да съм винаги тази, дето всичко й е наред, непоклатима оптимистка, която повдига духа на другите. И аз имам право да съм в лошо настроение. Не е справедливо в края на краищата.

Тя се изправи, отърси полепналите стръкчета трева по миниполата си и си тръгна, залитайки на високите си токове. Без дори да погледне Бенедикт, която остана със зяпнала уста.