Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (8)

Глава 7

— За какво мечтае девойката, облегната на парапета на моста?

Жюлиет подскочи стреснато. Мъжът с глава на костенурка бе застанал зад нея. Погълната от мислите си, не го бе чула да се приближава.

— За бетона — отговори тя.

Той се засмя високо.

— За бетона?

— Да. Правя проучвания, събирам информация за бетона, след като толкова се интересувате. Така си печеля хляба.

Изучава бетона и има прекрасно дупе. Тази девойка не е за изпускане, каза си той.

— Какво ще кажете за едно питие?

— Може — отвърна Жюлиет.

За пръв път закрачиха рамо до рамо. Поеха нагоре по улица „Бак“, после по „Юниверсите“ и стигнаха хотел „Ленокс“.

Барът, обзаведен дискретно в бежово, с бяло пиано в дъното и големи дивани в цвят слонова кост, покори Жюлиет още от вратата.

В този следобеден час нямаше клиенти. Барманът четеше детективски роман, от ония с меките корици. Кимна им. Изглежда, познаваше мъжа от парка „Тюйлери“.

— Тръгнах оттук — поясни той, посочвайки бялото пиано. — Четирийсет франка на вечер. Свирех само в два акорда, изпълнявах всичко в до мажор, от „Summertime“ до „Под мостовете на Париж“… Държаха ме, защото клиентите се забавляваха.

Жюлиет се усмихна.

Той продължи:

— Бях атракцията на заведението, музициращ палячо.

Харесва това момиче. Ако имаше достатъчно средства, щеше да наеме стая и да се качат горе двамата. Убеден съм, че няма да откаже. Почтена на вид, обаче е готова да запретне полата. Фантазирам си, бълнувам, каза си той. Желанието да легна с нея ме обърква. Не знам за какво да й приказвам…

Спогледаха се, смутени. Той си поръча скоч, Жюлиет швепс.

Хайде сега, да успокоя топката. Споко, споко. Мога да й изсвиря нещо кратко. Ще се получи романтично и ще замаже лошото впечатление от миналия път в парка. Не, няма да си давам зор. Няма да се променям.

Изпиха си питиетата мълчешком.

Жюлиет оглеждаше интериора и се чувстваше добре. Искаше й се да посвири на пианото, но не се осмеляваше да го помоли. Ще си помисли, че съм някаква наивна патка.

Той си поръча второ уиски, тя още един швепс.

Той извади цигара, драсна клечка кибрит, запали си цигарата и пъхна изгорялата клечка обратно в кутийката. Сети се, че не беше предложил на Жюлиет, и й поднесе пакетчето. Тя си взе и той й подаде кибрита. Трябваше й време, докато попадне на клечка с червена главичка.

Дръпна от цигарата. Добър ход, създава усещане за непринуденост.

— Още един швепс?

Тя кимна.

— Същото — поръча той.

Барманът отново остави книгата си и дойде до тяхната маса.

Мамка му, може поне да заговори за времето, мислеше той. Все е нещо за начало. Нервира ме с мълчанието си. За какво ли мисли? Пита се защо е тръгнала с мъж с физиономия във формата на електрическа крушка? Искам да я докосна, мамка му, искам да я докосна.

Трябва да спре да пие.

Беше петото му уиски. Посред бял ден при това! Довечера пак ще съм се подредил…

Обърна джоба на дънките, имаше само сто франка, колкото да плати питиетата.

— Добре, стига сме се размотавали тук, да тръгваме — заяви той, след като изпразни джоба си на бара.

Тя допи чашата си в мълчание.

Излязоха на улицата. Той примижа от силната светлина.

— Ще ми дадете ли телефона си?

Тя се колебаеше.

Той заяви с ирония:

— Лично аз нямам нищо против да се оставим в ръцете на случайността, но Париж е твърде голям град, а това си е риск…

Тя се усмихна, все така мълчалива. Нещо й подсказваше, че е по-добре да спре дотук. Този мъж е опасен. Може би.

— Аха, пропуснах да ви кажа — продължи той. — За да не нарушавате принципите си. Не съм сводник, нито трафикант, нито член на престъпна банда, заклевам се.

На всичко отгоре чете мислите ми, каза си тя. С върха на обувката си започна да описва кръгчета на тротоара. „Не знам. Не знам как да постъпя.“

— Много искам да се видим пак, госпожице.

Той се приближи, бутна я до стената, взе ръцете й в своите, долепи ги до влажната, замръзнала стена, долепи и ръцете си, корема, краката, цялото си тяло до нейното и се приведе бавно, бавно към нея. Жюлиет присви очи, усети дъха му и почувства устата му върху нейната. Устните, езикът, зъбите му… Сля се с тях, сякаш цял живот беше правила само това, да се целува с него. Опита да си освободи ръцете, за да ги увие около врата му, но той не й позволяваше да мръдне, притиснал гърба й до студената стена, китките я заболяха, но усещаше как в нея прониква топлината от корема и бедрата му. С всички сили впи устни в неговите и се остави целувката да я погълне, забравила хората наоколо, сраснала се с устата, която я изпиваше, с езика, който пърхаше и проучваше, със зъбите, които лекичко я хапеха, преди езикът отново да задълбае още по-дълбоко, ръцете да замачкат полата й още по-яростно.

— Любовната целувка руши обществото — заяви той, отдръпвайки се внезапно.

Жюлиет за малко да се озове на земята, но успя да се хване за якето му.

— Падате малко анархистка, скъпа. Ако бях на мястото на родителите ви, нямаше да ви разрешавам да излизате без придружител.

Тя го изгледа с поглед, искрящ от гняв. Не е прието да прекъсваш така брутално целувка, без поне да намекнеш за намерението си. Грубиян!

— Какво знаете вие за родителите ми? Освен това съм минала възрастта да вървят по петите ми.

Засегна се. Не е зле. Наперено девойче.

— Е, ще ми дадете ли телефона си? Нямам намерение цял следобед да ви целувам. Имам си и друга работа.

Тя сви рамене, подръпна си поличката, пооправи си косата и му изплю номера си, сякаш беше ругатня.

— За девойка с принципи ми се струва, че много бързо развяхте бялото знаме.

Тя го изгледа с ирония.

— Винаги мога да ви затворя телефона под носа, нали се сещате.

Той беше във възторг. Ще падне люта битка. Непримирима битка, лишена от всякакви правила, което означава, че капитулацията ще бъде много по-сладка и целувките много по-жарки.

— Добре. Привет! Ще ви звънна.

Той се отдалечи.

Тя си пое дъх, докосна устни — какво преживяване, не можеше да се сравни с небрежните целувки на красивия Рьоне! Тръгна по улица „Юниверсите“, като подскачаше от тротоара на платното и обратно, оглеждаше фасадите на сградите, представяше си, че има балкон със стъклена стряха, карета, която изтрополява от някой вътрешен двор, лакей, който се провиква: „Дайте път“, и изведнъж се закова на място с думите:

— По дяволите! Не му знам името.