Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (54)

Глава 4

След дълги разсъждения Жюлиет реши, че животът няма нищо общо с наученото от родителите, учителите и приказките, с които я приспиваше майка й. Поне така изглеждаше в момента. Възможно бе в бъдеще да открие любовта към ближния, себеотдаването и приказния принц, забързан по стълбището на замъка, за да надене на крачето й кристалната пантофка. Засега обаче не се очертаваше нищо подобно.

Възпитана от родители — дребни буржоа, в затвореното провинциално общество на Питивие, Жюлиет дълго време твърдо бе вярвала, че животът е нещо просто: добрите, лошите, Справедливостта, която винаги надделява, Честността и Добродетелите, които винаги побеждават Злото. Откакто отиде в Париж обаче, бе принудена да признае, че нещата са доста по-сложни. Нерядко трябваше да надникнеш зад привидното, за да откриеш истината. Освен това хората не бяха само лоши или само добри, а представляваха смесица от подлост и доброта. Скъпата на родителите й теория за „почтения вид“ се пукна като сапунен мехур. Почтеният вид на Жан-Франсоа Пенсон, на Режина, на Анри Бишо и Виртел прикриваше една далече по-неблаговидна и жестока истина. Хората са като ръкавиците. Отвън — гладки и безобидни, отвътре — изпълнени със загадки и противоречия.

Подобно на всички, които правят първите си стъпки в живота, Жюлиет стигаше до крайности. Изгубените й илюзии я хвърлиха в бездна от цинизъм. Там, където останалите не виждаха никакви пороци, нито недостатъци, тя предполагаше най-страшното. Реши да бъде цинична със страстната убеденост на човек, стигнал до кардинални решения. Живея в общество, подчинено на закона на размяната, баща ми изисква пълно подчинение срещу месечен чек, общество, в което сексът е разменната монета на Луи и в което Виртел ми предлага значителен хонорар срещу сексуални услуги. В такъв случай влизам в играта и започвам да практикувам размяната.

Разменям секс срещу месечна издръжка.

Жюлиет умишлено стигаше до крайности в разсъжденията си, с цел нюансите да се размият и очевидното заключение да се наложи от само себе си. Ако искаше да остане в Париж, се налагаше да намери източник на доходи. Не желаеше да се отказва от адвокатската кантора, нито от следването. Следователно нуждаеше се от някаква „специална“ работа.

Под Виртел.

Непрекъснато отлагаше момента да му се обади. Упражняваше се да мисли за него като за Едмон, за да не бъде толкова отблъскващо. Магията на името не траеше дълго. Ще легна под скъпия Едмон и… пфу, ужас, гнус! Никога няма да мога да го сторя. Във всеки случай няма да го докосвам. Да прави каквото иска, аз ще оказвам пасивна съпротива. Като истинска проститутка. Казват, че забранявали да ги целуват по устата, да им докосват гърдите и да им развалят прическите. И аз ще поставя същите условия. Проникване и акт, по възможност бърза еякулация. Ще затварям очи и ще мисля за друго.

За чека.

За Луи. Луи…

Виртел.

Набра номера.

Гласът на Изабел бодро изкукурига: „Фирма «Виртел». Добър ден!“. Жюлиет не се представи.

Телефонистката я свърза с Евелин, секретарката на Виртел, която непрекъснато се оплакваше, че не й плащал достатъчно.

— Добър ден, Жюлиет, как сте? Можете да се гордеете със себе си, след договора с Милал сме затрупани с поръчки.

Ще вдигна мизата, реши в крачка Жюлиет.

— Искате да говорите с господин Виртел?

— Да, искам да го чуя.

Да чуя скъпия Едмон. Ще трябва да намеря начин да доживея до следващото решение, защото момент, скъпи Едмон, разбери, това е временна мярка, дума не може да става за…

— Ало, Жюлиет? Как си?

Размениха няколко общи приказки: за бетона, за улица „Плант“, за Шарло. Жюлиет отговаряше, не знаеше как да подхване темата. Тъкмо реши да се откаже, и той заяви с престорено любезен тон:

— Предполагам, че не ми се обаждаш да си говорим за Шарл Милал и за времето.

— Ами… не.

— Добре, казвай, слушам.

Настъпи продължително мълчание.

— Ами… Аз… не знам как да го кажа.

— Да не би случайно да си обмислила предложението ми?

— Точно така. Точно затова се обаждам. — Трудно беше да изрече подобно нещо по телефона. — Имам парични проблеми. Три хиляди франка на месец ще са ми достатъчни.

Наду тарифите на евентуалните услуги, за да увеличи шансовете си да получи отказ.

— Затова си помислих, че бихме могли да се споразумеем, и… три хиляди франка за едно… — Мамка му! Как не помисли предварително каква дума да употреби. — … посещение на месец.

Точно така. Посещение. Също както при зъболекаря.

— Виж ти, станала си лакома!

— Да, но не искам от вас нито апартамент, нито кожи, нито екзотични пътувания.

— Все пак… Имам нужда да го обмисля. Нали се досещаш, бях уредил някои неща, след като ти ми отказа.

Ако си въобразява, че ще тръгна да се бия за него! Ще затворя телефона и точка. Ще обера някоя банка, няма да е толкова отвратително.

— Да или не. Нали се сещате колко дълго съм се колебала, преди да ви се обадя. Такива неща са нещо ново за мен!

— Много добре. Ще размисля и ще ти се обадя. Довиждане, Жюлиет!

Той затвори, без да й даде време да се опомни.

Най-после бе ударил неговият час. Така и не успя да преглътне унижението, което му нанесе Жюлиет. Все още не му излизаше от ума и си отмъщаваше, отнасяйки се грубо с една нещастна шведка, с която се срещаше три пъти седмично в малкия си апартамент на улица „Тур“. Кандидат-манекенка, която се издържаше повече от щедростта му, отколкото от фотогеничната си фигура.

Звънна й след три дни.

— Ало, Жюлиет? Аз съм, Едмон.

Ще бъде принудена да му говори на малко име.

— Ето моето предложение: три хиляди франка, съгласен съм, но за две срещи на месец, понеделник и петък от седем до девет. Ще си запишеш ли адреса? Улица „Тур“ №28. Ще те чакам там следващия понеделник, договорихме се, нали?

— Добре — с мъка преглътна Жюлиет, която си бе обещала да отмени предложението си, когато той й позвъни.

Готово, каза си тя, затваряйки телефона. И аз се превърнах на ръкавица. Отвън — възпитано момиче от добро семейство, отвътре — проститутка.

 

 

Жюлиет се виждаше с Луи три вечери в седмицата. Тъй като той не искаше да ходи на улица „Плант“ под претекст, че не можел да понася Емил — „говори, сякаш диктува, лази ми по нервите“ — нито в хотел „Ленокс“, защото приятелят му, барманът, бил в казармата, водеше я вкъщи. Когато беше в добро настроение, предлагаше: „Лягаме си дибидюс голи?“, друг път беше по-груб: „Ще се чукаме ли?“, или още по-безцеремонен: „Кур, путка?“.

Живееше на последния етаж в една кооперация на улица „Монж“: две стаи, пълни с книги, плочи и пепелници, разхвърляни дрехи по пода. Беше огледала пепелниците и чиниите, възглавниците и телевизора, всички стоварени направо на пода, уредбата, поставена на тухли, и матрака, проснат директно на мокета.

— Както виждаш, западам. Не вървя, а лазя.

Тя не отговори. Никога досега не бе виждала такъв… запуснат апартамент.

Бързо откри причината.

Луи имаше дарбата да мърля всичко покрай себе си. Сякаш не умееше да координира движенията си дотолкова, че най-обикновеното правене на кафе се превръщаше в опасно упражнение. Изтърбушваше пакета с кафе, разсипваше част от него, поливаше вода покрай кафеника, грабваше захарта и ръсеше по масата — случваше се и да уцели чашата си — после тръгваше да обикаля из апартамента с чаша в ръка, оставяше я някъде, за да си запали цигара, забравяше я, връщаше се в кухнята, сипваше си второ кафе, което зарязваше на телевизора, защото внезапно му се приискваше да подрънка на електрическото пиано, търсеше кафето си с поглед и понеже не го намираше, отново отиваше в кухнята да си налее трето, което закрепваше на ръба на ваната, та ако случайно звънне телефонът…

Същата участ сполетяваше и цигарите, забравени на первазите, които догаряха, оставяйки кафеникави следи. Сапунът се разтапяше в неизпразнената вана, крушките гърмяха, парчета сирене изсъхваха сгърчени и образуваха странни фигурки в залепналите по мръсния мокет чинии. Единични чорапи се въргаляха до смачкани стофранкови банкноти и хартийки, или парчета от кибритени кутийки с надраскани отгоре им телефонни номера.

Първия път, когато отиде в жилището му, Жюлиет беше толкова щастлива, че занесе цветя. Той ги погледна с недоумение, не знаеше какво да прави с тях, благодари и хлътна в кухнята. На сутринта тя ги видя на масата, вече увехнали.

Направи опит да сложи малко ред. Той отбеляза:

— Сърдиш ли се? Жените винаги започват да подреждат, когато са сърдити.

Жюлиет свикна да се мие на тъмно, да се бърше с края на кърпата, молейки се наум да е чист, да се гримира, гледайки се в парче огледало, закрепено на крана на мивката, да търси пастата за зъби при приборите за хранене, да включва чисто новия телевизор с помощта на ножче — Луи беше счупил всички копчета — и да сгъва старателно дрехите си до леглото.

Колкото до Луи, сутрин той издърпваше наслуки нещо от купчината дрехи, понякога скачаше скоростно в тези от предния ден, излизаше и се оглеждаше във всички витрини, покрай които минаваше. Сякаш понасяше единствено отражението си. Поглеждаше се, разрошваше косата си, недоволен от гледката, и продължаваше, мърморейки ядосано.

Нито веднъж не я попита как прекарва вечерите си, когато не се срещаха. Както и тя него впрочем. Една вечер го зърна с някаква мацка, русолява, с голям нос и обици като топки за коледна елха. На другия ден го попита:

— Няма ли да ти е неприятно, ако излизам с друг мъж?

— Не.

— Ами ако се чукам с него?

— Също не.

— Казваш го, за да се чувствам свободна аз или ти да се чувстваш необвързан?

— Отговор №2.

Тя не отговори нищо и легнаха на матрака.

Тя не изпитваше нищо. Разговорът им се въртеше без прекъсване в ума й.

— Ето на, ти вече изобщо не ме обичаш — заяви той, отлепвайки устни от нея.

— Не, но…

— Мислиш за това, което ти казах преди малко?

Тя кимна. С Луи беше за предпочитане да казваш истината.

Той я притисна до себе си.

— Слушай какво ще ти кажа, мила моя. Ако спиш с някого, за да ме наказваш, е кофти за теб. Ако го правиш от желание, е кофти за мен, затова не искам да го знам. Съгласна ли си? Знам, че свободната любов и всички тези тъпотии са на мода, но самият аз не вярвам в подобни измишльотини. Когато обичаш, ставаш ревнив, не ти се иска твоята мадама да се търкаля в леглото с друг.

Жюлиет се зачуди дали да не приеме думите му за обяснение в любов и реши да го стори. Въздъхна и го целуна, шепнейки му думичките, които знаеше, че го подлудяват. Когато легна отгоре му, за да го люби, той я погледна и прошепна: „Красива си… Красива си“.

Това си беше второ обяснение в любов и й се прииска да напусне всичко заради него.

Само че невинаги бе така.

Нерядко оставаше с усещането, че не съществува. Че е една от многото, съвършено анонимна. Анонимна любовница. Една дупка, една путка, едно дупе.

Когато гледаха някой любовен филм по телевизията, той се хилеше злорадо и осмиваше героите, които се кълняха в луда любов. Когато ходеха на кино и се редяха на опашка за билети, той стоеше настрана, без следа от нежност или близост.

Един ден тя му каза:

— Много ми се иска да ме прегърнеш, докато чакаме на опашката.

Тъкмо се бяха наредили за билети за филма на Робърт Олтман „Военнополева болница“.

— Ако искаш, мога да ти набутам моята отзад…

Тя си замълча. По отношение на мръсотиите нямаше равен.

Жюлиет си казваше, че някой ден може би ще се умори, ще отстъпи и ще приеме, че я обича. Чудеше се откъде извираха тези подозрителност и злоба, тази негова неспособност за съжителство.

Докато чакаше и се надяваше, се срещаше с Виртел. Два пъти седмично. Изпитваше същата погнуса и същия страх, както когато беше малка и майка й насила я водеше на зъболекар. Държеше се по същия начин: послушно и сковано. В очакване на болката. Или на отвращението.

Първия път с огромно усилие успя да потисне смеха, който й напираше отвътре. Той я бе прегърнал, стигаше й до челото, след което изрита обувките си и се скъси с няколко сантиметра — сега й стигаше едва до брадичката.

Не само че не беше никак привлекателен, но се държеше и ужасно непохватно.

— Хайде, ела, легни до мен — покани я той, потупвайки покривката на леглото с жест, който се стори неприличен на Жюлиет.

Тя легна предпазливо. Той се просна отгоре й, смазвайки устните й с целувки, шепнейки съвършено непознати за нея думи:

— Писенце, ангелче, мачкай ме с лапичките си, виж колко е твърдо патето ми…

Предпочитам мръсотиите на Луи, каза си Жюлиет.

После, без никаква предварителна подготовка, той се нахвърли върху нея, започна да мачка гърдите й, да й стиска клитора, да я хапе по бедрото.

— Боли ме! — извика Жюлиет.

Той спря веднага, удивен.

— Как така те боли? И таз хубава… Да не искаш да ми пресечеш желанието? През целия ми живот не съм чувал подобно нещо!

— Защото са ви лъгали! — възмути се Жюлиет, разтривайки ухапаното място.

Той се кокореше насреща й, бесен.

— А, това вече е прекалено! Прекалено… Ще се наложи да си налягаш парцалите, момиче, трябва да си заработиш парите.

Тогава й се беше разминало. Той се бе облякъл и си беше тръгнал, мърморейки.

Тя стоя половин час под горещия душ. Сексуалната революция беше минала покрай този чичко като бърз влак! Той непоклатимо смяташе, че е достатъчно да го надърви и да го набута тук и там. Очевидно не беше запознат с лозунгите от май ’68, както и с феминистките изисквания относно правото на жените на удоволствие. На война като на война. Дървя го, следователно съществувам. Какво ли не си бях представяла, само това не.

Той й позвъни все пак, за да й определи среща за следващия петък. Получи се още по-кофти.

Имаше чувството, че прави любов с Доналд Дък. Мокри, гадни целувки, цялата я олигави. Доналд Дък с маниери на тираджия. Стискаше я силно, смазваше я под тежестта си, пипаше я отдолу грубо и рязко. Па-па, повтаряше си наум Жюлиет. Беше решила да не се противи, понасяше всичко безмълвно: стиснала устни, едва-едва разтворила крака, с надигаща се в гърдите й омраза. След някое и друго отъркване, което според него минаваше за ласки, той я хващаше за краката, рязко ги запращаше високо над главата й и проникваше в нея, движейки се на силни тласъци. Най-сетне беше постигнал своето: да ме превърне в легло. Сдържаше се да не вика от болка, а в това време, доволен и предоволен, той я чукаше, мърморейки под нос мръсотии.

С дребната разлика, че неговите нямаха нищо общо с очарователните мръсотии, които Луи й шепнеше, докато я въртеше насам-натам, с нежен поглед и разтапящи устни. Този тук редеше машинално някакви безлични и изтъркани шаблони, все едно ненавиждаше от сърце целия женски род и сега си го връщаше.

Единственото положително, ако продължеше по този начин, беше, че тя изобщо не участваше. Той вземаше нещата в свои ръце и се държеше така, сякаш беше в службата. Като тиранин. Другият не съществуваше. Още по-добре, тя нямаше да си мръдне пръста да му доставя удоволствие, само това оставаше… След като свършеше, я поглеждаше с блеснали очички.

— Е, добре ли беше? Изпразни ли се?

Тя кимаше утвърдително, докато той си разтриваше ташаците с доволен вид. Следваше неизменната тирада за креватните му подвизи. Доналд Дък се накокошинваше, па-па-паткаше комплименти, надуваше се, зачервен от удоволствието, което щедро бе доставял допреди миг.

Преливаше от самовлюбеност, самовъзхваляваше се, плескайки се по гърдите, по корема, по бедрата, за да демонстрира мъжката си сила. И отново се заемаше да разтрива ташаците си.

След секса — задължителна игра на джин руми.

Не понасяше да губи. Следеше зорко отбелязването на резултатите и се цупеше, ако Жюлиет водеше. Пускаше радиото много силно или включваше телевизора, сменяше непрекъснато канала или станцията. Духаше й в лицето дима на огромните си пури и Жюлиет се задавяше, кашляше, махайки с ръка, за да разсее дима, но на него не му пукаше. Занимаваше я със строежите си, с договорите, с връзките и каналите си, с начините, по които мамел архитектите. Не ги понасяше, смяташе ги за претенциозни дърдорковци, всички до един.

— Видя ли как прекарах Милал. Изобщо не се усети! И ще продължавам! Смятам да сключа договори и в Щатите.

— Нямате право. Изрично е упоменато в клаузите на договора — можете да го представяте единствено на територията на Франция.

— Писенце, договорите подлежат на тълкуване. Сменяш мястото на запетайката и всичко се променя. Каква си ми наивничка! Голям джин и дубъл уин!

Той си броеше точките, а Жюлиет шмекеруваше, нали тя записваше резултата.

Лазеше й по нервите със самодоволството си. Аз, аз, аз. Ако го слуша човек, ще си помисли, че тя си няма понятие от нищо, че е едно тъпо селянче.

— Случайно да си чувала за остров Мавриций? — подхвърли й той един ден с презрителен тон.

— Не.

Дори си нямам понятие къде се намира.

— Как е възможно! Никой ли не те е водил там досега? Значи си ходила само с разни циции, бедното ми дете!

Всичко това, за да й покаже снимки с някаква мацка на плажа — той в едър план, изпъчил гърди, мадамата зад гърба му, полускрита.

— А тази тук е на Сейшелите, миналата година.

Същата снимка, същата поза, само момичето беше друго.

— Никога ли не водите едно и също момиче?

— Същото какво?

— Момиче.

— Не. Когато ми писне, го изхвърлям — заяви той нахилен.

— А жена ви?

— Тя си седи у дома. Нали съм се оженил за нея, стига й толкова. Значи, не физическото отвращение, а моралната непоносимост ще ме накарат да се махна, каза си Жюлиет.

 

 

Добре, че беше Низо. Жан-Мари. Това, което не й даваха нито Луи, нито Виртел, Жан-Мари щедро й го даряваше: нежност, любов, внимание. За пръв път в живота си Жан-Мари Низо се беше влюбил.

Още от първата вечер.

Вечерта, в която Бенедикт Тасен го покани на улица „Плант“. Отиде, придружен от младата Сабин дьо Кроа-Мажьор. Звънна на вратата и изведнъж дочу шум откъм живия плет от почернели туи, който отделяше къщата от улицата. Обърна се и различи клекнал силует на жена, която очевидно пишкаше. Изненадан, изчака я да се надигне, но на нея явно й беше приятно да клечи с гол задник в хладната нощ и да се полюшва наляво-надясно. Фаровете на преминаваща кола осветиха силуета. Жан-Мари ясно видя зелена пола, разтворена като венчелистче, тъмна коса и дълги бедра, които се показваха изпод полата.

По-късно вечерта видя притежателката на зелената пола. Казваше се Жюлиет и беше заобиколена от тълпа обожатели. Усмихваше се на един, отправяше към друг поглед, замрежен от гъсти, черни мигли, леко потупваше трети по бузата. Кралица. Издигната единодушно на върха от заобикалящите я мъже, които бяха готови на минутата да скочат отгоре й и да я съборят. Тя обаче се държеше на разстояние, черните й очи ги оглеждаха, сякаш преценяваха заложбите и качествата им.

Жан-Мари се присъедини към групата и отначало тя го изгледа с интерес, но скоро погледът й се изпълни със студенина. Всеки път, когато се покланяше пред нея за танц, тя го отпращаше. Със същата хищническа усмивка, същия тъмен поглед, същата грация, сякаш приемаше и казваше „да“.

Тя е, каза си Низо. Херцогиня Д’Аркос дьо Сиера Леоне на Барбе д’Орвили, Матилд дьо ла Мол на Стендал и Люлю на Тулуз Лотрек, събрани в едно.

В онази нощ за Жан-Мари Низо всичко друго престана да съществува. Светът му се затвори около Жюлиет Тюил, все едно я осветяваше прожектор, който я отделяше от останалата част на вселената. „Жюлиет, Жюлиет“, тананикаше той с глава на възглавницата, когато сънят бягаше от очите му. „Жюлиет, Жюлиет“, повтаряше, докато пишеше статия за отношенията между Жорж Помпиду и Вили Бранд или за ливанския президент Сюлейман Франжие.

Заради нея се присламчи към „двамата Тенардие“ — така наричаше двойката Бенедикт-Емил, с надеждата да я срещне отново. Но Жюлиет продължаваше да се държи хладно.

Тъкмо си изработи нова тактика за сближаване, когато баба му внезапно почина. Жан-Мари прекара последната нощ до леглото й. Преди да издъхне, тя му прошепна със сетни сили: „Момче, не пропускай живота си. Не постъпвай като баща ти. Не си заравяй главата в пясъка. Живей. Бъди смел. Ще бдя над теб отгоре“. Жан-Мари не беше много религиозен, но след смъртта на баба си се чувстваше закрилян. От невидима сила, простряла десница над него, която му вдъхваше смелост и упоритост. Той, дилетантът, който много говореше за плановете си и никога не ги осъществяваше, който заемаше във „Фигаро“ безметежната и добре платена длъжност наблюдател, който играеше ролята на женкар и се забавляваше да разнищва човешкото поведение, взе решение наистина да влезе в живота.

Напусна вестника и си изработи план, подчинен на строга дисциплина. Даде си двугодишен срок да напише замислената книга. Престана да посещава парижките светски вечери, отказа се от елегантните девойки от благородническо потекло, от показността, от салонните разговори, от целия си дотогавашен живот. Сутрин ставаше в осем и работеше до обяд. После излизаше да се поразходи, хапваше нещо леко и отново сядаше на бюрото чак до осем вечерта. „Като истински чиновник“, казваше си.

Чиновник в областта на литературата.

Понякога ходеше на кино, на театър. Посещаваше концерти. Обикновено сам. Тази нова за него самота му се нравеше. Телефонът, който не звънеше дни наред, празната пощенска кутия, дългите самотни разходки…

Представяше си току-що пристигналия в Париж Люсиен дьо Рюбампре. И той като него беше срещнал своята Корали.

Един ден дръзна да й се обади. Учуди се, че тя веднага прие поканата му да вечерят заедно. Учуди го нейната непринуденост, веселост, откритост.

За миг дори се уплаши, да не би тя да не се окаже мечтаната героиня, недостъпната жена, засенчвала досега всички останали. Когато я изпрати до тях и по стар навик направи опит да я целуне, тя се изплъзна с познатия блясък в очите, с царствената резервираност и снизхождение, с които бе отказвала поканите му за танц.

— Не. Би било прекалено лесно. А аз не обичам лесните неща…

И се отдалечи. Жан-Мари я проследи с поглед. Очарован — като човек, влюбен в думите — от звънтящата от гордост реплика на своята героиня, трогнат и развълнуван от самоувереността й, щастлив да види мечтата си непокътната, цяла-целеничка.

След онази вечер Жюлиет и Жан-Мари често се срещаха, всеки откриваше в другия героичния образ, изваян от собственото му въображение. В компанията на Жан-Мари Жюлиет се превръщаше в принцеса с висока, островърха шапка с бродиран фин воал и високомерна усмивка. Седнала гордо на трибуните, тя подаваше ръкавицата си на безстрашния рицар и той влизаше в безразсъден двубой в защита на нейните цветове, а накрая едва опарваше устните й с дъха си.

В компанията на Жюлиет Жан-Мари за пръв път изживяваше цялата гама от сладостни емоции, които дотогава познаваше единствено от литературата. Най-накрая се бе превъплътил в Жюлиен Сорел, протегнал ръка под масата в опит да докосне ръката на госпожа Дьо Ренал и очакващ с трепетно вълнение нощта, в която тя ще стане негова.