Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (53)

Глава 3

След като Емил стана заместник на Ларю, Бенедикт придоби самоувереност, която дразнеше немалко нейни колеги. Злите езици се бяха развихрили още с назначаването й в отдела на Емил, но след повишението на Буше се вдигна голяма тупурдия. Бенедикт не си даваше сметка, понеже тези, които злословеха зад гърба й, бяха същите, които, широко усмихнати, я питаха: „Как си?“. В края на краищата за момента тя беше любимката на мъжа, чиято амбиция, въпреки че не я афишираше, беше обществена тайна. Бенедикт се движеше из коридорите със самочувствието на стопанка. Разполагаше се в кабинета на Емил, сякаш беше неин собствен. Четеше телеграмите, ползваше услугите на секретарката, преглеждаше поканите, които му изпращаха, следеше частните прожекции, на които желаеше да присъства, и подбираше събитията, които искаше да отразява. Възползваше се от неговата власт.

Естествено, продължаваше да се държи с обичайната си изисканост и да се носи със студената, резервирана елегантност, с която толкова силно впечатляваше Емил. Никой не можеше да я обвини в проява на лош вкус. Проблемът бе, че от известно време се държеше повече като господар, дошъл да обходи земите си, отколкото като беден крепостен, който тревожно мачка шапката си с ръце.

Емил също се променяше. Остави се Бенедикт да го заведе на шивач, на авеню „Виктор Юго“, където обнови гардероба си. Господин Барне обличаше звездите на рекламния бизнес, младите депутати и напористите млади индустриалци. Лично той му предложи най-доброто според него и се ангажира да присъства на пробите на поръчаните костюми. Емил се съгласи също да отиде на коафьор и да се подложи на разреждане на косата и на избелване на зъбите. Но когато Бенедикт спомена за други, по-радикални промени, например да смени очилата с контактни лещи, той твърдо отказа.

Не желаеше да се променя прекалено бързо. Беше в началото на професионалния си възход и смяташе, че е длъжен да се съобразява с колегите си, за да може да получи подкрепата им, когато настъпи моментът за истинското завземане на властта. Това обясняваше защо гледаше да не дразни никого и да омаловажи издигането си. Единственото му слабо място беше Бенедикт. Или по-точно, жените, защото новата му позиция предизвика внезапен обрат в отношението им към него. Поне в отношението на колежките му. Новопридобитата му слава все още беше в рамките на вестника, не бе стигнала до официалните вечери и светските колонки на пресата. С изключение на „Монд“ — вестникът съобщи за назначението му в антрефиле, което го изпълни със задоволство.

Когато Бенедикт научи за подновяването на междуособните войни и уреждането на сметки сред марсилските престъпници, както и за труповете, изоставени по тротоарите и в заведенията, не й бе никак трудно да получи разрешение от Емил да замине за Марсилия.

Все още не беше изгубила надежда да открие Ришар, нито да го върне на Мартин. Нищо че два месеца преди полета Мартин си взе нов самолетен билет за Ню Йорк. Искаше да замине веднага след Коледа и да посрещне новата 1971 година на американска земя, на „Таймс Скуеър“, където американците се целуваха и си пожелаваха щастлива нова година.

Колкото повече време минаваше, толкова повече Бенедикт харесваше Мартин. Защото, макар да не го съзнаваше, между тях не ставаше дума за конкуренция — нито сантиментална, нито професионална, нито социална, както и защото се възхищаваше на нейната воля, праволинейност, откровеност и решителност. Завиждаше й за силата — силата да си е сама господар, да дължи само на себе си трофеите, които редим на етажерките.

Не й беше по сърце фактът, че Франция ще се лиши от тази непокорна Мартин и от бъдещите й победи. Докато живееше на улица „Плант“, Мартин й служеше за пример, беше й нещо като мадона, към която се обръщаше, за да се почувства смела и готова на всичко.

Така че Бенедикт замина за Марсилия. Проведе разследването, продиктува материала си по телефона и се отправи към улица „Мартини“ №36. В просторното остъклено фоайе на модерната сграда имаше домофон и Бенедикт откри инициалите Р. Б.

Не натисна звънеца, а изчака един от обитателите да влезе и се шмугна покрай него. Качи се на асансьора и натисна копчето за шестия етаж.

Сградата беше внушителна — с мрамор, декоративни растения и огромни прозорци. На площадката подът беше застлан с дебел мокет, а стената — украсена с модернистична литография.

Тя натисна звънеца, пое дълбоко дъх и зачака. Ако не потръгне в журналистиката, ще се преквалифицирам в детективския занаят, си каза тя. Очевидно имам нелоши шансове.

Отвори й пищна блондинка по пеньоар, от онези, дето се снимат голи в мъжкото списание „Люи“. Пеньоарът беше разтворен на бюста, носеше чехли на висок ток с розови помпони. С негримираното си лице напомняше досущ малко момиченце.

— Кого търсите? — осведоми се русокосата хубавица. — И защо не звъннахте по домофона? Не мога да си обясня защо плащаме безбожен наем, след като домофонът не служи за нищо!

— Братовчедка съм на Ришар. Изпраща ме майка му.

Русата мадама измърмори нещо неразбрано, но я пусна да влезе.

— Да ви предупредя, заета съм с гладене, успокоява ме.

Изправи се до дъската за гладене и енергично започна да разхожда напред-назад ютията, раздипляше воланчетата, изпичаше бастите, наблягаше върху извивките.

— Към колко се прибира Ришар?

— Обикновено към седем, когато тръгвам за работа.

Очевидно не гореше от желание да разговаря. Бенедикт не посмя да си съблече палтото и стоеше права, скръстила ръце.

Блондинката беше изцяло погълната от воланите и дантелките. Бенедикт се опитваше да проумее как оня Ришар на Мартин беше станал Ришар на тази блондинка.

Някъде около деветнайсет часа мадамата влезе в банята да се разкрасява, ключът във вратата се превъртя и се появи Ришар. Целият в черно: черно кожено палто с голяма цепка, черни очила и черен кожен каскет.

При вида на Бенедикт леко се стъписа.

— К’во праиш тук?

— Дойдох да те видя.

— Видя ли Джина?

— Да, тя е в банята.

— Кой те изпраща?

— Никой. Мартин изобщо не подозира.

— Много бих се учудил.

— Дойдох по собствена инициатива, Ришар. Не получи ли посланията й от лятото, след като…?

— Какви послания?

— Първо ти писа. После те издирваше чрез вестниците и накрая я показаха по телевизията.

— Не съм получавал никакви писма, пък и не чета вестници. Извинявам се. Ние тук не сме много учени и културни. Можеш да докладваш на лъжкинята.

— Мартин не е лъжкиня. Тя постъпи така, защото…

— Бай, бай, отивам на работа. — Джина беше излязла от банята.

На Бенедикт й бе достатъчен един поглед, за да отгатне какво работи Джина. Мигаше на парцали, клепачите й бяха обилно наклепани в зелено и дългите й руси къдрици се спускаха до кръста. Прилепнала по тялото й рокля, главозамайващо високи токове, предизвикателно щръкнал бюст…

— Коте, да се видим при Пиеро, да хапнем по нещо?

— Добре — отвърна Ришар, пляскайки я по бедрото. — Приятна работа.

Тя помаха със златната си ламена чантичка и излезе. Без да погледне към Бенедикт.

— Не работиш ли на пристанището? — попита тя.

— Не. Сводник съм, скъпа, по-скоро половин сводник, деля си Джина с един приятел, който е в пандиза. Грижа се за нея, докато той излезе. Не се преуморявам… Тя ми носи добри пари.

— Не прекалявай, няма смисъл.

— Не прекалявам. Да ти призная, преди, когато разнасях доставките, тогава прекалявах, но с обратен знак. Разносвач на минимална заплата, как ме виждаш! Като си помисля, че почти си бях повярвал! Все трябва да се минеш веднъж, нали? Аз вече го сторих, но от сега нататък, край, баста!

— Ришар. Тя те обича. Знам. Чакаше те цяло лято…

— Не замина ли за Щатите?

— Не.

— Можеш да й предадеш да си стяга багажа, няма повече да ме види. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Ще ме извиниш, но по това време съм свикнал да си приготвям едно блъди мери.

Той отиде в кухнята и тя чу да подрънкват кубчета лед в чаша. Телефонът звънна и той вдигна. Дълго разговаря за някакъв кон, на който заложил, и доволен, затвори.

— Обичах Мартин, кълна се, обичах я.

Говореше бавно, сякаш търсеше думите, и Бенедикт не го прекъсваше от страх да не млъкне и да се затвори.

— Едва не умрях, когато Луи съобщи, че заминавала. Беше същото, както когато приключих с дрогата. Същото, кълна ти се. Зависим. Зависим от тази мадама. Онази нощ бях като луд. Свих една кола и карах до тук. С бясна скорост, с газ до дъно по магистралата. Спомням си, че в колата имаше касета със записани песни, сред които „Stand by me“… Пусках си я, докато ми писнаха ушите. Тук намерих приятели. Те имаха момичета. Първия път, когато една курва ми бутна без пари, изпитах страхотен кеф. Беше Джина. След като опандизиха нейния тип, тя продължи да работи за мен. Това е…

Той си играеше с чашата, прехвърляше я от едната в другата си ръка, без да разлее и капка. Говореше, свел очи. След като свърши, на устните му проблесна светкавичната усмивка.

— Животът с нея, така както тя го искаше, не беше за мен. Не й противоречах, за да й доставя удоволствие, но това не бях аз. Имам си вече установени навици тук. Продавам по малко дрога, Джина ми носи по нещо. В неделя обикалям живописните заливчета, тук са приятелите, красивите коли, дребните далавери, слънце през цялото време…

— Но тя те обича, Ришар!

В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, осъзна, че нямаше смисъл да го убеждава. Той беше прав.

— Не биваше да постъпва по този начин — отвърна той. — Не биваше… Сигурно животът, който съм избрал, ще бъде тежък, но съм любопитен да видя как ще се получи. Искаш ли да отидем да хапнем някъде?

Вечеряха в ресторант на старото пристанище. След като приключиха, той бръкна в джоба си да плати сметката и помоли:

— Няма смисъл да й казваш, че си ме видяла.

— Наистина ли искаш да си мълча?

— Да. Тя продължава ли да носи шлифера ми?

— Да.

Моят шлифер. Кръглото й дупе. Шнолите й, шаловете й, здравето й, енергията й, непоклатимите й идеи… Веднъж през лятото се обади в Питивие. Отсреща му отговориха, че току-що била излязла, и той затвори. Слава богу. В онзи момент като едното нищо можеше да не издържи и да се огъне, да остави името и телефона си. От самото начало имаше предчувствие, че работата няма да излезе читава. You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling and now it’s gone, gone, gone, ouaouaoua…

Беше го изгубил, любовното чувство. За доста дълго време.

Заради Мартин спря да си гризе ноктите. „Нищо не чувствам, когато ме галиш по гърба, нямаш нокти“, бе заявила тя един ден. Тогава си купи един горчив лак и така превъзмогна лошия си навик.

Заради Мартин… Заради Мартин…

Откъсна със зъби парченце нокът, плати и двамата излязоха от ресторанта.

Сбогуваха се в мрака и Бенедикт взе такси за гара „Сен-Шарл“.

Реши да не казва на Мартин за срещата си.

 

 

Така щеше да е по-добре. След като откри любовта, сега Мартин откриваше омразата.

Със същото чувство на удивление.

В началото си каза: „Ще го забравя. Лесна работа. Аз съм прагматична, енергична. Достатъчно е да си кажа забравям, точка, край, забравям“.

Получаваше се.

За някой и друг ден.

После ненадейно мярваше зад ъгъла шлифер с дълбока цепка и се заковаваше на място. Разтреперана. Без дъх. Идеше й да хукне след шлифера. Това е мое. Откраднали сте нещо, което ми принадлежи. Върнете ми го… Уверявам ви, шлиферът е мой, господин полицай.

После болката проникваше във всяка пора и тя заживяваше с нея. Спеше свита на кълбо, за да я запази топла и жива. Не можеше да спи по гръб.

Отмерваше секундите. Не откъсваше очи от пясъчния часовник.

Накрая й минаваше.

Ако беше в леглото, лягаше по гръб, ако вървеше по улицата, изправяше рамене. Най-сетне беше излекувана. Уф, въздишаше с облекчение!

Тогава дойде ред на сънищата.

Те й скроиха подъл номер. Една нощ Ришар й се яви насън и й каза: Добре съм, току-що спечелих конните надбягвания, станах световен шампион по фигурно пързаляне, спечелих титлата на „Ролан Гарос“ и сега тренирам за предстоящото първенство по борба в полутежка категория в „Медисън Скуеър Гардън“. „Много добре — отговори тя и попита: — Как успяваш?“ „Срещнах едно момиче, за което означавам много, което се отнася изключително мило към мен.“ После внезапно образът му се размиваше, изчезваше. Тя се събуждаше разгневена — а международното състезание по бой със снежни топки, и него ли спечели? От гнева се роди омразата.

Омраза заради това, че не можеше да го наругае очи в очи.

Омраза заради това, че я беше изоставил.

Омраза заради това, че не беше нужна никому.

Омраза заради това, че някоя друга бе заела мястото й.

Омраза заради това, че позволи капанът да щракне зад гърба й.

Омраза към него. Омраза към самата нея. Буквално се оплете, вече не знаеше кого по-напред да мрази.

Толкова много омраза я накара да се засрами. Представи си, че я превръща в малко кубче и го скрива под леглото си. Съвсем на дъното, за да не го открие никой, дори и Розита, когато минава с прахосмукачката.

Омразата обаче не се предаваше лесно. Кубчето си кротуваше, скрито под леглото в продължение на няколко дни, след което… неочаквано се разтваряше в няколко литра бульон. Тя се давеше, пляскаше с ръце и крака, паникьосваше се. Малко оставаше да отиде да драсне клечката в дома на семейство Брузини, да прокопае канал в мазето им и да ги издави, или да им изпрати пастет с цианкалий.

Омразата подхранваше въображението й.

Размазваше Ришар до неузнаваемост, правеше го на пихтия. Грозен, некадърен, дребен, джудже, невежа, мачо, претенциозен, подлец, крива усмивка, подозрителен, паразит, изпаднал, жалък индивид, наркопласьор…

Потъна в омразата така, както човек поема по път, който го отвежда дълбоко в джунглата. Без никакви задръжки. Олекваше й. Въртеше мачетето и безпощадно кълцаше болката. Омразата се оказа приятен начин да убиваш времето! Хм… Много добре, още, още. Кривоноско, темерут, не знае какво е усмивка, подмишница, воняща на пот, съмнителен тип…

А, за малко да пропусна, лош син! Лош брат! Лош… Завъртя се покрай къщата на битпазара. Успя да дръпне малкия Кристиан за пуловера и да го принуди да проговори. „Ришар, няма го, той далече, много далече“, й каза той, свил устни, верен на даденото обещание да не преминава в лагера на врага.

Крайно време е да се сложи край на тази история, твърдо реши Мартин. Страдам от омраза в много остра форма, ясно. Това си е истинска болест. Трябва да се лекувам, няма място за срам. В края на краищата това чувство е също толкова силно, колкото изпитваното от Христос на кръста или от самураите, когато си правят харакири, само че на техните чувства се гледа като на израз на душевно благородство. Диагнозата е поставена: болна съм от омраза. Занимание като всяко друго, нищо особено.

— Какво правите в момента?

— Мразя.

— Мразите? Кого?

— Един член на семейство Брузини. На пълен работен ден, дори и през уикендите, без почивка. Заниманието си има много предимства.

— Заработвате ли допълнителни часове?

— Да, случва се…

— Плащат ли ви транспортните разходи?

— Да, и това също. Мразя навсякъде, без значение къде се намирам.

Реши отново да направи кубче от омразата, но този път да го изложи на показ. За да го лиши от сили, да го неутрализира и да не може повече да се разлива в унищожителен поток и да залива всичко по пътя си.

Омразата се преобразуваше в гориво. С нея Мартин пълнеше резервоарите си догоре.

Направи на пух и прах всички предишни рекорди по бизнес английски, взе трите нива за два месеца. Преподавателите се почесваха по брадичките, наблюдавайки я; останалите ученици — господа, издокарани с костюми и вратовръзки — се държаха с нея едва ли не сервилно, бяха готови да я назначат в поверените им предприятия.

Израснала. Възвърнала предишната си мощ.

Предишната?

Бях ли способна на такава силна омраза преди?

Отново се върна към детските си години.

Към омразата от детството. Към господин Жили, фермерът, от когото купуваше мляко.

Беше забравила господин Жили… пръста, който мушкаше силно в гащичките й, когато я изпращаха за мляко — толкова се страхуваше, че не се осмеляваше да го спомене. Обикаляше нагоре-надолу, размотаваше се, канчето се блъскаше в краката й, докато най-накрая се решаваше да тръгне към фермата. Той я чакаше, стискаше я между краката си, „както доя кравата“, и я галеше…

Омразата бе започнала да клокочи.

Омразата към родителите й, на които не можеше да разкаже.

Омразата към захарната фабрика. Омразата към работническото гето, в което живееха. Омразата към бедността.

Омразата от това, да не си като другите момичета от класа, да виждаш как майка ти се подчинява, да виждаш сестра си, и тя готова да се подчинява… Омразата към Партията, която ги приспиваше със събранията и приказките за по-добро бъдеще.

Омразата към Ришар обаче затъмняваше всички предишни омрази. Смекчаваше ги. Мартин изпитваше жал към майка си, към Жоел, към баща си, към апартамента, към захарната фабрика…

Смяна на пътниците: всички да слязат, ред е на Ришар, който се качва за голямата обиколка във формата на осмица.

След няколко кръга започна да се отегчава. Желанието да мрази се стопи. Искаше й се да опита нещо друго, иначе щеше да започне да се върти като в омагьосан кръг. Тогава пред очите й проблесна една надежда. Не тъпата, измислена надежда, с която се бе успокоявала цяло лято — той се връща и всичко продължава постарому. Надеждата, която зависи от другия, лъжливата надежда, която ви кара да повярвате в нещо несъществуващо, която ви принуждава да гледате живота през розови очила и ви успива…

Не, надеждата, породена от вярата в себе си. Надеждата, че ще се пребори.

От сега нататък на тази надежда трябва да доказвам, че съществувам, че ме има. Съвсем сама, без някой да отваря вратата и да ми подава ръка, за да вляза в ресторанта, без нечий поглед, който да ме следи, без общоприетата титла „годеница“. Ще му покажа, че съм способна да извърша нещо голямо, достойно за уважение, нещо огромно. Без него. Сама, като гимнастик на трапец, който полита в пространството без обезопасяваща мрежа отдолу. За да отстъпи и прояви уважение към желанието ми да прелетя морета и планини и да кацна в Америка. За да го нокаутирам.

След като изчерпя до дъно натрупаната омраза, след като той се превърне в напълно чужд човек за мен, ще имам сили да се обърна към него: „Хей… Добър ден, как си? Аз съм добре, а ти как я караш?“, и ще му донеса от Ню Йорк старите плочи, които не може да си купи тук, ще му донеса и шарени флагчета за мотора му.

Ще бъда любезна и учтива, разбираща и толерантна, щедра и великодушна.

С една дума, изобщо няма да съм влюбена, изобщо.