Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (52)

Глава 2

Луи пак въртеше мистрията и чука. Този път в едно мазе на улица „Тампл“. Когато Жюлиет пристигна вечерта, както се бяха уговорили, той бъркаше хоросан. Дънките му бяха скъсани отзад и на коленете. Носеше прекалено тесен стар червен пуловер. Жюлиет го изгледа. Влюбена съм в едно хлапе, което си играе в пясъчника на кварталната градинка.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Нали виждаш, правя се на физически работник.

— Аха…

Не само той се правеше на „физически работник“. Десетина момчета и момичета режеха с трион някакви дъски, ковяха пирони, боядисваха плоскости.

— В комуна ли смяташ да заживееш?

— Отгатна, пиленце. От днес нататък ще се наложи да ме делиш с други.

Жюлиет запали цигара.

— Ти пушиш? — попита Луи.

— От време на време. С бетона на Шарло ли работиш?

— Не, отказва да ми каже как го получава. На мен, представяш ли си? Малко се посдърпахме заради това.

Едно русо момиче дойде и без да погледне Жюлиет, попита дали Луи ще отиде с тях да хапнат в бистрото.

— Не, с приятелка съм. Мари-Анж, това е Жюлиет.

Двете се поздравиха без особен ентусиазъм.

— Добре тогава. След това пак ще се видим. Другите искат да бачкаме до късно тази вечер — обясни Мари-Анж.

— Добре.

— Тази коя е? — попита Жюлиет, след като Мари-Анж отиде при другите.

— Избягала е от къщи. Ще участва в трупата. Иска да става актриса. Сладка е, нали?

Жюлиет сви устни пренебрежително. Изведнъж се почувства като истинска буржоазка в тази обстановка. Студентка съм, работя в юридическа кантора по международно право, живея в голяма къща. Вярно, така е, но съм без пукнат грош и скоро ще се наложи да проституирам.

— Какво сте решили да правите в това мазе?

— Театър, пиленце. След като институциите не желаят да чуят за нас, ние ще си създадем собствена сцена, ще си пишем текстове и сами ще си ги играем. Естествено, няма да е като в „Комеди Франсез“, но ще струва по-евтино.

— И кога го реши това нещо?

— Нищо не съм решавал. Запознах се с Брюно, високият тъмнокос младеж, дето боядисва в дъното… — Той й го показа с мистрията. — … при моя агент. Всъщност оня, който се водеше за мой агент, щото сигурно не се е охарчил много да говори по телефона и да ми търси ангажименти! И тъй като нямаше участия, Брюно се занимаваше с дребни поправки, с боядисване на апартаменти. Пихме по едно, дори не се напихме и три седмици по-късно той ме потърси. Попита дали ще се присъединя към една трупа, за целта трябвало да мога да играя комедийни роли и да забивам пирони. Казах си: „Защо не?“. Пак мога да си съчинявам рекламните мелодийки. Гладна ли си?

Жюлиет кимна.

— Ще ядем на място. Имам всичко необходимо.

Разрови се в един кашон и извади бутилка вино и някакви консерви. Отвори една кутия сардини с олио, една с компот и една с крем монблан с шоколад. Тапата на бутилката изхвръкна.

— Заповядай, на теб се пада честта — покани той Жюлиет, поднасяйки й кутийката със сардини.

— Няма ли хляб?

— Чакай да видя.

Стана и донесе един нарязан хляб, опакован в целофан. Разкъса опаковката със зъби и подаде една филийка на Жюлиет. Тя си взе една рибка и деликатно я сложи върху хляба. Луи си взе с пръсти две рибки и ги глътна направо, без да ги дъвче. Обърса пръсти в дънките си и продължи с пълна уста:

— Ще потръгне. На хората им писна да плащат луди пари, за да гледат пиеси на някакви си жалки драскачи. За цените на билетите измислихме нещо като колелото на лотарията, с цифри от едно до петдесет. Който изтегли номер едно, плаща един франк, и т.н. Хитро, а?

— Отдавна не съм те виждала толкова ентусиазиран!

— Боря се, правя усилия. Хубавото е, че е пълно с мадами.

Жюлиет сви рамене, бясна. Ужасно я нервираше, когато започнеше да ги дрънка такива! Гадно хлапе, което ме предизвиква с кофичката и лопатката си.

— Пука ми, да ти кажа. И в кантората е пълно с мъже, какво си мислиш. Само че аз не се фукам като теб.

— Аха, тя се обиди, цупи се.

— Изобщо не ми пука. Всеки си има свой живот, нали така?

— Точно така. Не искаш ли малко шоколадов крем, за рака на черния ти дроб?

— Не, благодаря. Пръстите ми миришат на риба, а нямам други за смяна.

Луи се засмя.

Язвата му не го беше безпокоила и през последните дни спеше добре, без хапчета. Мястото му допадаше. Ще бъде мръсно, грозно и в духа на времето. Тук ще мога да говоря истински, да пиша истински, ще престана да се нагаждам към кофти роли и да се подчинявам на режисьора, който настоява да се ядосвам наужким с изкуствени думи.

— И какво ще правим след прекрасната вечеря? — продължи Жюлиет.

— Нищо, пиленце. Аз се връщам на строителната площадка.

— …

— Нали чу какво каза Мари-Анж. Ще бачкаме до късно през нощта. Отваряме врати след седмица, а краят му не се вижда.

— Добре тогава. Можеше да ми го кажеш предварително!

— Чуй ме, Жюлиет, между теб и бачкането избирам второто. Ясен ли съм?

— Кристално. Добре тогава, чао.

Тя му се усмихна с най-пленителната си усмивка и излезе. На стълбището се размина с Мари-Анж и останалите от трупата. Отстъпи, за да им даде път.

— Няма ли да останеш с нас? — попита високият брюнет, който трябваше да е Брюно.

— Не. Доскоро.

 

 

Луи се обади пръв.

— Е, малка приятелко, още ли се сърдим?

— Съвсем не. Просто съм затънала в работа.

— Кога ще се видим?

— Не знам.

— Сърдита си. Чувам го ясно. Какви искаш да сторя? Да се търкалям в краката ти? Да те обсипя с бижута? Да ти напиша писмо?

Жюлиет едва не прихна. Луи да седне и да пише писмо! Все едно да го помолиш да ти каже „обичам те“ на лунна светлина под акомпанимента на цигулка и с букет цветя в ръце.

— Да напишеш писмо, ти? — отвърна Жюлиет.

— Хайде на бас, че ще го направя — отвърна Луи.

— Добре тогава, ще чакам.

След два дни получи писмо, адресирано до госпожица Жюлиет Тюил, улица „Плант“ №64, Париж, 14-и район.

— Няма да повярваш какво ми се случва — каза тя, размахвайки писмото под носа на Мартин, — Луи ми е написал писмо.

— Не може да бъде! — възкликна Мартин. — Той знае ли да пише?

Жюлиет отвори плика и извади бял лист, на който Луи беше написал с едри букви една-единствена мръсна думичка: „Кур“.

— Мръсник — процеди през зъби Жюлиет, — тъпкано ще му го върна.

 

 

— Много ли ми изневерява през тези две седмици? — попита Жюлиет, сгушена в Луи на голямото легло в една от стаите на хотел „Ленокс“.

— Такива въпроси не се задават, освен ако не си падаш мазохистка.

Не бе устояла дълго на изкушението да му се обади. Той й предложи да мине да го вземе от мазето.

Тъй като искаше да ограничи максимално евентуалните търкания и главно да си уреди среща далече от Мари-Анж и останалите, тя предложи да се видят в хотел „Ленокс“.

— А няма ли да ме попиташ дали аз съм ти изневерявала? — полюбопитства Жюлиет.

— Няма.

— Защото се страхуваш, че ще те заболи ли?

Той не отговори.

— Ти чувстваш нещо само когато те наранявам — заяви тя, заковавайки очи в лицето му.

— Би трябвало да си доволна. И това е някакво начало. Хайде да си говорим за друго. Защото в противен случай ти е ясно как ще свърши.

Понеже Жюлиет се нацупи, той я прегърна, целуна я и каза:

— Нека ти обясня нещо, пиленцето ми. Рядко се случва един мъж и една жена да се разделят, защото си изневеряват. Правят го по-скоро защото се отегчават. Нашият случай не е такъв, затова дай да сменим темата.

Толкова добре се чувстваше сгушена в обятията му, че не потърси повече аргументи за задълбочаване на спора.

И все пак, каза си Жюлиет, май тъпчем на едно място.

— Не напредваме, Луи, уверявам те, изобщо не напредваме.

— Какво значи „да напредваме“? Да създадем дом и семейство и деца заложници, които да патят? Предпочитам да съм влюбен, отколкото удобно настанен. Ако си пасваме в леглото, то е, защото с нетърпение чакам да се видим, да те докосна, да ти разтворя краката, да те ближа…

Гласът му се промени, стана по-дрезгав, по-тих и Жюлиет затвори очи.

— Хайде, говори още, не спирай да говориш.

Войната се отлагаше за по-нататък.

А случаите за обявяване на война не липсваха.

Луи живееше повече във „Вре Шик“ — така се казваше кафе-театърът — отколкото с Жюлиет. Трябва да се наложа, да покажа кой владее положението, повтаряше си тя, наблюдавайки как момичетата се навъртат край него. Той ги зяпаше неприкрито и жадно, и протестираше, когато Жюлиет го хващаше на местопрестъплението.

— Аз съм жив човек все пак. Майната ти! Няма да ме накараш да живея в лъжа, не искам. Взех решение преди доста време да не лъжа повече, значи, няма да лъжа и край.

Истината беше, че в семейството на кафе-театъра Жюлиет се чувстваше чужденка. Членовете на трупата прекарваха цялото си време в онова мазе. Когато не се налагаше да допълват декора или да поправят нещо по тавана, който заплашваше да им падне върху главите, се качваха на сцената или съчиняваха пасаж по пасаж пиесата. Първото им представление вървеше по-скоро добре, и касата се пълнеше.

Един ден, когато повечето бяха грипозни, се наложи да отменят представлението. Луи написа бележка и я залепи на вратата: „Тази вечер няма да има представление, актрисата е в менструация“. Постепенно налагаше свои идеи, свои изрази: „Тази вечер представлението е безплатно за зрители с панталони на шотландско каре“ или „Отоплението не работи, няма страшно, в антракта предлагаме топла супа“.

Следващото представление беше почти изцяло негово дело. В „Завършената интелигентност е завършена глупост“ се разказваше за млада майка, която за пръв път качва на самолет синовете си и самолетът се разбива пред очите й. Тя ридае безутешно, получава нервна криза и се търкаля по земята, когато един много елегантен и високомерен инженер се приближава до нея и започва да й обяснява колко смешни и жалки са нейните плачове и крясъци. Нима не знаела за закона за земното притегляне! Да си представим, че самолетът, на борда на който били децата й, е една маса, означена с „М“, която поради някакъв технически дефект не е издържала на неотразимото привличане на друга маса, в нашия случай Земята. Това наричаме във физиката падане на телата. Под въздействието на теглото си всяко тяло получава съответното ускорение. Опитите показват, че независимо от тяхното естество и маса, всички тела падат с еднакво ускорение. Майката е присъствала на онагледяването на теорията на Галилей. Накратко казано, това, че самолетът се е разбил, е напълно закономерно. Ако е интелигентен човек, тя трябва да го разбере. Постепенно риданията на жената утихват и тя повежда разговор с инженера. „Да — припомня си тя, — всъщност Нютон е бил първият, който в труда си «Математически начала на натурфилософията», публикуван през 1687 година, е направил връзката между тегло и земно привличане, разглеждайки теглото като проявление на един универсален феномен: взаимното привличане на телата.“ Инженерът си отдъхва, жената е интелигентна, разбрала е. Двамата се прегръщат, оженват се, имат много деца, които един ден водят на някакъв аеродрум. И отново трагедия. Само че този път инженерът е този, който не желае да разбере. Предпочита да го сметнат за глупак и безутешно оплаква децата си. Връчват му тържествено грамота за глупост и… се появяват трите му деца, спасени от пламъците.

— … Защото всичко може да се разтълкува, на всичко може да се даде разумно обяснение, всичко може да се облече в думи, ама не трябва да се доверяваме на думите — обясняваше Луи на останалите.

В такива моменти се сещаше за учителските си години, за учениците си, за учебните часове. Преди десет години се бе оженил за дъщерята на хлебаря и се стараеше да живее като всички останали. Днес е сам, дезориентиран и твърде неуравновесен. Започваше нова кариера в едно мазе в компанията на безработни, на хора, напуснали домовете си, на бояджии. Иска ми се да заживея с Жюлиет, но се колебая между секса и обичта. Ако заживея с нея, тя ще бъде моята медицинска сестра, гувернантка, майка… Може би съм още прекалено млад. Може би на четирийсет и пет, ако дотогава не хвана цироза от къркане, ще гледам другояче на нещата.

— Луи, Луи, какво става? — провикна се някой.

— Мислех си за нещо.

— За твоята пиеса ли?

— За пиесата ми.

Ето така „Завършената интелигентност е завършена глупост“ бе написана и поставена от Луи Гаяр и неговата трупа.