Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (51)

Глава 1

Сутринта на 10 ноември 1970 година телефонните централи прегряха и излязоха от строя. Париж остана без телефони. Мартин се бе събудила схваната и трескава и реши да звънне на госпожа Мерсо, управителката на „Кооп“-а, за да я предупреди, че няма да отиде на работа. Лекарят, когото Режина веднага извика, я прегледа и й каза да лежи.

Мартин вдигна слушалката, нямаше звук. Тръсна я, наруга я, наруга френските пощи, френската техника и нахълта в банята, където Режина се разпяваше.

— Откога не сме плащали телефона?

— Ло-а-ло-а-ло-а-ло… Плащаме си го редовно. Ли-о-ли-о-ли-о-ли…

— Сигурна ли си?

— Напълно. Защо?

— Защото няма сигнал.

— Изчакай малко, ще се оправи. Нали ги знаеш пощите и телефоните…

Мартин затвори вратата, ядосана. Опита отново да се свърже, пак започна да ругае, тресна слушалката. Напразно.

Легна си. Чувстваше се прекалено отпаднала, за да чете, затова си пусна транзистора и го закрепи в гънките на завивките. Отпусна се в странно полубудно състояние, главата й беше олекнала, всичко я болеше. Новините в единайсет я изтръгнаха от унеса й.

„Както ви съобщихме първи сутринта, генерал Дьо Гол е починал снощи в деветнайсет и двайсет и осем в имението си Боасри в Коломбе ле дьоз Еглиз…“

— Мамка му! — възкликна Мартин. — Дъртакът Дьо Гол е умрял, татко ще е щастлив!

„От сутринта цяла Франция коментира развълнувано събитието. Телефонните централи в Париж се претовариха и излязоха от строя.“

Сега има да коментират, в това отношение французите са ненадминати. За двайсет и четири часа ще пренапишат трийсет години от френската история и ще обградят с бляскав ореол стария генерал, когото преди по-малко от година натириха в семейното имение да си пише мемоарите.

Мартин изключи транзистора. Искаше да си спести водопада от посмъртни венцехваления, които скоро щяха да залеят ефира. Знаеше, че ще се престараят. Приживе им пречеше, сега обаче всички ще се боричкат за него, ще го прекроят, ще го принизят до собственото си ниво, ще си го присвоят. Ненавиждам това лицемерие. Истина си е. Когато умреш, се превръщаш в прекрасен човек. Няма да е лошо в професионалната биография да добавят графа „Състояние на кандидата“: жив или умрял. Отбелязвате „умрял“ и веднага получавате работата. Като умре, най-критикуваният приживе човек се превръща в национален герой. Нямам сили да слушам подобни тъпотии. Французите много си падат по покойниците, особено по прочутите. Издигат се в собствените си очи поне с няколко сантиметра. Аз жив, той умрял.

Пък и ти става мило — обръщаш поглед към миналото и установяваш колко е било велико, славно, щастливо. Още една причина да хленчиш за настоящето, което, да си го признаем, не е никак розово, и да си сложиш превръзка на очите, защото бъдещето и то не дава признаци, че ще бъде по-светло… Ех, славни години бяха! Франция беше велика страна. Вирнала петльовия гребен, кукуригаше ведро и гръмко, изразяваше се изискано. Жана д’Арк, Луи XIV и Наполеон ще влязат отново в употреба. Ще ги изтупат от прахта и ще има да парадират с тях. Какво от това, че едната умряла на кладата, другият се споминал, обзет от лудост и слабоумие, а третия го захвърлили на една безлюдна скала. Няма лошо, това са нашата История, нашето Минало, нашето Величие.

Сама, болна, Мартин лежи в леглото и сърдито нарежда. Ама че си тъпа, девойко… Точно сега прославените покойници бяха легион. Който и вестник да отвориш, се натъкваш на труп. Възхваляван. Оплакван. И забравян. Имаше за всеки вкус: за домакините, за изисканите интелектуалци, за политиците. Бернар Ноел, Луис Мариано, Бурвил, Жионо, Дос Пасос, Мориак, Мак Орлан, Насър, Керенски, Даладие. Естествено, за едните са били изплакани много сълзи. За другите, по-малко. Защото дори и в смъртта има отличници и двойкаджии. Тези, на които им се полага специално телевизионно време, и онези, които си отиват, споменати в скромно съобщение от няколко реда. Как тогава да останеш в паметта на поколенията, след като са те изпратили по съкратената процедура! Трябва да уцелиш правилния ден за умиране, за да не те претупат надве-натри.

Ами ако Ришар е умрял? Шофирайки с безумна скорост по някоя магистрала или въвлечен в някоя съмнителна комбина? За него нямаше да говорят.

Когато се чувстваше уморена или отпаднала, образът на Ришар се замъгляваше. Превръщаше се в бледо копие. В силует на мъж, когото ще поздрави с „добър ден, господине“, ако случайно го срещне на улицата. Единственото, останало й от него, беше една светкавична усмивка, едно тайно име: Марин, и думи и изрази, които все още я разсмиваха. Веднъж го беше замъкнала в Музея на модерното изкуство на изложба на някакви съвременни американски художници. На излизане го попита какво мисли за изложбата и той прошепна тихичко:

— Нацвъкани сополи, банда педали…

Четирите думички се бяха превърнали в техен запазен знак. В парола, в сигнал за сдобряване, в любовно признание. Зяпаха ги смаяни, ако дочуеха как двамата си шепнат „нацвъкани сополи, банда педали“, но те си знаеха какво искат да кажат. Заболяваше я, когато си повтореше тези думи. Иначе към всичко наоколо беше безчувствена. Така ли се настаняваше забравата? Или беше затишие пред нова болка? Бе новак в областта на любовните страдания. Учеше се в крачка. Може би щеше да е по-добре да беше умрял… Щях да съм вдовица.

По-благородно звучи, отколкото изоставена.

По-лицеприятно. По-представително. В обществото е нещо като титла. Вдовица на Ришар крадеца. Като Ивон, вдовицата на генерал Дьо Гол, спасителят на Франция. Получаваш пенсия, почитат те и те обичат. Изоставените жени ги съжаляват, докато ги гледат в очите, а като им видят гърба, започват да злорадстват и да ги одумват.

Как тогава да зараснат раните! Налага се да се промушвам между погледите, прошепнатите думи и получените рани.

Пак си пусна транзистора, за да избяга от собствените си мисли.

Пак говореха за Дьо Гол…

* * *

Мартин се оказа права. Следващите дни бяха много бъбриви. Езиците се развързаха, мастилото се лееше… Не само във Франция. Цял свят беше в траур и за няколко дни Париж се превърна, както винаги бе мечтал генералът за „своята скъпа и стара родина“, в център на света.

„Фигаро“ бе натоварил двайсет и четирима репортери и фотографи да отразяват събитието до най-малките подробности. Емил Буше прояви толкова усърдие и организационна дарба, че Ларю му възложи да отговаря за репортажите.

На 11 ноември, в навечерието на тържествената служба в катедралата „Нотр Дам“, на „Шан-з-Елизе“ се състоя огромен митинг с полагане на венци и процесия от участници в Съпротивата при Триумфалната арка. Емил изпрати Бенедикт да отрази на място събитието, да направи „моментна снимка“.

— Ще откроиш отделни лица сред множеството, ще предадеш атмосферата на преклонение, ще споменеш за чужденците, ветераните, такива неща, ясно ти е, нали?

Задачата му на отговорник го изпълваше с чувство на собствена значимост и той наперено пъчеше хлътналите си гърди.

Понеже не беше особено въодушевена от репортажа, Бенедикт попита Жюлиет дали има желание да я придружи. Тя се съгласи. Смъртта на генерала я бе развълнувала.

Никога не го бе смятала за политик. Политиката я отегчаваше. Беше, като да си среден ученик в училище. Това не я интересуваше. Генералът искаше Франция да бъде сред отличниците. За целта полагаше усилия да й даде тласък, да я изведе на върха, внушавайки й собствените си мечти за величие. Романтичен магьосник, който мечтаеше неговата принцеса да е най-красивата, най-почитаната, най-ухажваната. Приказен принц, облечен в цветовете на Франция и препънал се в националния трикольор.

На Жюлиет й стана приятно при вида на струпалите се парижани, смирени и достойни. Дори се просълзи. Горда беше, че е французойка. За пръв път изпита усещането за принадлежност към една страна, към нейната култура и история. Именно за това щеше най-много да съжалява: Дьо Гол беше създал френската мечта, която като всички мечти е измислена, но ви окриля. След него вече никой нямаше да се осмели да го стори.

Франция щеше отново да се превърне в джудже. Историята на Дьо Гол беше историята на Франция; историята на Помпиду щеше да е историята на един човек, роден в Монбудиф, и нищо повече.

Тези мисли се нижеха в ума й, докато вървеше подир Бенедикт, която с молив и бележник в ръка интервюираше струпалите се хора. Блъскана, мокра — над Париж валеше дъжд — тя се стараеше да не губи от поглед приятелката си, която шареше насам-натам сред множеството.

— Ела, ще опитаме да се приближим до Триумфалната арка — каза Бенедикт.

Жюлиет се вкопчи в края на шлифера й и повече не се пусна. Бенедикт си проправяше път с лакти и след тях се чуваха негодуващи гласове. Жюлиет сведе поглед, смутена. Най-накрая успяха да се доберат до първия ред, точно зад полицейския кордон. Огромно синьо-бяло-червено знаме се вееше под Триумфалната арка, осветено от трицветен лъч. Беше настъпила нощта и черното парижко небе бе прорязано от светлини. Въпреки дъжда множеството напираше от всички страни на площада и от време на време се чуваха възгласи: „Да живее Дьо Гол, да живее генерал Дьо Гол“, които всички подемаха в хор. Жюлиет се въздържа да скандира от страх да не стане смешна. Да не се изложи пред Бенедикт, която си водеше бележки и мърмореше.

Под Триумфалната арка се бяха строили студенти от висшите училища, участници в Съпротивата и някакви господа, облечени в сиво от глава до пети. Гвардейският духов оркестър изсвири сигнала в почит на загиналите, последван от Марсилезата. Жюлиет не успя да сдържи сълзите си и подсмръкна. Тъкмо се бе поуспокоила, и Бенедикт я дръпна към себе си.

— Давай! Зърнах едни японци, смятам да си поговоря с тях, това си е истинска находка.

След японците се появи американец, после две млади англичанки, закачили на британското знаме черен креп.

— Екстра — ентусиазира се Бенедикт. — Събрах всичко каквото ми трябва. Да се връщаме във вестника.

Трябваше да напише статията си незабавно и двете се върнаха в редакцията на „Фигаро“. Докато приятелката й трескаво пишеше на ръба на масата, Жюлиет оглеждаше просторната стая, превърната в главна квартира, където се разпореждаше Емил. Едва разпозна в разсеяно поздравилия я мъж дребничкия младеж, който седеше в кухнята на улица „Плант“ по пижама и мажеше с масло препечените филийки.

От балкона се виждаше бавно обезлюдяващият „Шан-з-Елизе“. Бях свидетел на исторически момент, каза си тя. Един ден ще има какво да разказвам на децата и внуците си.