Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (5)

Глава 4

— Проблемът на френските предприемачи е, че нямат капка въображение, не са способни да видят по-далече от носа си, да предвидят какво ще се случи утре. Справят се с краткосрочните, в най-добрия случай със средносрочните задачи, живеят ден за ден, като самовлюбени царчета. Избягват да правят планове за след пет, десет години. Затова да не се правят на изненадани, когато губят договори на международните пазари. Слушате ли какво казвам, Жюлиет?

— Да, господине — отвърна Жюлиет, изправяйки рамене.

Беше един от обичайните следобеди, в които я налягаше лека дрямка от речите на Виртел. Той не спираше да говори, сновейки напред-назад в офиса. Сигурно му помагам да мисли. Пак добре, че не иска да стенографирам.

Общо взето, разбира за какво става дума. Понякога дори й е интересно.

Виртел прекалено силно мирише на пури — пуши между шест и осем на ден, огромни „Давидоф“ с подвит край, и се полива с одеколон, за да прикрие мириса. Носи мокасини с дебели подметки, които го правят поне три сантиметра по-висок. Рижав, леко къдрокос, с добре развит гръден кош и дебел врат, който се слива с главата му. Сигурно трудно си намира ризи по мярка, мисли си Жюлиет. Добре, че не съм му жена. Никога не съм си падала по рижавите. Не мога да си обясня защо. Не ме привличат… Лицето й се изкриви в гримаса при мисълта за рижавата пишка на Виртел.

— Толкова силно ли ви впечатлява съдбата на френските предприемачи, Жюлиет?

Тя измънка „не, не“ и се смъмри наум, ама че съм тъпа, трябва да се съсредоточа.

— Понеже въпросните работодатели изобщо не са наясно с маркетинга, аз лично реших да инвестирам в дългосрочни проекти и да открия бетона на бъдещето. Следвате ли мисълта ми?

Следваше я и още как.

— Затова ще ви възложа да направите необходимите проучвания. Четете чуждата преса. Говорите английски, нали?

Тя кимна, придавайки си вид на истинска англичанка.

— … специализираните издания. Обиколете всички строителни изложения, с една дума, дръжте ме в течение. Открийте идеите на бъдещето. Млада сте, учите за висшист, изглеждате ми оправна. Пълен напред, давайте. Разбрахме се, нали?

Жюлиет харесваше да й говорят по този начин. Имаше чувството, че тръгва на война. В някой предишен живот съм била войник… Благодарна беше на Виртел, че й възлага толкова важна задача — бъдещето на бетона във Франция. Самочувствието й веднага подскочи. Още утре започва да събира информация.

Тази мисъл я стресна. Стомахът й се сви от тревога: къде да отиде, за да се запознае по-отблизо с бетона? Дали има специализирани книжарници, библиотеки, изследователски центрове? Ужаси се при мисълта за енергията, която трябваше да вложи в поставената й задача. Никога нямаше да се справи. Беше прекалено смотана, прекалено глупава. Все така се получаваше, всеки изблик на ентусиазъм неизменно биваше последван от пристъп на шубе. Настроението й се менеше непрекъснато, въодушевлението се редуваше с разочарование. Обличаше доспехите с песен, но още на първата крачка замръзваше на място, подгонена от непреодолимо желание да се върне зад укрепените стени на лагера. В предишния ми живот на воин кой знае колко сражения съм изгубила…

Откакто постъпи на работа при Виртел, основното й занимание беше да мисли за младия Пенсон. Защо ли не й се обаждаше?

Когато в пет сутринта излязоха от заведението, той я бе целунал по бузата с думите: „Ще си звъним, нали?“. Готвеше се да се отдалечи, когато тя извика подире му: „Но вие нямате номера ми!“. Той извади от джоба си писалка от чисто злато и записа телефона на Жюлиет на чековата си книжка. Но никакъв не се обаждаше. Човек не губи чековата си книжка, нали…

— Напечатахте ли на машина писмото ми до фирмата „Адер“ от Клермон-Феран?

Непременно трябва да се обадя на моя познат там, реши Едмон Виртел. В последно време го позанемарих. Да му купя самолетен билет до Париж, да го поканя на делови обяд с изискана компаньонка от момичетата на мадам Клод и току-виж съм завъртял бизнес в Клермон!

— Ами… не. Не още, ей сега сядам.

— Добре. Чакам да ми го донесете да го подпиша.

Той се завъртя, оставяйки на мокета следи от дебелите си подметки, и се отправи към кабинета си.

Странно момиче, никога не я виждам да работи, а писмата й са безупречни. Извади пура от калъфа, помириса я и я запали. Ще попитам Режина, да не се окаже все пак, че съм попаднал на някоя загубена патка… Защото в такъв случай не си заслужава да се захващам.

— И ще ви помоля да ме свържете с госпожица Вюрст.

 

 

Едмон Виртел познаваше добре Режина Вюрст. Видя я за пръв път в Рамбуйе, на едно барбекю парти в дома на приятеля си, депутата Аршамбо. Тя пристигна под ръка с някой си Преста, собственик на верига магазини за конфекция. Оттогава често я срещаше. Невинаги с Преста, но задължително на модни места, под ръка със състоятелни мъже. Завоеванията на Режина Вюрст й носеха единствено полза. Тя беше от момичетата, които ви оценяват по-точно от всякакви финансови отчети и борсови котировки, и да се покажеш под ръка с нея, беше атестат за добро финансово здраве.

Тъкмо това вдъхваше увереност на Едмон Виртел. „Виртел-Пробетон“ наброяваше 150 души персонал, притежаваше 321 бетоновози и бетонобъркачки и печалби за 1967 година, които караха да се пръскат от завист колегите от предприятията от бранша в района на Париж.

Беше изминал дълъг път, докато стигне до тези цифри. В началото нищо не предричаше подобно блестящо бъдеще на този син на нормандски месари.

Появи се на бял свят през една януарска нощ на 1926 година в градчето Лавал, за голямо разочарование на баща си. Още един син! Семейството имаше вече един: Жак, осемгодишен, който се радваше на скромните запаси бащина обич, притежавани от Роже Виртел. „Мога да им оставя в наследство единствено месарницата, а тя е една и няма как да се подели“, мърмореше Виртел-старши, докато сестрата от родилното се опитваше да му напъха новороденото в ръцете. Ако беше момиче, можеше да стои на касата и да прикотква клиентелата, а това второ момче…

С годините обаче, след като първородният му син си втълпи, че трябва да се изучи, и през месарницата се изредиха всички даскали, за да убедят татко Виртел да позволи на момчето да продължи в гимназията, а след това и в университета, той започна да си мисли, че в края на краищата малкият грозноват ревльо може да влезе в работа. Нямаше да учи и един ден щеше да поеме месарницата. Едмон Виртел беше тринайсетгодишен, когато избухна войната. Бе слаб ученик, но за сметка на това снабдяваше с прашки цялото училище. Това му позволяваше да купи два билета за кино, без да му се налага да иска от родителите си джобни пари, и да си открадне по някоя целувка по време на прегледа.

Войните прекрояват картата на света и преобръщат хорските съдби. Нито едно от намеренията на Виртел-старши не се осъществи. В края на 1943 година големият му син, който участваше в Съпротивата, бе застрелян в затвора във Френ. На следващата година — за зла участ и по ирония на съдбата — американска бомба разруши къщата, месарницата и сложи край на земния му път. Всички съседи скърбиха за него. Черната борса, която въртеше с помощта на малкия Едмон, много им помагаше през трудните военни години.

След освобождението от семейството бяха останали само Едмон и майка му. Без пукната пара. Госпожа Виртел се премести да живее при сестра си в Пюто, а Едмон бе оставен да се справя сам с живота.

За щастие, в едно дъждовно и мрачно утро, докато се чудеше как да убие времето, нещо го накара да придружи майка си до хълма Валериен на възпоменателна церемония в чест на загиналите в Съпротивата. Синът на госпожа Виртел бе награден посмъртно с кръста на Бойците за освобождението. Майката получи наградата вместо него. Отначало Едмон ужасно се ядоса от всички тези ненужни награди, които нямаше да върнат мъртвите, нито да стоплят сърцата на живите, но скоро се досети колко полезен можеше да се окаже баткото мъченик.

След тържествения ритуал в почит на мъртвите един червендалест мъж на около четирийсет застана пред тях с шапка в ръка. „Клод Морел, с прякор Кондор — представи се той, — ръководех групата, в която беше Жак Виртел.“ След размяната на обичайните баналности за смелостта на покойния и жестокостта на съдбата, разговорът придоби по-практична насоченост. Кондора попита дали може да помогне с нещо на семейството, служило толкова всеотдайно на Франция. Госпожа Виртел благодари, подчертавайки, че не иска нищо за себе си, но с печална физиономия посочи свития младеж, който я държеше под ръка.

Така Едмон постъпи на работа като момче за поръчки при „Братя Моран“, строително предприятие, което не можеше да откаже нищо на Кондора. След Освобождението Кондора унищожи всички договори (но не и копията), които братята бяха сключвали с германците за построяването на системата от укрепления по атлантическото крайбрежие, с цел да пресекат евентуално съюзническо нападение на Европа.

Отначало Едмон, който работеше в отдел „Контрол“, послушно преписваше „заснеманията“, направени от земемера. За разлика от останалите момчета, той се постара бързо да научи термините от документите, които му възлагаха да възпроизведе в двайсет и седем екземпляра. През януари 1948 година земемерът напусна, без да посочи никаква основателна причина, и той зае мястото му. Експедитивен и схватлив, Едмон не се задоволяваше с графиките, описанията и изчисленията, които му поверяваше шефът. Намираше време да обикаля строителните площадки, да поприказва с хората, да почерпи не само клиентите, но и работниците. През 1950 година примами най-добрите служители на фирмата, създаде своя и за начало измъкна под носа на „Братя Моран“ договор за строителство на сгради за кантори, който те смятаха за в кърпа вързан. Естествено, те се опитаха да реагират. Една нощ банда здравеняци нанесоха сериозни щети на строителната площадка на фирмата „Виртел“. На сутринта Едмон звънна на Кондора, който привика по-големия от братята, и работата приключи.

Междувременно Кондора бе избран за кмет на някакво градче в област Турен. Под негово ръководство общинският съвет на бърза ръка одобри куп планове за модернизации и реконструкции, с които Виртел се справи отлично, а данъкоплатците се бръкнаха доста дълбоко. Кондора поздрави протежето си и го запозна с кметове, бивши съратници от Съпротивата, и те като него преминали в политиката. Изгодата беше взаимна. Виртел строеше училища, стадиони, пристанища, местните големци заживяваха в разкошни къщи, обикновено извън общинските граници.

През 1958 година Кондора почина. Виртел плака много на погребението. Утеши го мисълта, че скъпият покойник бе имал достатъчно време и съобразителност да го свърже с всички кметове, депутати и индустриалци от областта, дошли да го изпратят в последния му път.

През 1960-а, на трийсет и четири години, Едмон се ожени за дъщерята на един от тях, Жерар Лосран, кмет и депутат от Лонгьо. Така Жаклин отърва на косъм кукуването на стара мома, на което очевидно я обричаха мазната й рядка косица, дългият й костелив нос и леко изкривеният й гръбнак.

Устните й бяха толкова тънки и стиснати, че когато я видя за пръв път, Едмон Виртел се запита дали не се храни със сламка. Но той така добре се погаждаше с таткото, че взе дъщерята. Продължаваше да върви напред, докато един прекрасен ден през 1966 година направи големия си удар. Благодарение на приятеля си Аршамбо получи голяма част от проекта за застрояване на нова градска част. Веднага прехвърли проекта на създаденото за целта ДОО, претупа работата и обяви несъстоятелност. Разполагаше с достатъчно средства, за да изкупи „Пробетон“, изпаднала в затруднение конкурентна фирма, която доставяше бетон на половината строителни предприятия от областта край Париж. С хитрост и ловко заобикаляйки закона, Едмон Виртел стана силен и богат. И това съвсем не беше краят. Можеше да стигне още по-далече…

Разбира се, имаше още недоизпипани неща тук-там. Липсваше му образование. С разрастването на предприятието се наложи да се заобиколи с млади сътрудници, току-що дипломирани от престижни инженерни училища, преливащи от знания, които му създаваха куп комплекси. За капак жена му, която беше имала достатъчно свободно време да получи лъскаво образование, не му спестяваше забележките си. „Не, скъпи, не се казва Мейгрит, а Магрит. Той е белгийски художник“, безцеремонно го поправи тя една вечер пред всички, когато се бе опитал да блесне, произнасяйки името с предполагаем американски акцент.

Бе необразован и си падаше малко простак. Много трудно се намираха дрехи, които да му стоят добре. Приличаше повече на бик, отколкото на манекен от модно списание и жена му не пропускаше случай да му се подиграе заради костюмите, купени от бутици, за които четеше по вестниците. Жаклин намираше, че ролс-ройсът е парвенюшки автомобил, и твърдеше, че златният пръстен с рубин, който съпругът й носеше на кутрето, е проява на „ужасен вкус“. Затова Едмон реши да сведе отношенията им до минимум — подписваше чековете и разсеяно целуваше двете хлапета, с които го беше дарила, спомен от редките моменти, в които се бе докосвал до нея.

За да се разведри от брачните си несполуки, Едмон Виртел пръскаше пари. Изпиваше по една бутилка във всяко новооткрито нощно заведение, посещаваше Сен Тропе, придружаван от „омайни създания“, придоби ловни дялове в едно имение в Елзас и вечеряше в „Максим“.

Голямото му удоволствие бяха уикендите, които прекарваше в именията на приятели. Отиваше сам, убеден, че ще срещне някоя красива глупачка, с която да се фука след това. Като онази, която Режина доведе преди няколко седмици в Мили, очарователна, свежа блондинка, едва-що излетяла от родното провинциално гнездо, с невинен поглед, тънка талия и задниче на луксозна лека жена…

 

 

Всяка вечер в седем часа Жюлиет отиваше при Изабел, служителка в приемната на фирмата. Двете тръгваха по авеню „Марсо“ до моста „Алма“, където Изабел вземаше автобуса, а Жюлиет прекосяваше моста, за да се прибере в апартамента на авеню „Рап“. Изабел й разказваше най-новите клюки. Седнала на бюрото си в приемната, тя не пропускаше нищо и коментираше надълго и нашироко постъпките и движенията на персонала. Клюките се въртяха основно около догадките кой с кого спи, кой с кого е спал и кой с кого ще спи.

Този път тя отново пусна въдицата в опит да разбере каква заплата получава Жюлиет, която от своя страна се постара да избегне въпроса, защото счетоводителката й бе загатнала, че се ползва със специален статут и не бива да говори за него.

— Много си нахална — заяви Жюлиет, — за такива неща не се пита.

— Аха, а да ти пиша на машина тайно писмата, не е нахално, така ли!

Жюлиет се засрами. Изабел й служеше за машинописка след случая, когато не успя да открие „ж“-то на машината, а Виртел бързаше и губеше търпение. Оттогава отиваше при Изабел, която натракваше писмото за нула време.

— Чакай, не го казвам, защото искам да го крия, а защото старата Жермен ме предупреди да бъда дискретна.

— Ама не е нормално…

Жюлиет се замоли наум автобусът на Изабел да пристигне веднага и да я отърве от нея.

— И без това всички приказват, че спиш с него! Тази история със заплатата няма да те направи по-популярна.

— Какво! Това ли говорят? Аз и Виртел…

Беше искрено възмутена.

— Ми да. Специално възнаграждение за специални услуги. В живота няма нищо безплатно. Още ли не си го разбрала? Наистина ли си въобразяваш, че има нужда от асистентка, за да му доставя информация за бетона? Трябва само да звънне в Изследователския център, за да получи нужната документация.

Трябва да го запомня този център, каза си Жюлиет.

— Той си е такъв, да знаеш! Наема девойка под някакъв изсмукан от пръстите претекст и я чука. Раз-два, направо на бюрото. Така че не си първата.

Жюлиет почувства как й се качва кръвното. За малко да се тросне на Изабел, да й каже нещо обидно, но си спомни за неоткриваемите букви на клавиатурата и с поверителен тон, сякаш й съобщаваше голяма тайна, прошепна:

— Хиляда и петстотин франка.

— Какво! Получаваш хиляда и петстотин франка месечно! За половин работен ден! А аз се бъхтя за хиляда и осемстотин на пълен работен ден! Каква несправедливост! Няма съмнение, драга моя! Виртел иска да те чука!

Изабел я изгледа с поглед, в който се четеше учудване и завист. Жюлиет не знаеше какво да отговори. Реши да прояви достойнство, за да възстанови накърнения си престиж.

— Във всеки случай с мен номерът му няма да мине. Ако ме докосне с пръст, няма да му мълча, ще му натрия носа!

— И ще изхвръкнеш от работа.

Жюлиет нямаше накъде да отстъпва.

— Не ми дреме.

— Това се казва да си принципен — отвърна Изабел, подсвирвайки с възхищение. — Наистина ли ще го направиш?

— Да — отговори Жюлиет, която вече се вживяваше в ролята на светица, закрилница на секретарките, подложени на сексуален тормоз.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Ако го вярваш наистина, направо ми скриваш топката — заяви Изабел, нарушавайки мълчанието.

— Чуй сега — отвърна Жюлиет, възползвайки се от предимството, което й даваше новата й добродетел. — Обещай, че няма да казваш на никого.

Изабел се поколеба, но накрая обеща.

— Никога да не си намериш годеник, ако нарушиш обещанието?

— Никога да не си намеря годеник — повтори Изабел.

— Протегни ръка и плюй.

Изабел протегна ръка и плю на тротоара.

— И напълно да оплешивея…

Изабел зяпна смаяна, но се подчини.

Сега съм убедена, че няма да си отвори устата, каза си Жюлиет.

— Друго си е да ловиш окото все пак — измърмори Изабел. — От понеделник тръгвам на гимнастика.

— Така е, но пък това поражда друг вид проблеми — въздъхна Жюлиет.

По всичко личеше, че работата й в „Пробетон“ няма да е толкова лека и безгрижна, колкото си го бе представяла.