Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (49)

Глава 8

— Доколкото видях, бяха десетина, искаха да поднесат венец на гроба на жената на Незнайния воин.

— На кого? — попита Режина, внезапно обзета от съмнения относно познанията си по френски.

— На жената на Незнайния воин. Така пишеше на лентата: „Има и някой по-незнаен от Незнайния воин — жена му…“.

Матилд беше дълбоко развълнувана. Разхождали се двете с Джоун по „Шан-з-Елизе“ и видели група жени, поели към Триумфалната арка. Джоун настояла да се присъединят към тях. Не успели, защото точно тогава полицаите обградили групичката, издърпали цветята и лозунгите от ръцете на жените и ги натоварили в полицейски фургон да ги отведат в управлението. Матилд и Джоун присъствали на сцената, вцепенени от ужас.

Режина слушаше и лакомо похапваше компот от дюли направо от буркана, беше си го донесла от Германия.

— Ако продължавам да се тъпча така, скоро ще стана огромна и никой мъж няма да ме иска. Дори Незнайния воин…

Страните на Матилд бяха пламнали от вълнение.

— Не мога да обясня защо, но групата протестиращи жени дълбоко ме развълнува. Обикновено сме свикнали да виждаме групи протестиращи мъже. Една от жените носеше транспарант с надпис: „На всеки двама души единият е жена“. Досега не се бях замисляла.

— Един от двама е жена. А колко ли са възможните съпрузи? — попита Режина с пълна уста.

— Наистина ли искате да се омъжите? — обърна се Матилд към нея.

— Това е единствената ми надежда. Не виждам какво друго бих могла да направя. Нямам дипломи, нямам пари, нямам професия. Всъщност не ме бива за нищо.

— Когато се омъжих, и аз бях като вас.

— Ето на, виждате ли. А сега имате прекрасни деца, красива къща, мил съпруг. Преуспели сте в живота.

Матилд кимна. Беше подредила живота си. Въпреки всичко нещо не й достигаше.

На другия ден на първа страница на „Франс Соар“ се появи заглавие с огромни букви: „Протестаращите феминистки не успяха да поднесат венците си“. Статията беше посветена на Движението за освобождение на жените, напомняше накратко за американското сродно движение Women’s Lib и съобщаваше, че предния ден в Ню Йорк 25 хиляди американки излезли на улицата да протестират.

Същата вечер, след като Мартин се върна от английския, Матилд отиде в стаята й. Искаше да й разкаже за преживяното приключение. Мартин я изслуша с усмивка.

— Говорите ми странни неща, Матилд. Доколкото виждам, за вас това е откритие, нещо ново, нали?

Матилд леко се изчерви.

Мартин продължи:

— Майка ми беше ангажирана изцяло в политическите борби. Мен ако питате, бих предпочела да се беше посветила на женската кауза. Политиката е капан за тъпаци, така мисля аз, това е моят девиз. Няма партия, която да се вълнува от съдбата на жените. Впрочем не виждам смисъла от такава партия. Всяка жена трябва сама да се освободи. Преди да замина за Ню Йорк, ще ви дам книгите си, сред тях има някои доста интересни, сама ще видите.

— Не можете ли да ми заемете една-две още сега?

— Добре, но запомнете добре едно нещо, Матилд! След това вече няма връщане назад. Какво ще правите с всичките си нови идеи в Питивие? Ще си създадете само неприятности.

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Мартин й даде да прочете книгата на Бети Фридан^[1] „Женската мистика“.

— Как мислите, дали ще мога да я разбера? — притеснено попита Матилд.

— Да, разбира се — успокои я Мартин майчински.

Чувстваше се странно, че именно на нея се е паднало да запознава госпожа Тасен с феминистката литература. Развълнува се.

Матилд се върна от Флоренция разхубавена, загоряла, различна. Лакома и сериозна. Лакома за знания, прилежна и сериозна като ученичка.

Запасяваше се за зимата. Събираше книги, посещаваше концерти, изложби…

— Такава повече ми харесвате, преди се притеснявах от вас — каза й Мартин.

— Защо се притеснявахте?

— Не знам точно защо. За мен семейство Тасен си беше друг свят. Свят на привилегировани, които използват специални прибори за риба и разговарят на културни теми, докато се хранят.

— Вярно, така е. Но аз никога не съм отделяла време за себе си. Правех всичко в името на мъжа ми и на децата. От време на време си задавах разни въпроси, но не можех да им отговоря и отново се оставях да ме погълнат ежедневните грижи. Едва миналата година отидох на почивка за пръв път сама, представяте ли си?

— Мама никога не е ходила сама на почивка — въздъхна Мартин.

— Ето виждате ли… С нея сме от жените, които откриват живота късно. На четирийсет и пет години.

 

 

Бенедикт наблюдаваше Матилд с безмълвното отвращение на майка, която гледа пъпчивата си дъщеря, влюбена в кинозвезда.

Не я разбираше. Ако би дръзнала да изкаже на висок глас какво мисли, щеше да заяви, че й е смешно да гледа как Матилд започва да чете книгите на Мартин, как иска да се върне на училищната скамейка, как се облича… Матилд носеше широки панталони, индийски туники, сплиташе косата си на дълги плитки, които падаха свободно на раменете й. Най-смешното в цялата работа беше, че всеки ден отлагаше завръщането си в Питивие.

— Мамо, вече сме на прага на новата учебна година!

— Не преувеличавай, скъпа, има още цяла седмица.

Когато се хранеше, Матилд издаваше странен звук: челюстите й пукаха и леко поскърцваха. Преди не обръщах внимание, нервираше се Бенедикт.

— Нека веднъж и баща ти да види какво е, пък и той може да се справи много добре.

— Татко да тръгне да купува тетрадки и учебници, как го виждаш? Чуваш ли се какви ги говориш!

— Защо не?

— Ясно. Книгите на Мартин са ти размътили мозъка!

— Няма да е лошо и ти да ги прочетеш.

— Нямам нужда.

— Не съм много убедена.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Бенедикт с агресивен тон.

— Нищо особено.

— Благодаря, нямам нужда. Нямам желание да заприличам на превъзбудените американки, които манифестираха по нюйоркските улици!

— Такава ли ме виждаш вече? — попита Матилд, изненадана от яростната реплика на дъщеря си.

— О, мамо! Дай да сменим темата, искаш ли. Иначе ще се скараме, а не ми се иска, пък и не виждам смисъла.

— Не ми се струва чак толкова страшно. Казват, че все някой ден трябва да убием майка си.

— И ми го заявяваш широко усмихната! Ти си полудяла.

 

 

Жюлиет се прибра от Жирен точно когато Матилд реши да се завърне в домашното огнище, проклинайки учебните помагала и престилките, на които трябваше да бродира букви и опознавателни знаци. Не забрави да им припомни, че пак ще им дойде на гости.

— И ако няма свободно място, ще отседна на хотел!

Жюлиет не проследи с особено внимание драмата, която се разиграваше между Бенедикт и майка й. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: да открие Луи!

Ремонтът на къщата почти приключи и Шарло беше удовлетворен от подобрения бетон. Тръгна си щастлив с Шоколад на задната седалка, настанен между бидоните и разни мостри.

Жюлиет отиде в хотел „Ленокс“. Не беше особено трудно да намери адреса и телефона на Луи. Беше спал там миналата нощ и си бе забравил документите в стаята. Жюлиет се чудеше дали да му се сърди, или да му благодари.

— Където и да се появи този пич, мадамите ще се избият да го преследват — каза й барманът. — Чудя се какво толкова намирате в него. Той е мръсен, груб и луд… Снощната например, някаква холандка, мацка и половина, манекенка, щеше да си прекара хиляда пъти по-добре с мен, какъвто съм любезен, внимателен, имам и скътани парици. А той профуква всичко до петак!

Жюлиет се колеба в продължение на няколко дни, докато реши да му позвъни.

Взираше се в парчето хартия, на което беше преписала адреса и телефона, и се питаше: „Ами ако го изхвърля? Ще се освободя завинаги от Луи“.

Само че беше пропуснала момента, адресът и телефонът се бяха запечатали в ума й. Способна съм дори да запомня номера на колата му и на социалната му застраховка.

Една вечер набра номера, молейки се на света Схоластика да не вдигне.

Той вдигна.

Тя разпозна гласа му и начина му да се провиква „ало“, сякаш имаше пожар. Вероятно ядеше, защото го чу да дъвче в слушалката.

Затвори.

Нямаше сили да държи слушалката. Обзе я необяснима слабост, зави й се свят и коремът й се сви на топка. От едно-единствено „ало“… Час по-късно отново набра номера.

— Добър ден, обажда се Жюлиет.

— Коя Жюлиет?

Бам. Ударът я разтърси цялата, зашемети я от глава до пети. Усети, че не й достига въздух, че оглушава, че сърцето й спира, и направи страхотно усилие, за да го върне в ритъм. Ръката, с която държеше слушалката, се изпоти и за малко да я изпусне, косата й се омазни от напрежение, умът й я съветваше да затвори, утробата й протестираше: „Не, не, искам да ме люби, без значение колко ще ми струва!“.

Готова съм на всичко, само да не седя, да се гриза отвътре и да чакам, каза си Жюлиет, пък и нищо не губя, един ден ще му го върна тъпкано. Ще го срещна случайно на улицата, ще бъда красива, с обувки на висок ток и ще го подмина, без да го погледна. Ще се притисна до мъжа, който ще бъде с мен, и няма да го погледна дори с крайчеца на окото.

— Жюлиет Тюил.

— Аха, добър ден… И как се чувства Жюлиет Тюил?

Говореше с наглия тон на играч, току-що спечелил партията, който се наслаждава на победата, подпрял небрежно хълбок на бара, с мехурчета бирена пяна по устните. Който се фука с подвига си пред приятелите и не бърза за никъде. Който безцеремонно афишира колко не му пука.

Едно на нула за него, отбеляза Жюлиет. Толкова по-зле. Задрасквам думата „любов“ от речника и започвам да го давам практично. Секс, секс и пак секс. Искам да ми каже колко му е гот, как влиза и излиза, как мазно се плъзга, как цялата съм мокра и колко му харесва това… Останалото — гордостта, самолюбието, любовта към ближния, ще го оставим за после.

Размениха някоя и друга баналност. За времето, за това, как минава, за това, как е минало, откакто не са се виждали.

— В такъв случай можем да се видим, а? — предложи той, добронамерен и щедър. И без да дочака отговора, продължи: — Утре на обед.

— Не, няма да мога.

Обед — не беше най-хубавото време за сдобряване. По-добре беше да е тъмно и да хванеш нечия ръка в мрака.

— Утре вечер — каза тя.

— Добре.

Тя затвори.

Утре вечер, вечерта на надеждата…

Утре ще спя с него. Край на терзанията. Поне до утре вечер.

А вдругиден ще е друг ден.

 

 

Бе й определил среща в един китайски ресторант. Пристигна първа, колкото и да се размотаваше в старанието си да закъснее.

Той влезе с ръце в джобовете на дънките, пристъпвайки плавно и спокойно.

Погали я по главата за добър вечер.

— Приятно ми е да те видя.

Не обелиха дума за нощта, в която той си тръгна. Говориха за къщата, за Шарло, за ремонта, за Мартин, Бенедикт, Емил. В единайсет часа той погледна часовника си и стана.

— Имам запис в студиото в единайсет и половина.

— Цяла нощ?

— Цяла нощ.

— Може ли да дойда с теб?

— По-добре недей.

След като излязоха на улицата, той я целуна и попита:

— Кога ще се видим?

— Да оставим това на случайността — отговори Жюлиет.

Този път обаче няма да тръгна да я предизвиквам. Да върви по дяволите!

Отговорът й му хареса.

Много бяха нещата у нея, които му харесваха.

Докато вечеряха, отиде до тоалетната и връщайки се на масата, я видя отстрани — подпряла брадичка с ръка, косата — разрошена, миглите — дълги като рачешки щипки.

Потръпна — Жюлиет седеше, съсредоточена като хищник, дебнещ плячката. Малко оставаше да започне да се облизва. Не искам, каза си той, не искам. Затова измисли записа в студиото. Ще сваля някоя майка и ще я изчукам със затворени очи, съсредоточавайки се върху циците или задника й…

Откакто се върна в Париж, все си търсеше работа. Бертолучи снимаше филма, но не му дадоха роля в него. Времето си минаваше и му се струваше, че е почти стар — беше на двайсет и осем, а нямаше нищо зад гърба си.

Пак свиреше по баровете и записваше реклами. За млечните продукти на „Шамбурси“. Поне печелеше пари.

Искам да стана звезда. Да изписват на афишите името ми с главни букви и хората да се тълпят на опашки на касите на кината. Имам нужда от това. За да се чувствам добре. Майната им на онези, дето плюят на такива неща! А и на нея ако не й покажа, че съм по-силният, ще я изгубя. Няма да се оставя да ме изнудва. Искам аз да съм изнудвачът.

Беше го потърсила и се бе наконтила заради него. Беше я завел в онова ресторантче, което вонеше на бульон. Неонът светеше право във физиономията й. Лесно й е на нея — когато й докривее, трябва само да свирне и мъжете си чупят краката да търчат. Но не и аз. И не желая да ми обяснява защо постъпи така. Не искам да проявявам разбиране. Не искам да бъда обективен. Ако започна да проявявам разбиране, е мен е свършено. Ще се превърна във всеопрощаващо и разбиращо приятелче. Не съм приятелче. Не проявявам разбиране. Не търпя. Стоя изправен, достатъчно далече, за да я предизвиквам и да ме желае. Дори когато ми се ще да пъхна ръка под полата й, да я заведа в леглото си, нея, момичето с миглите, извити като рачешки щипки.