Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (46)

Глава 5

Жюлиет не спря да подскача на дансинга чак до пет сутринта. Искаше да даде време на седналия в палатката Луи да изпие до дъно чашата на разяждащата го тревога. Да го дамгоса със знака на отмъщението, за да може следващия път, когато му прошепне „обичам те“, и през ум да не му минава да се измъкне с отговора „много съм поласкан…“.

Не й се наложи да се насилва. Жан-Франсоа Пенсон беше очарователен. Между двамата вече нямаше недоразумения, а тя не се опитваше да го съблазнява. Маските бяха паднали и двамата се забавляваха от сърце.

След като я докара обратно, тя му благодари за чудесната вечер. Беше напълно искрена. Беше в прекрасно настроение и се готвеше директно да се прибере в палатката, когато видя, че в стаята на Мартин свети.

Мартин беше облечена с дългата си нощница, с която обикновено спеше, Шарло беше напълно облечен.

— Преча ли? — осведоми се закачливо Жюлиет.

Двамата имаха вид на съзаклятници.

— Не сте ли твърде ранобудни? Какво правиш облечен по това време и в тази стая, Шарло?

— Току-що се върнах от Париж.

— От Париж? Защо, какво има?

— Закарах Луи в Париж.

Той си свали очилата и разтърка очи. Пребледнял като платно. Стиснал устни, за да не избухне от гняв.

— Закарал си Луи? — повтори Жюлиет недоумяващо.

— Да не си въобразяваш, че ще седи да те чака със скръстени ръце, докато ходиш да се чукаш! Позволи ми да ти кажа нещо, Жюлиет, ако сам не бе решил да си тръгне, лично аз щях да го принудя да се качи в колата с ритници в задника! Слава богу, не се наложи да се намесвам, все още е останало тук-там по някое човешко същество, което заслужава да се нарича „мъж“!

— Пак се започва! — въздъхна Жюлиет. — Давай, изпей арията на истинските мъжкари.

— Всеки със своята песен, скъпа моя. Ти ни сервираш арията на кокетката, ние ти подаваме репликата с фагота на мъжкаря. Достатъчно, писна ми, отивам да си легна. Лека нощ!

Жюлиет се обърна към Мартин с ням въпрос в очите.

— Едва бяхте потеглили с Пенсон — започна да разказва Мартин, — и Луи се надигна от стола, оригна се и подхвърли: „Добре, щом като е така и ми обявяват война, аз съм длъжен да се върна на позициите. Заминавам за Париж“. Извини се, че няма да бъде в състояние да довърши ремонта и че оставя Шарло сам, и добави: „Ако остана, повече няма да посмея да се погледна в очите дори в отражението ми на прозореца“. Този израз ужасно ми хареса.

— И не остави никаква бележка за мен?

Мартин се усмихна.

— Не. Нямаше настроение за писане.

— Така, значи… оказа се, че с моята наказателна акция се самонаказах — заключи Жюлиет.

 

 

До края на юли Жюлиет и Мартин не престанаха да обсъждат вдовишкото си състояние от всички възможни ъгли. „Ние с теб сме досущ като мъжките комари — иронизираше Мартин, — партньорите ни бягат от нас.“

Бенедикт и Емил идваха при тях за уикендите и Емил помагаше на Шарло. Не беше сръчен като Луи, но след някой и друг ден тренировки се научи и започна да се справя не лошо.

— Питам се дали и този път Бенедикт не се оказа права — разсъждаваше на глас Жюлиет. — Никаква страст, просто уважение и обич. Само ги погледни колко щастливи изглеждат!

— Не им завиждам — отвръщаше Мартин. — По-добре да съм сама, отколкото да изживявам такова никакво, дребнаво щастие.

Привечер, преди съвсем да се спусне мракът, двете отиваха да се разходят из полето. Шарло продължаваше да се сърди на Жюлиет.

— Не, Шарло, не съм го изгубила, ще видиш. Пак ще се съберем. Не веднага, защото той сигурно все още е бесен, но след известно време… Пак ще го имам. Бива ме с мъжете, повярвай ми, всъщност най-много с тях успявам. Ще звънна на вратата му и… — Тя млъкна по средата на изречението и се плесна по челото, изплаквайки: — О, не… О, не…

Шарло, Мартин, Бенедикт и Емил я изгледаха учудени.

— Нямам адреса му в Париж! Никога не съм ходила у тях! Той идваше на улица „Плант“ или се срещахме в хотел „Ленокс“.

— Може да го има в телефонния указател.

— Бих се учудила.

От този ден Жюлиет изгуби увереността си, че ще си върне Луи. Изтощаваше се да прави всевъзможни предположения. Бих могла да обиколя баровете, продуцентските къщи, разните там агенти или да се навъртам в „Ленокс“…

Накрая се успокои, все щеше да намери начин да го открие.

Шарло не беше толкова уверен.

 

 

— Обожавам това огромно легло — заяви Бенедикт вечерта, докато си лягаха.

— Като гледам колко го използваме… — измърмори Емил.

Бенедикт не желаеше да подхваща темата, защото истината щеше да означава раздяла, а неистината — нови лъжи. От известно време Емил се оплакваше, подхвърляше неприятни и неуместни забележки, които тя оставяше без отговор. От време на време мога да направя усилие, но не всяка нощ.

Когато се замисляше за тях двамата, тя си представяше Пиер и Мари Кюри един до друг, надвесени над микроскопа. Понеже Емил продължаваше да се цупи, тя нежно се обърна към него с въпроса:

— Знаеш ли на кого приличаме ние с теб?

— На деветдесетгодишна двойка.

— На Пиер и Мари Кюри и аз се гордея с това!

— Аз пък, да ти призная, повече бих искал да съм любовникът на Мари Кюри.

— Тя не е имала любовник!

— Напротив. Имала е. Асистентът на Пиер Кюри. Мари Кюри е имала любовник…

Бенедикт беше смаяна.

— А като говорим за двойка — продължи Емил, — бих искал нашата да не е толкова извисена, по възможност да е по-банална. Лека нощ!

И той й обърна гръб.

Бенедикт изпита облекчение. Този път беше спасена. Емил щеше да се сърди известно време, после щяха да се сдобрят под някакъв претекст. Както обикновено. Тя мечтаеше да се разделят и да си останат приятели. Не искам да го изгубя напълно. Не съм виновна, че не го желая. Би могъл да направи усилие, да се постарае, да носи лещи, да се научи да се облича, да не се изгърбва, да се грижи за кожата си, да ходи на зъболекар… С времето откриваше у него все повече физически недостатъци.

Утре ще отиде да види майка си.

 

 

Материалът на Бенедикт за ареста на Бишо, подписан с тлъсти черни букви, излезе на първа страница на „Фигаро“ и беше високо оценен от цял Питивие. Тя си бе направила труда да спомене имената на някои по-първи граждани и всички скътаха по един брой за спомен. Поздравяваха я, ръкуваха се с нея, тя леко се изчервяваше от удоволствие и криеше очи зад падналия кичур. В неделя я задържаха цял час в месарницата, когато отиде да купи традиционното бутче за обяд. Месарят я представяше на клиентите с думите: „Това е тя, Бенедикт Тасен“. „Ама какво заключение бяхте написали, направо страхотно!“, похвали я един клиент. Заключението беше дело на Емил.

Вкъщи Матилд чистеше боб, щеше да го слага в буркани за зимата.

— Направо невероятно — отбеляза Бенедикт, — не мога да направя крачка на улицата, без някой да ме спре и да ме поздрави за статията ми!

— И аз искам да ти кажа колко много ми хареса. Особено краят… Помъдряла си, скъпо мое дете.

Бенедикт седна и се зае за работа, искаше и тя да помогне на майка си. На кухненската маса бяха наредени буркани, гумички, етикети, имаше купчина шушулки и някакви стари вестници.

— Затрупана съм от работа. Не знам как ще смогна… — притесняваше се майка й.

Матилд пипаше чевръсто. Беше прибрала косата си с шал. „Колко е красива! — възхити се Бенедикт. — Искам и аз да съм такава красавица на нейните години.“ Майка й носеше дългата си черна коса на кок и беше изключително изискана във всяко отношение. Един ден, припомни си тя, тогава още ходехме на училище, дадохме оценки на майките ни и моята получи почти отличен! Жюлиет мърмореше недоволно, защото нейната едва успя да стигне до тройка, а Мартин заяви, че подобни класации и оценки били тъпотии — майка й беше на опашката.

— Е, миличка, умори ли се? — обърна се Матилд към Бенедикт, забелязвайки отнесеното й изражение.

Бенедикт продължи да чисти боба.

— Ужасно е досадно! Като си помисля, че в кутия е също толкова вкусен!

— Върховно невежество! Боб в консервена кутия!

Матилд напълни догоре един буркан, написа на етикета „Зелен фасул с масло, лято ’70“ и продължи:

— Ще имаш ли нещо против сестра ти да се премести в твоята стая? Непрекъснато се оплаква, че нямало достатъчно място да лепи постерите си.

— Защо в моята стая?

— Защото тя живее тук, докато ти почти не си идваш или се връщаш от дъжд на вятър. Ти ще отидеш в нейната… много е приятна, ще видиш. Аз я подредих. Пренесох вече твоите вещи и тоалетката ти.

— Аха, значи съм изправена пред свършен факт!

— Чуй ме, Бенедикт, Жьонвиев е вече на шестнайсет и има нужда да се разшири. Вярно е, че нейната стая не е толкова хубава, колкото твоята, но във всички многодетни семейства е така, всеки се съобразява с останалите.

— Но всички други са запазили старите си стаи!

— Другите, както ти казваш, си идват много по-често, отколкото ти, и не са имали най-красивата стая като теб.

— Така да бъде, след като вече е факт. Предполагам, че нямам избор.

Матилд отново направи опит да омаловажи нещата. Не си беше представяла, че Бенедикт ще се разстрои толкова.

— Вече си голяма, скъпа моя. Животът ти е другаде. Имаш хубав дом в Париж. Защо е нужно да се вкопчваш в живота си на малко момиченце?

— Това си беше моята стая.

Бенедикт се беше вторачила в шушулките, за да не се разплаче. Ненавиждам големите семейства. Бих искала да съм единствено дете. Не искам постоянно да деля, да разменям, да давам… Вдигна очи, пълни със сълзи.

— О, милото ми гълъбче плаче! Хайде, не ставай смешна. Обърши си сълзите и се усмихни.

Бенедикт си избърса сълзите.

— Искам да ти направя един подарък — заяви Матилд, — заради статията. Пазех го за раждането на първото ти дете, но така или иначе…

— Герданът от едри бели и сиви перли? — промълви едва чуто Бенедикт със свито гърло.

Майка й кимна утвърдително. Сълзите на Бенедикт отново се затъркаляха по страните й. Този път плачеше от вълнение. Скочи и силно прегърна майка си.

— О, мамо! Колко те обичам, да знаеш колко те обичам…

— И аз, милото ми момиченце. Хайде, да побързаме сега, иначе никога няма да сколасаме. Дай тук още един вестник за шушулките, защото този вече не ги побира. Ей там, под камината, там са старите вестници.

Бенедикт се наведе и измъкна един вестник от купчината — беше „Фигаро“ от 15 юли. Нейният брой.

Вечерта, когато се върна в Жирен, тя се втурна към Емил, прегърна го здраво, притисна го до болка, за малко да го задуши.

— Емил, Емил, имам нужда от теб… Нуждая се от теб… Няма никога да ме напуснеш, нали? Никога. Кажи ми го. Дори да се държа лошо с теб.

Емил я хвана за брадичката, развълнуван.

— Какво се е случило, мило?

— Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми го… Заради снощи, толкова се страхувам, че вече не ме обичаш. Бях лоша, нали? Лоша…

Тя хълцаше, задъхана. Емил я прегърна и я залюля като малко дете.

— Не плачи, любима, не плачи. Всичко е наред, бъди спокойна. Обичам те и никога няма да те оставя.

— Никога?

— Никога.

Бенедикт дълго време остана сгушена в обятията му, след което отиде да си оправи грима за вечеря.

— Благодаря ти, Емил — целуна го тя, преди да излязат от стаята.