Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (42)

Глава 1

В началото на юли 1970 година Жюлиет, Мартин, Луи и Шарл Милал се събраха в къщата на Жюлиет в Жирен. И те, подобно на милиони французи, които благодарение на леснодостъпните кредити успяха да осъществят най-съкровената си мечта — да притежават свой собствен дом — въртяха мистрията и чука. Тези години ознаменуваха най-впечатляващия разцвет на строителния бранш и Франция се превърна в огромна строителна площадка, прорязана от магистрали, осеяна с нови градчета и с вили, които никнеха като гъби.

Четиримата особняци бяха сформирали екип от прилежни зидари. Бяха обект на възхищение от страна на жителите на селото, а непосредствените им съседи, двойка земеделски стопани — Симон и Маргьорит — често ги навестяваха да проверят докъде са я докарали ентусиазираните парижани.

По къщата имаше много работа: да се бутат стени, да се изолира подпокривното пространство, да се отворят капандури, да се боядисва, да се почистят плочките по подовете, да се изстържат гредите, да се налива бетон…

— Бетон! — провикна се Жюлиет, ужасена. — Ще стане адски грозно.

— Не и с моя бетон — възрази Шарл Милал, засегнат. — Ще видиш колко е красив загладеният бетон.

— Ако не ти хареса, винаги можеш да си сложиш кокосова настилка като във всички селски къщурки на парижани — подигравателно я измери с поглед Луи.

Жюлиет и Мартин стържеха гредите и подовете, Луи рушеше стените, Шарло отговаряше за бетона. Приготвяше го в мазето в условия на дълбока конспиративност.

— Шарло, Шарло, искате ли помощ? — провикваха се Жюлиет, Мартин и Луи от време на време.

Той ужасно се сърдеше и заплашваше, че ще сложи катинар на вратата на мазето.

— Ама чакайте малко, няма да ви откраднем тайната, и без това нищо не разбираме от бетон!

— Никой не искам да се мотае в мазето, точка по въпроса! — тросваше се той раздразнено.

Те послушно го оставиха да действа на спокойствие.

Шарло си падаше по мистериите. Както и по икономиите. Взе нещата в свои ръце, проявяваше се като неумолим интендант и управляваше бюджета строго, едва ли не стиснато. Единствен той ходеше на пазар, защото само той имаше кола, която не даваше лесно назаем.

Прибирайки се от пазар, заявяваше:

— Днес не купих филе. Продаваха го по двайсет и осем франка килото.

— И какво от това? — осведомяваше се Луи, попивайки потта от челото си.

— Обикновено върви по двайсет и два франка.

— Ама, Шарло, аз трябва да ям месо! — протестираше Луи, сочейки купчината камънаци в краката си.

— Добре — съгласяваше се Шарл след кратък размисъл, — за теб ще взема месо.

— Без да броим факта, че трябва да задоволявам Жюлиет всяка нощ!

Жюлиет му се изплези.

Луи Гаяр въртеше с нескрито удоволствие огромния чук, пиеше за аперитив пастис в седем вечерта, живееше на открито. Почиваше си, пушеше по-малко, пиеше по-малко.

— Скоро акълът ми съвсем няма да ми трябва — шегуваше се той.

Бачкаше като звяр. Забрави какво е да заспива трудно. Тревожните мисли сякаш никога не го бяха тормозили. „Ще си умра щастлив като всички тъпаци.“

В крайна сметка агентът му се бе съгласил да го изпрати на почивка сред природата, на зелено, както Луи го беше молил стотина пъти, при условие че договорът с Бертолучи станеше факт. Тогава той предложи на Жюлиет да „чука камъни“ в къщата й.

Разглобен, с изтръпнали от напрежението ръце, той сядаше на една табуретка и се наслаждаваше на дупето на Жюлиет, заета да търка пода, застанала на колене.

— Кур, путка, мокра — шепнеше той.

Тя не му обръщаше внимание и продължаваше ритмично да се движи напред-назад.

— Довечера ще те обладая отзад и ще проникна много навътре. Ще цепна красивото ти дупенце.

Двамата спяха в палатка, разпъната в дъното на градината. Мартин се настани в единствената стая, годна за обитаване, а Шарло си приспособи ъгълче на строителната площадка. При хубаво време Жюлиет и Луи изнасяха навън спалния си чувал. Жюлиет се напъхваше почти цялата, от страх да не я изядат огромните червени мравки. Луи се сърдеше, че му пречи да спи.

— Няма толкова да ме е страх, ако ме гушнеш — заяви тя една нощ.

— Не мога да спя, прегърнал някого — отвърна той.

— Аз не съм някого.

— Не мога да спя, прегръщайки теб!

— Но нали досега не си опитвал…

— С теб не, но с други да.

— Мръсник!

Тя му обърна гръб, очаквайки извинение. Когато след малко се обърна с лице към него, откри, че той спи с ръце на гърдите и по устните му играе лека усмивка. Дощя й се да го напляска.

Беше купил телевизор. Вечер, докато гледаха, Жюлиет наместваше ръката му на раменете си. Той не изглеждаше особено доволен. Тя грабваше ръката му, увиваше я около врата си, но той я отдръпваше. Накрая тя се отказа.

Скоро след като пристигнаха в селото, Мартин прибра едно изгубено куче. Жюлиет го кръсти Шоколад.

Шоколад се хранеше с останките, които тя му даваше, спеше на слънце, нощем лягаше в леглото на Мартин, слизаше подир Шарло в мазето, но никога не се доближаваше до Луи.

Една вечер все пак се долепи до канапето, на което Луи се бе излегнал.

— Какво иска от мен? — учуди се той.

— Да го погалиш — отвърна Жюлиет.

— Как се прави?

Не се преструваше — наистина не знаеше как се гали куче. Жюлиет му показа къде да сложи ръката си, как да я придвижи, как да погали кучето между очите, да го почеше леко зад ушите, да продължи по корема… Шоколад тихичко ръмжеше от удоволствие, легнал по гръб, навирил лапи.

Луи се опита да го погали, но натисна малко по-грубо и Шоколад стана, отърси се и отиде да си проси милувки другаде. Докосванията на Луи винаги бяха сексуални. Вечер, когато наближаваше времето да си лягат, той хващаше Жюлиет за палците на краката и френетично ги мачкаше.

— Не може ли веднъж поне да ме докоснеш безкористно? — оплакваше се Жюлиет. — Без задни мисли? Да си чувал случайно за нежност?

— Чувал съм. Измислили са я жените, за да ни скопят…

 

 

Един ден Марсел и Жанет Тюил им дойдоха на гости. Жюлиет представи Луи като племенник на Шарло. Господин Тюил беше силно озадачен.

— Не мога да си представя един толкова очарователен господин като господин Милал да има такъв недодялан племенник.

Луи не направи никакво усилие да спечели Марсел Тюил.

— Лицемер, задръстеняк — мърмореше той, като му видеше гърба.

Господин Тюил беше много доволен от дъщеря си, прегръщаше я през рамо с жест на щастлив собственик. Тя вече беше трети курс право и един от преподавателите й я бе посъветвал да изпрати кандидатурата си за стажант в една кантора по международно право: „Ноблет и Фарланд“. Сега чакаше отговора и се надяваше, че не само ще я приемат, но и че ще изкара някой и друг франк.

— В случая парите са без значение, аз съм насреща. В края на краищата ти си единственото ми дете!

Марсел и Жанет пиха по един аперитив с компанията и обещаха отново да им гостуват. Поздравиха Шарло, целунаха Жюлиет и кимнаха на Мартин и Луи.

— Както виждаш, и мен не ме носят в сърцата си — успокояваше Мартин Луи, — само дето по отношение на мен винаги е било така!

— Нали точно заради такива като тях си решила да се ометеш толкова далече — пошегува се той.

Мартин бе решила да замине в края на годината. Телевизионното й послание остана без отклик. Няма да си прекарам живота да го чакам, повтаряше си тя, за да си дава кураж. Направих глупост, но си платих за нея, минало-заминало, точка.

Не желаеше да се скапва от угризения, нито да изпада в самосъжаление. Най-много от всичко искаше да стане нормална, каквато си беше преди. Случваше се да се събуди посред нощ от почукване по стъклото на прозореца. Сигурно само така й се струваше, защото Шоколад спокойно си спеше. Няма да се върне, няма да се върне. Престани да си мечтаеш, девойко, повтаряше си тя, увивайки се плътно в завивките.

Един ден отиде с Шоколад до Питивие и майка й й каза, че някакъв младеж я търсил по телефона.

— Младеж, какъв младеж?

— Нямам представа.

— Но нали сте говорили… той какво каза? — попита Мартин изнервено.

— Говорихме. Каза: „Мартин там ли е?“.

— И после?

— Отвърнах, че те няма.

— И това ли беше всичко?

— Да. Бързах, трябваше да отида в пералнята преди обяд.

— О, не — изплака Мартин. — Как можа! Ами ако е звънял Ришар…

— Не познавам приятелите ти. Пак ще се обади, не се тревожи!

— Направо не мога да повярвам! — избухна Мартин. — Всички знаят моята история, показват ме по телевизията, пишат по вестниците, а собствената ми майка затваря телефона и ме успокоява, че той пак щял да се обади.

Внезапно усети да се връща цялата й ненавист към покритата с мушама маса, към гърмящия телевизор, към четирите стаички, към примирението на родителите й и сляпата им вяра в повелите на Партията. Всичко това я изпълваше с ярост. Идеше й да дръпне покривката, да разтърси майка си, да си го изкара на букета от изкуствени рози, украсил бюфета.

Възпря я единствено уплашеното изражение на майка й. Предпочете да излезе, тряскайки вратата. Тя изобщо не разбира. Безсмислено е да се опитвам да й обяснявам. По-добре се разбира с Жоел, двете си говорят за марки паркетин или за програмата на телевизията!

Друг един мъж пък се обади на Мартин — инспектор Ескула. Покани я да го посети в кабинета му на седми юли в петнайсет часа.

Мартин отиде, силно заинтригувана. Какво ли иска от мен, нищо лошо не съм направила. В полицейския кабинет изскочиха старите й страхове от времето, когато малката Мартин крадеше в магазините. Помисли си дори, че може да е нещо свързано с Ришар, но отхвърли тази мисъл и го изчака да заговори.

На излизане си каза, че би предпочела хиляди пъти да я беше извикал за това, че е свила някоя вълнена шапка или тостер.

— Смятаме, че знаем кой е убиецът — заяви инспектор Ескула. — Благодарение на приятелката ви Бенедикт. Проучихме собствениците на мерцедеси в околността под претекст, че има фабричен дефект в двигателя, и в една от колите открихме косми, които биха могли да бъдат на близначките Лантие. Той е млад мъж, женен отскоро, несполучлив брак.

— Познавам ли го? — прекъсна го Мартин.

— Чакайте сега…

— Кой е?

— Чакайте малко, ви казвам. Проследихме го и открихме, че се навърта около сестра ви. Изненадахме го няколкократно, докато правеше опити да я доближи. За щастие, тя не го подозира. Очевидно целта му е отмъщение и сестра ви е идеалната мишена.

— Говорихте ли с нея?

— Не, ще бъде прекалено рисковано. Тя все още е разстроена и може да се паникьоса. Не искам той да се усъмни. Искам да го пипна на местопрестъплението.

— На местопрестъплението?

— Точно така. Сестра ви ще ни помогне да го примамим.

— Нямате право да постъпвате по този начин!

— А може би искате да я нападне, когато не я наблюдаваме?

Въпросите се блъскаха в главата на Мартин — би трябвало да познавам убиеца, след като инспекторът ми говори по този начин. Искат да си послужат с мен и с Жоел. Дали убиецът подозира нещо?

— Кой е той? — отново попита тя.

— Не знам дали имам право да ви кажа.

— Доверявате ми се достатъчно, за да говорите с мен, но недостатъчно, за да ми кажете името му. Заклевам се да държа устата си затворена.

— Това, което искам от вас, е много просто: да привлечете сестра си на определено място в определен час. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Обещавате ли ми, че ще попречите на убиеца да действа?

— Категорично. Ще бъда на мястото с моите хора.

— Добре. В такъв случай ви давам съгласието си, но при едно условие.

— …

— Да ми кажете името му. Не искам да съм в неведение, след като ще съм на косъм от смъртта.

Комисарят се колебаеше. Само двама души знаеха: той и заместникът му. Ако случайно се разчуеше, планът му щеше да пропадне. От друга страна, наистина се нуждаеше от съдействието на това момиче. Изглеждаше сериозна, достойна за доверие.

Той се отпусна на стола, протегна крака и впи очи в нейните.

— Заклевате ли се да запазите тайната и да не казвате думичка на никого?

— Моля ви, господин комисар. Бенедикт си е мълчала, а тя е журналистка. Никой не разбра за номера с колата.

Ескула кимна. Права беше, безспорно.

— Мисля, че го познавате.

Мартин се изправи на стола, нащрек, очаквайки най-лошото. След клеветническата кампания, която разбуни града, беше готова да чуе какво ли не. Нима тя самата не беше подозирала бащата на Жюлиет?

— Анри Бишо.

Тя хлъцна и зяпна, смаяна. Анри Бишо. Нужно й бе доста време, за да придаде на тези срички обичайния им смисъл. Анри Бишо. Несломимият й обожател, болезнено стеснителният млад мъж с почернели нокти от набитата под тях пръст.

— Не разполагаме с никаква улика срещу него, но съм почти убеден, че е той — продължи комисарят. — Докато нещата се изяснят, пълно мълчание.

Мартин не продума през цялата вечер.

Жюлиет и Луи се опитваха да я разведрят с разни шегички.

— Хрумна ми нещо — заяви най-накрая Луи. — Ще пускаме фойерверки в градината.

— И ще поканим цялото село — допълни Жюлиет. — И Бенедикт, и родителите ти, и сестра ти, и Рьоне… ще бъде невероятно, ще видиш!

Мисълта за Анри Бишо не излизаше от ума на Мартин. Не може да бъде. Ескула сигурно се е объркал. Бишо… Та той не се осмеляваше да ме погледне, а оня ми разправя, че бил изнасилил, измъчвал и умъртвил две момичета?

Не.

Станала е някаква грешка.

Чувството на ужасяваща изненада се примесваше с друго чувство, което тя не би доверила никому: сякаш някой я беше окрал, беше я лишил от нещо, което й принадлежеше, което беше единствено и само нейно. Години наред Бишо бе за нея застраховка, успокоение, евентуален тих пристан. Тя му се смееше, не го вземаше на сериозно, но свикна с него и си го харесваше. С безусловно и непоклатимо постоянство той й бе внушил усещане за превъзходство, каквото никой никога не й бе признавал. Той й принадлежеше. И сега й го отнемаха, отредили му бяха ролята на убиеца!