Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (41)

Глава 12

Увита в палтото си, Мартин наблюдаваше залеза на слънцето над Клинянкур. Малки къщички, струпани една до друга, неравни покриви с позакърпени тук-там разпадащи се улуци, гаражи от гофрирана ламарина. Котки се прокрадваха покрай стените, мяукаха, катереха се по дървените огради.

Сякаш бе попаднала в анимационния филм на Уолт Дисни „Лейди и скитникът“. В този декор е израснал малкият Брузини.

Вижда го как влачи ученическата си чанта, единият му чорап опънат, другият смъкнат на кльощавия пищял, и очите й се напълват със сълзи.

По-добре да мисля за нещо друго…

Само че образът на момченцето с просветващата усмивка непрекъснато я преследваше. Когато обичаш някого, искаш да имаш дете от него. За да съпреживееш детството му. Това го е писала Лу Андреас-Саломе^[1]…

Мартин си спомни за увлечението си по феминизма. Тя, която беше толкова съпричастна към тези идеи, седеше на стълбите на една къщичка в парижките предградия и обсаждаше един мъж!

Волята върши работа, когато правиш лицеви опори за стегнат корем, не си позволяваш шоколад, за да отслабнеш, или отказваш цигарите, но не и когато искаш да потиснеш чувствата си. Обичам го и го искам. Хората не се нуждаят от причини, за да обичат, а ако имат такива, става съмнително…

В този момент в очите на Мартин поражението изглеждаше също толкова прекрасно, колкото и победата, също толкова радостно, колкото и най-красивите планове за далечна Америка. Радостта да вървя ръка за ръка с Ришар е най-въодушевяващата радост, не ми пука за тълпите от суфражетки, които бяха задръстили ума ми.

Той може и да не подозира, че съм тук, помисли си внезапно. Стаята му е от другата страна, гледа към малкия двор, а майка му не му е казала, че съм тук! Точно така. Той се цупи в стаята си и не му минава през ума, че вися пред входната врата.

— Ришар, Ришар…

Тя събра длани във фуния и се провикна колкото й глас държи:

— Ришар, аз съм, Мартин…

Стените на съседните къщи върнаха ехото: шар… аз… тин…

— Ришар, Ришар…

Един съсед се появи на прозореца със салфетка на врата и по мрежест потник.

— Няма ли да престанете с този театър!

„Имаш парченца от салата между зъбите, тъпако“, наруга го през зъби Мартин и се почувства ободрена.

Отново седна на стълбите. Нямаше какво да прави, освен да седи и да гледа червеното кълбо на залязващото слънце, което бавно потъваше зад мизерното предградие.

Обичам го този тип, обичам го и той го знае. Постъпих тъпо, но и той би могъл да ми даде шанс, да прибере в джоба гордостта си на италиански мъжкар.

Когато ходеха на ресторант, той спираше на входа и заповядваше: „Хвани ме под ръка“. В началото тя го питаше защо. „Ти мадама ли си, или не си?“, отвръщаше й. Тя го хващаше под ръка и влизаха, той — шефът, тя — годеницата. Годеница в дълга велурена пола — „Максито е по-подходящо за жена от твоята класа, минито е за курвите“. Имаше си собствени разбирания. Представяше я навсякъде като своя годеница. Човек не оставя годеницата си да виси цяла нощ на стълбите.

В къщата зад гърба й се чуваха най-различни шумове, звуци от телевизор, тракане на съдове, разговори. Говорят за мен, подиграват ми се… Дълбоко засегната от тази мисъл, тя стана и почука нетърпеливо по стъклото на вратата. Нямаха звънец, заради слабите нерви на господин Брузини. Тя продължи да тропа, да чука, изкара си яда на вратата, извика още няколко пъти името на Ришар, докато съседът, онзи с мрежестия потник, отново я прикани да не вдига патърдия.

— Ако продължавате, ще повикам полиция.

Беше си извадил ченето и устните му бяха грозно увиснали като на ония африканки, които носеха гривни на долните си устни.

Мартин сви рамене. Реши да се придържа към първоначалното си решение за достойно и мълчаливо поведение и седна отново на стъпалата.

Ще дам всичките си спестявания само да дойде и да седне до мен. Мога дори да взема назаем покровителката на Жюлиет. Умолявам ви, света Схоластика, обърнете очи към мен. Ако изпълните желанието ми, обещавам да напълня догоре кутията ви с монети и да паля свещи пред всичките ви статуи. Големи свещи, от най-големите…

Започна да захладнява. Мартин се сгуши в палтото. Екраните на телевизорите угасваха един по един и до слуха й стигаше само бученето от автомобилите по околовръстното, някой мотор от квартала и ръмженето на кучетата, които ровеха из кофите.

Клепачите й натежаха и тя заспа.

 

 

Ришар не се появи на следващата сутрин.

Нито на по-следващата.

Мартин прекара два дни седнала на стъпалата, покрай нея безучастно минаваха членовете на семейство Брузини, но тя отказваше да се вслуша в Жюлиет и Бенедикт, които я умоляваха да се прибере вкъщи и се редуваха да й носят сандвичи.

Розита реши да си поговори с госпожа Брузини и дойде да почука на вратата, вирнала брадичка над закопчаната догоре яка на габардиненото си манто.

Госпожа Брузини се показа и й връчи пощенска картичка с подписа на Ришар и клеймо от Лион. Розита предаде картичката на Мартин.

— Лесно е да подправиш почерк! — заяви тя. — Особено този на Ришар, той има детски почерк.

След като я разгледа, видя, че пощенското клеймо е от двайсети юни.

— Че кога е заминал? — възкликна тя смаяно. — Нали аз седях там през цялото време, никъде не съм мърдала!

— Бече е бил заминал, когато сте пристигнали пред тях.

— Кой ви каза?

— Майка му.

Мартин се вторачи втрещено в Розита, сякаш не разбираше какво й казва. Не се е прибирал вкъщи? Тръгнал е направо накъдето му видят очите?

— Майка му ми каза също, че не било за пръб път. Когато го хбащали лудите, карал без цел и посока с километри. Така се успокоябал. Сбиба някоя кола или мотор и препуска по пътищата. Сега така прабели.

Розита хвана Мартин за ръката и я задърпа, принуждавайки я да се изправи.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— И тя знае колкото и бие.

Бенедикт чакаше малко по-надолу в реното. Мартин седна отзад, без да продума, в главата й се въртяха най-невероятни разсъждения и предположения. Не се обърна, когато завиха и поеха по авенюто, което извеждаше на околовръстното.

— Чудя се вече какво да направя! — проплака Мартин.

— Кажи му, че си бременна — предложи Бенедикт.

Розита сви рамене неодобрително. Мартин не отговори.

— Знам какво ще направя — внезапно каза тя, заемайки предизвикателна поза, стиснала нервно облегалката на Розита.

След като се прибраха на улица „Плант“, Мартин се качи право в стаята си, порови в чекмеджето, взе папката, в която беше подредила документите за пътуването за Щатите, извади плика със самолетния билет от „Ер Франс“ и го скъса на две.

— На четири — подсказа й Жюлиет, — за да не те заподозре в желание да го залепиш.

Мартин продължи да къса парчетата на все по-малки и по-малки късчета, изсипа ги в един плик и добави лист, на който написа: „Ришар, обичам те“.

Щеше да напише адреса на ръка, но Жюлиет предложи да го натрака на машината.

— Ще решат, че е някакво официално писмо и няма да го отворят.

Накрая, за да объркат напълно следите, отидоха да го пуснат в един пощенски клон на осми район.

 

 

Сега оставаше само да чакат. Издадоха заповед никой да не се задържа на телефона и да се освободи теренът, в случай че „той“ се появи. Никой не биваше да присъства на сдобряването.

— Ако не се върне, значи е голям глупак — коментираше Розита.

— Ако се върне, ще наготвя пилешко задушено — обеща Режина.

Жюлиет се обърна към Луи.

— Ако беше ти, щеше ли да се върнеш?

— Не знам. В любовта, пиленцето ми, трябва да щадиш самолюбието на другия.

Зачакаха. Минаха няколко дни. Без резултат.

— Така ми се пада — каза Мартин. — Исках да имам всичко, затова изгубих всичко.

Животът продължаваше.

Жюлиет си взе устните изпити. Унгрун замина за Германия да снима модни каталози. Розита обяви, че излиза във ваканция през юли, и Режина предпочете да отпраши към Сен-Тропе, вместо да гледа мивката с трупащите се мръсни чинии и преливащите от фасове пепелници. Бенедикт поднови сутрешното четене на вестниците. Инспектор Ескула я беше предупредил: краят на разследването наближаваше. Той разполагаше с един заподозрян и тя щеше да бъде първата журналистка, на която ще съобщи новината. Жюлиет се опитваше да убеди Мартин да замине с нея за Питивие.

— Или в Жирен, ако искаш. В моята къща. Ще поканим Луи, Шарло, ще си прекараме чудно четиримата.

— Да, но ако се появи междувременно…

— Напиши му писмо.

— Няма да го получи. Ще стане като със самолетния билет, просто не знам какво да сторя, за да го накарам да даде признак на живот. Със същия успех бих могла да яхна някой кон дибидюс гола или да взривя къщата, той няма да се трогне, гадният жабар!

На Жюлиет й хрумна идея, малко крайна, признаваше го, но пък подходяща за създалото се положение.

Една вечер взеха колата на Бенедикт и отидоха при Порт дьо Клинянкур. Паркираха през няколко улици от дома на семейство Брузини и се отправиха пеш към къщата. В пълно мълчание.

Когато стигнаха до кръчмата, извадиха аерозолни флакони с червена боя и изписаха с огромни букви на стената: МАРТИН ОБИЧА РИШАР И ЩЕ ГО ЧАКА В ПИТИВИЕ. Мартин искаше да добави отдолу с малки букви „Майната им на другите“, но Жюлиет я възпря, убеждавайки я, че ще намали ефекта от посланието.

Тихомълком се върнаха при колата и чак когато се настаниха на седалките и затвориха вратите, се отдадоха на обзелата ги бурна радост. Също както по времето, когато бяха ученички в Питивие и Мартин криеше вонящи топки под чиновете или пръскаше сърбящ прах… Ръкопляскаха, целуваха се, щипеха се, пееха с цяло гърло „ще победим, ще победим“, толкова бесняха, че накрая, докато караше по околовръстното, Жюлиет изпусна волана и колата внезапно се отклони от пътя.

Взеха се в ръце и поуспокоени, се прибраха у дома.

 

 

На сутринта Бенедикт, на която двете приятелки разказаха снощните си похождения, се упъти към Порт дьо Клинянкур, придружена от фотограф от вестника. Снимката излезе сполучлива, публикуваха я на страницата с произшествията и любопитните случки със следния текст: „Съвременните Жюлиети говорят на своя Ромео“.

„Франс Соар“ откупи снимката и я публикува на първа страница. Беше началото на юли и нямаше кой знае какви новини.

Главният редактор на информационния бюлетин на телевизионния канал на Ил дьо Франс хареса историята и реши да покани Мартин в студиото за разговор на живо.

Мартин си сложи патешкожълтите очила, жълтите шноли, облече си жълтия пуловер и разказа историята си пред камерите. С чувство за хумор и нежност. Накрая водещият, дългонос младеж, който проявяваше всички признаци на страдащ от хроничен синузит, я покани да каже няколко последни думи. Тя се обърна към него смутено.

— Мога ли да му изпратя едно послание?

— Разбира се — отговори той, подсмърчайки.

Мартин пое дълбоко въздух и гледайки право в камерата, която я снимаше в едър план, прошепна:

— Върни се, глупчо, обичам те.

Бенедикт бе придружила Мартин в студиото и през цялото време не сваляше възхитен поглед от нея. Ето какво искам да мога да направя, каза си тя. Не съм го включила в нито един от списъците, просто защото не подозирах, че може да съществува, но е точно това…

Направи опит да привлече погледа на водещия. Изрусеният кичур, който падаше на очите й, и дългите крака бяха нейната запазена марка и тя обикновено добре си служеше с тях. Той не я забеляза. Говореше по телефона, а през това време на екрана вървяха кадри от репортажа от погребението на поета Пиер Мак Орлан.

— Говори с техническия екип — обясни един от операторите, виждайки учуденото й изражение.

— Какъв е този екип?

— Голямото студио над нас, от което се вижда всичко. Там сглобяват информационния бюлетин и напасват илюстративния материал. Ако желаете, в края на предаването мога да ви разведа.

Казваше се Люсиен. Обръщаха се към него с Люлю. Той им показа режисьорската кабина, която приличаше на пилотската кабина на боинг и в която цареше голямо вълнение. След това ги поведе из лабиринт от коридори, остъклени врати, указателни табла, кафемашини, за да им покаже редакциите.

— Обстановката ми се струва доста демоде — отбеляза Мартин, когато излязоха навън.

— Демоде или не, аз искам да стана част от нея. Страхотно интересно е и работата е увлекателна, не е като да си репортер във „Фигаро“!

— Виж ти, намирисва ми на край на епизода, озаглавен „Емил Буше“.

— Нищо подобно. Нищо не си разбрала. Всичко смесваш.

— Хей, няма нужда да се палиш, само защото улучих право в целта.

Тогава Бенедикт й разказа случката с майката на Жакоб Голдщайн. Беше си дала дума да не я споделя с никого, но не можа да се сдържи пред Мартин.

— Е, и какво? — попита тя. — Той се оказва евреин от скромно семейство. Не виждам какво те притеснява.

— Защо досега не ми е казал нито дума?

— Защото го впечатляваш с изисканите си маниери!

— Но това е нелепо!

— Не, това е да си влюбен. Емил се страхува от теб. Ако го обичаш, накарай го да си разтвори душата или го напусни, без да му даваш обяснения. В знак на уважение към него.

— Не знам как да постъпя.

— Признай си, че те е шубе за мястото ти, не съм ли права?

Мартин цъкна с език подигравателно.

Бенедикт се почувства унижена. Не съм такава. Не искам да съм такава. Ще напусна Емил. Искам да успея със собствени сили. Съвсем сама.

Тези две думи я плашеха. Краката й се разтрепериха от страх.

— Ти си много по-смела от мен — въздъхна Бенедикт. — Затова е несправедливо аз да се справям, а ти не.

— Справяш се? Не съм много убедена, драга моя. Досега дори не си се опитала. Емил не се брои изобщо. Изчакай да видим как ще се развият събитията.

И тя я сръга с лакът в ребрата, като почти й изкара въздуха. Мартин удряше яко, не се шегуваше.

— Ще ходиш ли в Питивие това лято? — попита Бенедикт, за да смени темата.

— Така смятам — отвърна Мартин. — В края на краищата там се чувствам най-добре.