Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (4)

Глава 3

Жюлиет не бързаше да се види с Мартин и Бенедикт. Нуждаеше се от време, за да свикне с новия си живот. Не беше лесно. Пристъпваше предпазливо като сапьор в минирано поле. Да се види с Мартин и Бенедикт, бе равносилно да се върне оттам, откъдето беше тръгнала. От Питивие.

И без това, когато Мартин й се обаждаше с разни новини, Жюлиет се разтреперваше, оставяше слушалката с топка в гърлото и се чувстваше напълно ненужна. Коремът й се свиваше от страх. Искам да се върна у дома, никога няма да се справя. Тук е ужасно негостоприемно.

По телефона се фукаше пред Мартин. Споменаваше Унгрун, Режина. Мартин се дивеше: „Манекенки! От онези, дето ги гледаме по описанията!“. В Питивие манекенките са редки птици, да не кажем, непозната порода, може би единствена продавачката от парфюмерията на улица „Курон“ в най-голяма степен се доближаваше до представата за този вид — благодарение на безплатните мостри тя се гримираше като момичетата от списанията.

По-неприятно беше, когато Жюлиет уж между другото подпитваше за красивия Рьоне. Не можеше да се сдържи да не разбуди плъха и да не му подхвърли нещо да гризе. Дълго се колебаеше, преди да зачекне темата, опипваше почвата, в ушите й предварително звучаха успокоителните отговори, с които момичетата щяха да се опитат да притъпят болката й: „Точно вчера ми говори за теб“ или „Обикаля града, сам на мотора, с мрачно изражение“. Жюлиет не чакаше доказателство за любов, а само знак, намек някакъв, който да си повтаря, след като затвори, да предъвква, да оглежда от всички ъгли, за да запълни самотата си.

Вместо това Мартин казваше: „Продължава да ходи с русата мадама“, и сърцето на Жюлиет падаше в петите. Не е вярно, че сърцето е горе, вляво. Това твърдение може да се отнася само за времето, през което си почива… Когато бие, то е някъде между слънчевия сплит и стъпалата.

— Обади ли се на сина на семейство Пенсон? — продължава Мартин с практичен тон.

Не. Не смее. Докато не бъде сигурна, че най-после е придобила „фасон“. А това очевидно няма да стане. Не успя да задържи героя на Питивие, как би могла да съблазни парижкия герой?

Затваряше телефона, твърдо решена да мисли за друго. Да се настрои положително. Съставяше си списък от козовете, с които разполагаше: на осемнайсет години и половина съм, имам дълги, черни, гъсти мигли, диплома за средно образование, живея в самостоятелна стая на авеню „Рап“, имам две приятелки в Питивие, красиво дупе… Изброяваше ги на пръсти и отпъждаше упоритата болка, с която свикваш и дори започваш да харесваш.

Само да не беше толкова самотна…

И ето че си намери приятелка. Светица. Света Схоластика. Запознаха се в една църква — църквите, както е известно, са места тихи, действат успокояващо и са безплатни. Бе забутана в едно ъгълче, без свещи, нито плоча с благодарствен надпис. Олющена статуя, чието име, света Схоластика, успя да разчете с доста усилия. Провери в една от религиозните книги на Валери — света Схоластика била сестра на свети Бенедикт. Обаче докато била жива, си падали единствено по брат й…

„Горкичката — шепнеше Жюлиет, — само какво име са ти дали! Как искаш хората да те запомнят с такова име!“

Жюлиет бе размислила. Света Схоластика сигурно не е кой знае колко заета там, горе на небето, следователно има достатъчно свободно време, за да се занимае с проблемите й. Светица без ангажименти, идеално. Въпреки че няма да й звънне по телефона…

Телефонът звънеше за всички, с изключение на нея. Стигна дотам, че започна да чака с нетърпение да й позвънят мама и татко. Те се обаждаха два пъти седмично. Винаги след осем вечерта — тогава влизаше в сила по-евтината тарифа. И винаги от магазина — вписваха разговорите в графата присъщи разходи. Тя затваряше телефона с чувство на облекчение, доволна, че се е махнала от ограничения им свят. Когато мисля за тях, се изпълвам с усещане за уют и топлина, когато говоря с тях, изпитвам чувство на разочарование. Различни са на вкус според това дали са близо, или далече.

Заминавайки, бе хвърлила ръкавица на този малък свят. Когато тръгваш спонтанно, без да се замисляш, трябва да се завърнеш с гордо вдигнато чело и увенчана с успех. Такава теория развиваше Мартин, а тя беше силна по теориите…

Видя момиченцето за пръв път в месарницата на площад „Мартроа“. Докато изчакваше реда си, Жюлиет винаги с възхищение зяпаше месарката, радваше се на щедрата й плът и на яркия грим, на издължените поне с два сантиметра очи, на кървавочервените устни, на пръстените на всички пръсти. Нямаше значение колко дълго щеше да виси на опашката, щом можеше да съзерцава месарката. Чудеше се как още не са я потърсили от Холивуд. Та един ден, докато стоеше на опашката, едно момиченце, застанало пред нея, поиска четири хубави говежди пържоли, като помоли да ги отрежат по-дебели. Когато поискаха да плати, заяви, че нямало пари. Нямало пукната пара. Цялата опашка се вторачи строго в момиченцето, което искаше да получи безплатно хубавото месо. „А къде са майка ти и татко ти?“, смаяно попита месарката. „Бачкат“, отвърна детето. „Майка ти ли те изпрати?“, продължи да разпитва жената. „Да, защото няма време да ходи на пазар.“

Детето отговаряше спокойно, очевидно нямаше нищо против да го разпитват, но скоро започна да проявява признаци на раздразнение, защото все още не му даваха пържолите. „Какво ще правим?“, попита с поглед месарката. „Този път ще ти дадем, но повече няма да идваш в този магазин“, заяви месарят, който не искаше клиентите да го вземат за скръндза.

Месец по-късно, застанала зад щанда в „Котаракът в чизми“, Жюлиет четеше някакъв комикс, когато видя да влиза същото момиче. Запази мълчание и зачака с разтуптяно сърце. Момиченцето седна и поиска да пробва чифт боти, подплатени с кожа, номер 34. Обу ги, направи няколко крачки, мушна с пръст, за да провери докъде стига подплатата, и заяви: „Тръгвам си с тях, оставям ви моите“.

Госпожа Тюил се усмихна с умиление и отиде на касата. „Няма смисъл — продължи момиченцето, — нямам пари. Родителите ми се претрепват да бачкат.“

— Не можеш да ги вземеш, малката, трябва да ги платиш.

— Да не би да искате да си тръгна боса в снега, а вие да си седите тук, обути в топли пантофи?

Объркана, госпожа Тюил докосна косъмчето на бенката на брадичката си.

— Не, но…

Огледа се, объркана, взираше се в очите на клиентите, сякаш ги молеше да я извадят от неприятното положение. Всички се разсейваха и гледаха в краката си.

— Ами сега, какво да направя? — проплака тя. — За капак, и мъжа ми го няма!

— Това е същото момиче — намеси се Жюлиет, — момичето от месарницата.

— И как постъпи месарят? — попита госпожа Тюил с поглед, преливащ от надежда.

— Ами даде й четирите пържоли.

— Аха…

Момиченцето чакаше насред магазина, невъзмутимо, без да помръдне.

— Добре. Вземи ги. Но да не съм те видяла повече тук. Следващия път номерът ти няма да мине, така да знаеш!

Момиченцето си тръгна, зарязвайки старите си разкривени обувки. Госпожа Тюил не спираше да повтаря: „И таз добра, и таз добра“, а двойната й брадичка се тресеше от възмущение.

Жюлиет беше във възторг. На два пъти едно малко момиченце бе нокаутирало възрастните пред очите й!

Три години по-късно откри порасналата вече девойка в гимназията. Скоро двете станаха неразделни. Мартин се беше отказала от безплатното пазаруване от деня, в който бе успяла да изкопчи две плетени вълнени бонета от представителя на преждите „Филдар“ и майка й бе конфискувала едното. „Ама аз искам да имам две — се бе провикнала Мартин, — за да съм модерна, трябва да ги нося нахлупени едно върху друго.“ „Две, значи, ето така се поражда собственическият инстинкт, коренът на капиталистическото зло“, отряза я безапелационно майка й.

Оттогава Мартин преразгледа схващаният на родителите си и премина в противниковия лагер. „Колкото повече имаш, толкова си по-щастлив.“ Не искаше да чуе за никакви социални претенции, никакви борби и активистки изяви след църковната служба, никакво лепене на афиши по електрическите стълбове. Твърдо реши да се посвети единствено и само на себе си и на личното си преуспяване. По възможност чиста проба капиталистическо преуспяване.

Запознанството й с Бенедикт Тасен затвърди промяната в манталитета й. Бенедикт Тасен, дъщеря на виден гражданин, банкер, предприемчив бизнесмен, който отваряше пицария след пицария във Фонтенбло и луксозни гастрономи в Питивие. Мартин проучи кариерата на господин Тасен и се убеди, че първо трябва да получи образование, след което да си избере поле за действие и да преуспее не по-малко от него. Питивие обаче щеше да се окаже тесен за мащабните й планове. Затова се спря на Америка и си избра университет отвъд океана. При това не кой да е, а „Прат Инститют“ в Бруклин, от който излизаха архитекти, стилисти и изобретатели на нови форми. И понеже Министерството на образованието признаваше дипломата от „Прат“, нямаше да има пречки да се върне в родината, ако евентуално реши някой ден. Пет хиляди долара годишна учебна такса, без да включва разходите за квартира — за „кампуса“, както пишеше в каталозите. Единственият проблем в Америка, обясняваше тя на Жюлиет, е, че образованието струва много скъпо. За целта ще се наложи да работя и да заделям пари. Ето как, след като си взе дипломата за средно образование, тя се озова на една от касите на супера „Кооп“ и всеки месец внасяше пари в „Креди Агрикол“.

И Бенедикт не остана по-назад. Постъпи на работа в местния „Курие дю Лоаре“, който публикуваше главно съобщения и информации за местните злополуки и произшествия. „Това е за начало — обясни тя по телефона на Жюлиет. — Искам да стана истинска журналистка и да работя в истински вестник.“ Татенцето й купи едно рено на старо, за да се придвижва по-лесно.

Е, каза си Жюлиет, за Бенедикт парите никога не са били проблем. Още когато бяхме ученички, тя можеше да си позволи какво ли не, докато ние с Мартин спестявахме и се съюзявахме, за да си купим плоча на Джони или най-обикновен пуловер от „Монопри“.

 

 

На въпросния обяд в Мили Режина я представи на приятелите си. Тя се постара да направи добро впечатление, но без особен успех. С потна глава и пламнало лице, предполагаше, че е изглеждала като пълен идиот. Мъжете продължително и подробно я огледаха от глава до пети, но нито един не й каза нищо повече от обичайните изтъркани любезности.

Оттогава всеки ден се ровеше из обявите за работа, пропускайки онези, в които се искаха познания по стенография и машинопис, а това силно ограничаваше евентуалните й шансове. Добре че бяха лекциите в правния факултет на улица „Асас“, да си запълва времето, въпреки че никак не й бяха интересни.

След майските събития учебната година започна бурно. Факултетът приличаше повече на обсаден лагер, отколкото на учебно заведение и Жюлиет имаше чувството, че е попаднала в разгара на гражданска война. Голяма част от студентите симпатизираха на десницата, дори на крайната десница и се вълнуваха повече от това, да чупят главите на привържениците на левицата, отколкото да ходят на лекции. Имаха спретнат и самодоволен вид, червени бузи и пъпчиви чела, бяха късо подстригани и носеха пръстени с гербове или инициали. Жюлиет не беше очарована.

Живееше в очакване. Водеше дълги монолози със света Схоластика, утешаваше се с крем карамел и шоколадово драже и наблюдаваше как живеят другите.

Един ден Режина я представи в коридора на един от бизнесмените, на които преподаваше уроци по немски. Казваше се Виртел. Едмон Виртел, строителен предприемач, който търсеше да назначи човек, който да събира информация за бетоновото производство. „Тази сфера на дейност е много динамична — обясняваше той, — държавата се е заела да строи нови градове, за целта е създала цяла програма. Нужно е да съм в течение на всички новости в сектора, а не ми остава време за проучване…“ Попита я дали говори английски. „Да“, отвърна тя, мъчейки се да си спомни как се казваше „бетон“ отвъд Ламанша. Дали пише на машина, продължи той. „Да“, потвърди отново тя, гледайки го право в очите. Нямаше да позволи няколко черни клавиша да я препънат по пътя към така желаната работа. Щеше да се научи. За целта бяха измислили съкратени методи.

Договориха се да започне от следващия понеделник, ще работи следобед, с месечна заплата две хиляди франка. Едва не му скочи на врата от благодарност, но се сети навреме, че вече принадлежи към света на наемния труд, и потисна желанието си. „Имате ли годеник?“, осведоми се Виртел. „Не“, отговори Жюлиет. „И по-добре — каза той, — защото годениците винаги създават неприятности.“

Дори да имаше, беше готова да му покаже вратата.

Вече си бе намерила работа.

Истинският живот започваше.

Щеше да отпразнува събитието и да покани приятелките си в Париж.

 

 

Жюлиет, Мартин и Бенедикт стояха на тротоара безмълвни. Зрителите, които излизаха от киното, ги бутаха насам-натам. Те не протестираха, оставяха се на течението. Мартин се сгуши в карираното си палто. Беше ноември, валеше ситен студен дъжд. Жюлиет плесна с ръце, сякаш искаше да каже: „Дотук добре, сега се чудя къде да отидем да вечеряме“. Бенедикт вдигна яката на шлифера си „Бърбери“.

Бенедикт винаги ходеше с вдигната яка. Твърдеше, че това удължавало силуета й, вдигнатата яка придавала безспорен шик. Един от нейните принципи. Имаше доста от този десен: не си мий лицето с вода и сапун; винаги носи в дамската си чанта тоалетна вода — не парфюм, адски е просташко; не се обаждай първа, изчакай той да те потърси; винаги отказвай първата среща — ако държи на теб, пак ще се обади; не се казва „вместо“, а „в замяна на“, и т.н., и т.н. Дълъг поменик от правила, които впечатляваха Мартин и Жюлиет и които тази вечер отново ги принуждаваха да изчакат Бенедикт да каже тежката си дума.

Понякога превъзходството на Бенедикт ги караше да се чувстват незрели, но често се случваше да признаят, че е била права. В някои отношения тя се оказваше по-зряла от тях двете, взети заедно.

Превъзходството й се бе утвърдило още по времето, когато им се наложи да използват за пръв път дамските тампони „Тампакс“. Купиха ги заедно. Бенедикт избра марката. От сигурен източник знаела, че тампаксът се продавал със специални картонена цев, за да се поставя по-лесно. Трите прочетоха внимателно указанията и разгледаха подробно картинката, навита на руло и пъхната в картонената цев. Първа в тоалетната влезе Мартин и излезе веднага — пълен провал: връвчицата действително се показала от цевта, но останала в ръката й. И Жюлиет опита — от обясненията й излезе, че нямала вагина. Последна в тоалетната влезе Бенедикт. Достатъчни бяха две минути, за да излезе с празната картонена опаковка в ръка. Жюлиет и Мартин се спогледаха тъпо. Наложи се Бенедикт да им демонстрира как се прави, както обикновено, без да излезе от обичайната си резервираност и спазвайки нужното приличие, което още повече усложни нещата. Погледът, който й хвърлиха Жюлиет и Мартин, изразяваше не само облекчение, но и обет за подчинение.

Сега, след като изгледаха „Отнесени от вихъра“, Жюлиет я погледна със същия покорен поглед. Дано да е харесала филма, помоли се тя наум. Иначе вечерта ми ще отиде на кино. Ще се чувствам виновна през цялото време. Когато ставаше дума за Бенедикт, и най-дребната подробност придобиваше огромно значение.

— Отиваме ли да вечеряме? — предложи Жюлиет.

Тя знаеше само едно модно заведение: „Пъб Рено“, не че бе ходила там, само бе чувала за него. Знаеше, че се намира в долната част на „Шан-з-Елизе“, от дясната страна. Бенедикт кимна. Взеха метрото и слязоха на „Франклин Рузвелт“. Жюлиет се оглеждаше крадешком, опитвайки се да уцели мястото, не искаше да разберат, че си няма понятие накъде ги води. Най-после го откри и въздъхна с облекчение. Влязоха, тя се огледа и остана разочарована. Значи, това е въпросната кръчма, по която всички припадаха! Огромен хамбар, в който ветровете си даваха среща… За щастие, много скоро една младежка компания се настани на съседната маса и прехваленото заведение възвърна легендарния си блясък. Съблякоха палтата си и поръчаха.

— Как мислиш, дали Рет ще се върне? — попита Жюлиет.

— Не вярвам — отговори Мартин.

— О, да.

— Във всеки случай Скарлет е истинска съвременна героиня — заяви Бенедикт.

Уф! Значи, й е харесал, въздъхна с облекчение Жюлиет.

По време на вечерята разговорите се въртяха само около филма и Скарлет. Жюлиет се възхищаваше от многобройните й обожатели, Мартин изтъкваше деловите й дарби и здравата ръка, с която ръководеше дъскорезницата, Бенедикт беше впечатлена от класата й.

Когато сервитьорът донесе сметката, Жюлиет настоя да я плати.

— И сега какво ще правим? — попита Мартин.

— Не знам — отвърна Жюлиет, — не ви ли се спи?

Жюлиет никога не излизаше вечер. Смяташе, че се е отчела, като ги е завела в „Пъб Рено“. Опита се да си припомни някое нощно заведение, за което да е слушала по радиото или чела във вестниците. По дяволите! Пак се оказах неподготвена!

— Защо ли не се обадим на сина на Пенсонови? — предложи Мартин, позамаяна от хубавото розе.

Жан-Франсоа Пенсон? Никога нямаше да се осмели. Освен това Мартин бе прекалила със зелените сенки за очи.

— Много е късно вече! — възпротиви се Жюлиет.

— Много късно! — Мартин се изкиска в салфетката.

— Нямам му номера в себе си — обяви Жюлиет.

— Хайде на бас, че го има в указателя — настояваше Мартин.

— Правете каквото искате, на мен ми е все тая — заяви Бенедикт и леко се прозина.

— Хайде, отиваме да му позвъним — провикна се Мартин.

О, боже! Направете така, че да има огромно петно на името или страницата да е откъсната.

Слязоха до тоалетните, откриха номера и Жюлиет, ужасена, го набра, умолявайки света Схоластика да направи така, че Жан-Франсоа Пенсон да не си е вкъщи. Мартин си стискаше носа, изкривила физиономия: „Леле, как смърди тука!“. Май не бива да излиза в това състояние, каза си Жюлиет, притеснена от развоя на събитията.

Сигналът отекна пет пъти в слушалката. Жюлиет тъкмо се готвеше да затвори, когато чу един уморен, по-точно, силно отегчен глас да казва:

— Аало…

— Добър вечер. Обажда се Жюлиет Тюил. От Питивие.

— А, да.

— Звъня от „Пъб Рено“. Тук съм с приятелки и…

Искаше да се откаже, да прекъсне разговора, но Мартин я сръга.

— И си казахме, че няма да е лошо… да се видим.

— Кога? Тази вечер?

— Ами…

Мартин я сръга отново и избухна в невъздържан кикот.

— Ами да.

Беше си обещал да не излиза тази вечер, да гледа телевизия. Само дето нямаше нищо интересно по телевизията.

— А приятелките ви, как са?

— Ами… Те са две.

Той се засмя. Добре, ще отиде. Но само за едно питие. Но не в „Пъб Рено“, а в „Приве“, на улица „Понтийо“, понеже „Пъб Рено“…

Жюлиет приключи разговора.

Изведнъж се почувства силна като Скарлет в прегръдките на Рет. Той ще дойде, ще дойде. Позвъних му и ето го, идва. Да се срещне с мен, Жюлиет Тюил от Питивие. Благодаря ти, света Схоластика!

 

 

Той се държеше, сякаш си беше у дома. Барманите го познаваха и се обръщаха към него на малко име: Жан-Франсоа. Имаше запазена маса, поднесоха му „неговото“ питие. Танцува с трите поред. Под претекст, че нещо й е влязло в окото, Жюлиет замъкна Мартин в тоалетната, за да махне зелените сенки от очите й.

— Този тип не ми харесва — заяви Мартин.

— Така ли, защо?

— Не мога да ти кажа точно… Но го усещам.

— А Бенедикт?

— Намира го за много мил, добре възпитан. Мен ако питаш, прекалено е мил, прекалено е възпитан.

— Аз пък намирам, че е страхотен! — възкликна Жюлиет.