Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (38)

Глава 9

В събота, 25 април 1970 година, Жоел Маро се омъжи за Рьоне Габе. Цял Питивие се стече на сватбеното тържество на „малката жертва“, както всички единодушно я наричаха. Кметството и църквата бяха украсени с бели цветя, с флагчета, изписани с трогателни пожелания, духовата музика водеше процесията с младоженците към църквата.

Родителите на Жоел се опитаха да протестират срещу църковния брак, но се видяха принудени да отстъпят — сватбата на дъщеря им не беше обикновена сватба, с нея целият град даваше отпор на един престъпник. В представите на жителите на Питивие брачният съюз между Жоел и Рьоне символизираше триумфа на живота и невинността. Насъбралите се хора по пътя на шествието, което премина през целия град, акламираха бурно младоженците.

Жоел беше много красива с белия воал. Руса, почти крехка, тя се облягаше на ръката на Рьоне, при всяко спиране допираше леко глава до рамото му, след което отново повеждаше гостите, грациозна и изискана като героиня от екрана. Красива и щастлива. Едва се сдържаше да не изкрещи неописуемото си щастие с някое друго възклицание, придружено от палави подскоци. От време на време прехапваше устни, за да не изпусне нещо от сорта на „Мамка му, адски се кефя!“. Хвърляше поглед към Рьоне, възхитителен в сивия фрак, който му стоеше безупречно. И леко смутен от цилиндъра, който държеше в ръка. Жоел бе избрала тоалетите им от специализираното списание „Сватби“ и бе ходила в Орлеан да ги поръча. Целият град събра пари за церемонията. Новоизбраният член на градския съвет господин Тасен даже настоя всяка година градът да отбелязва тази дата с надеждата да умилостивят убиеца. „Как ли пък не — мърмореше Марсел Тюил, препасан с небесносинята лента на асоциацията — напротив, това само ще го възбуди допълнително и ще вземе да ни сервира някое ново долно убийство…“ Инспектор Ескула го бе уверил, че през този ден, както и през следващите няколко дни ще разпореди да се засилят мерките за сигурност.

Развълнувани, Мартин, Жюлиет и Бенедикт тъпчеха на място, блъскаха ги отвсякъде, но те не обръщаха внимание. За пръв път присъстваха на сватба на момиче и момче от тяхната компания. Най-възбудена бе Жюлиет, която все още не можеше да повярва на очите си. Само преди година и половина беше готова да подкупи света Схоластика, за да накара красавеца Рьоне да й предложи брак. А сега стоеше и наблюдаваше напълно безразлична как бившият й избраник надява брачния хомот.

— Той е кофти тип, съжалявам я — прошепна тя на Мартин, докато свещеникът благославяше наляво и надясно.

— Не хули онова, което си обожавала — отвърна Мартин.

— Дори когато го обожавах, бях наясно, че е кофти тип.

— Знаем те тебе, обичаш да усложняваш всичко. Такава си ти, защо да е просто, като може да е сложно!

— Само не ми казвай, че при теб и Ришар нещата са прости!

„Едно на нула за нея“, отбеляза наум Мартин.

Ришар беше напуснал бачкането и се бе върнал към старите си занимания. „Не изкарвам достатъчно, направо е смешно и освен това в Париж не спира да вали.“ Не й даваше сърце да му чете морал, пък и бе започнала да свиква с дребните му кражби. Странно, изживявам тази история, сякаш очаквам края й всеки момент. Сякаш е някаква грешка. Не ми пука за него, когато го няма, неспособна съм да разсъждавам, когато застане пред мен с хвърчащите из въздуха пръсти и бързата усмивка, увит в странния си шлифер, който напомня на покритите с прахоляк наметала на героите от уестърните. Обичам го, да му се не види, обичам го. Това трябва да е истинската любов — нещо, което не можеш да обясниш.

Той ту се появяваше, ту изчезваше. Една седмица ни кост, ни вест, на следващата изникваше от нищото с някой „Ролекс“ или гривна „Картие“. Тя не искаше обяснения, предпочиташе да е в неведение. След като си приказваха с часове, накрая се оказваше, че не са си казали почти нищо, и оставаха дълго време прегърнати. Той я галеше по косата, повтаряйки: „Марин… Марин…“. Тя слушаше, затворила очи. „Ще се оженим, Марин, и ще си направим бебе.“ Тя кимаше утвърдително и повече не отваряха дума за това. Или казваше „да“, но само за да си го повторят още веднъж. Тя така и не му каза за заминаването си, треперейки от страх да не попадне случайно на писмото от „Прат“ или някой да не се изпусне по време на разговор: „За кога е насрочено голямото пътуване?“. Момичетата и Розита бяха предупредени да не произнасят думите „Ню Йорк“ или „Америка“ в негово присъствие и добре пазеха тайната. Тя си беше купила билет за 28 юни. Два месеца преди датата струваше двойно по-евтино.

— Остават само два месеца — пошушна Жюлиет, която знаеше за какво мисли приятелката й.

— Мръсница — тросна се Мартин и я ощипа до кръв.

— Не можеш да ощипеш съвестта си, тя жестоко ще ти отмъсти.

Жюлиет хвана Мартин за кутрето и го изви. Мартин извика и сред присъстващите се надигна неодобрителен ропот.

— Понеже стана дума за съвест, искаш ли да разкажа на Луи какви ги вършиш зад гърба му?

— Направи го. Той прави същото. А и няма да се учудя, ако одобри.

— Обичам те, да знаеш — продължи Жюлиет, — ако можех, щях начаса да се оженя за теб.

— Ах, ах, престани, че ще се разрева.

— Какво си приказвате? — наведе се към тях Бенедикт. — Край няма тази служба, кога ще свърши!

— Жюлиет дрънка врели-некипели. Тихо, защото ще ни направят забележка. Това е сватбата на сестра ми все пак…

Бенедикт и Жюлиет запяха „По-близо до теб, Господи, по-близо до теб“. Бенедикт завиждаше на близостта на Мартин и Жюлиет. Колкото и да се стараеше, не успяваше да стане една от тях. Не че страняха от нея, нищо подобно, просто и двете сякаш една майка ги беше раждала. Грешката е у мен, разсъждаваше Бенедикт. Липсва ми тяхната смелост. Смелостта да живея с Луи Гаяр и с другите, да се движа в компанията на крадец или да заминавам за Америка съвсем самичка. Смелостта да не се преструвам, да не претендирам, че съм това, което всъщност не съм. Искам да успея, но понеже ми липсва смелост, се държа за Емил, когото трудно понасям. Страхувам се, когато не е до мен, когато сянката му не ме закриля. Нямам сили да го напусна, преди да си намеря някой друг, който да ми проправя пътя.

Бенедикт изживяваше моменти на ужасяваща проницателност, когато пред очите й изскачаха всичките й слабости, и вземаше големи решения: скъсвам, започвам начисто, сама. Ще постигна всичко със собствени сили.

Загледа се в Жоел и Рьоне и в сърцето й отново пламна надеждата някой ден и тя да каже „да“ на онзи, който я очаква някъде и който веднъж завинаги ще я избави от страха. Някой достатъчно красив, богат и прочут, за да й донесе истинско успокоение.

Службата свърши и сватбеното шествие се раздипли обратно в посока към кметството, където щеше да се състои тържествената вечеря. Мартин и Жюлиет предложиха да помагат в сервирането и в момента, в който Жоел и Рьоне заедно разрязаха карамелизираните розички на сватбената торта, от високоговорителя плиснаха звуците на валс. Господин Тасен обяви началото на танците. Поклони се пред госпожа Маро, която, следвайки такта, се понесе с него, стиснала под мишница чантата си. Скоро младоженците ги последваха и се завъртяха за кратко сами, осветени от прожекторите, под аплодисментите на събраното множество.

— Воалът, воалът! — скандираха гостите.

Жоел хвърли воала във въздуха и всички се надпреварваха да откъснат парченце за спомен и за късмет в любовта, след което валсът продължи да се лее от високоговорителя. Господин Тюил покани дъщеря си. Леко пийнала, Матилд Тасен се опитваше да замъкне съседа си по маса на дансинга под неодобрителния поглед на Жанет Тюил. Мартин тъкмо се готвеше да стане и да покани баща си, когато една ръка я спря.

— Сега вече няма как да ми откажеш…

Тя се обърна. До нея стоеше Анри Бишо. Усмихна му се и се остави да я отведе на дансинга. Единствена Бенедикт не получи покана да танцува. Очевидно няма да го намеря тук, реши тя.

 

 

На 30 април на разсъмване един от боклукчиите, които минаваха по улица „Адмирал Гурдон“, озадачен от тежестта на една кофа, помоли колегата си да му помогне да я вдигнат заедно. Обзет от любопитство, колегата вдигна капака и изруга. Вътре бяха натъпкани две тела, покрити с парче бял тюл, напомнящ булчински воал. Жертвите бяха близначките Кристин и Каролин Лантие, ученички в последния клас на гимназията в Питивие. Винаги еднакво облечени, те вечно се кикотеха, закривайки уста с ръка или шушукайки си на ухо. Порцеланов тен, тъмнозелени очи, черни като нощта мигли, гъсти кестеняви коси, двете прекарваха цялото си време да си говорят за мода и да четат списания. Убиецът ги е срещнал очевидно, когато са се връщали от плуване, защото ги бяха видели за последен път в големия басейн на закритата къпалня.

Червеят на подозрението зачовърка умовете на питивиейци и всички започнаха да се гледат изпод вежди. Очевидно са го познавали, започнаха да дърдорят убедено те, иначе е нямало да се качат в колата му. В такъв случай, кой ли може да е той?

В кафенетата, по опашките в магазините, в чакалните, фризьорските салони, автомобилните сервизи всеки споделяше подозренията си. Всеки си имаше собствена версия. Ами парчето от булчинския воал, само не ми казвайте, че е някой външен човек, непознат. Едно е сигурно, бил е поканен. Аз пък да ви кажа…

Разпространяваха се анонимни писма: „Къде беше съпругът ви, синът ви, брат ви около седем часа в деня на престъплението?“. Или: „Как се получава така, че вашият съпруг отсъства толкова често от къщи? На ваше място бих проверил къде и как прекарва времето си“.

Някои получатели донесоха нещастните послания в полицейския участък, други не се осмелиха да го сторят. Госпожа Тюил също получи писмо: „Знам къде е бил съпругът ви през онази нощ. Отгатнете…“. Тя се отпусна на стола разтреперана и прошепна: „Боже мой, Марсел…“. През въпросния ден той наистина не беше нито у дома, нито в магазина. Пристигна второ писмо: „Не намирате ли, че е странно съпругът ви да е председател на асоциацията? Вероятно иска да замете следите, а?“.

Наложи се госпожа Тюил да вземе успокоително от аптечката и да натопи парченце захар в малко коняк. Вечерта, когато господин Тюил затвори магазина и се качи в жилището, угрижен и уморен, тя направи опит да го подпита, но го стори толкова непохватно, че той я прекъсна изнервено:

— Какво има, Жанет? И ти ли започна да ме подозираш?

Тя изломоти нещо като: „Съвсем не, уверявам те…“, и двамата си изядоха супата в пълно мълчание.

Писмата продължаваха да пристигат. „Или вашият съпруг ви изневерява, или той е убиецът.“ Жанет Тюил си загуби съня. „Като си лягам до него вечер, дали ще се събудя на сутринта цяла и невредима?“ Премести се в стаята на Жюлиет под претекст, че я е хванала кашлица, и не пропускаше да превърти ключа, преди да заспи.

Семейство Тюил не бяха единствените жертви на отвратителните послания. Други получаваха писма с изнудвания, смъртни заплахи, молби за пари, припламваха отдавна заровени вражди. Благородният порив за солидарност, обединил града по повод сватбата на Жоел, се изроди в бурни дрязги и препирни.

Няма все пак да седна да пиша материал, основаван на анонимни писма, реши Бенедикт, изпратена да отрази събитието за „Фигаро“. На всяка цена ми трябва нещо изключително, сензация, като миналия път.

Инспектор Ескула изобщо не й беше от полза. Нищо повече не знаем, нищо повече не можем да ви кажем, чуваше тя всеки път, когато се опитваше да се добере до някой от отговарящите за разследването.

Размотава се из Питивие в продължение на няколко дни. Блъскаше си главата да открие някакъв знак, някаква нишка, за която да се закачи, та да си напише материала, който трябваше да изпрати в Париж. Ларю проявяваше нарастващо нетърпение и заплашваше да изпрати на място журналисти от отдела за уличните произшествия.

— Ако поех отговорността да ви изпратя именно вас, то е, защото това е вашият роден град, да му се не види, там сте си у дома! Ровете по кофите, влезте в домовете на хората. Говорихте ли с родителите на жертвите?

Те бяха напуснали града веднага след погребението.

Бенедикт се въртеше в кръг без никакъв резултат до момента. Родителите й не правеха нищо, за да й помогнат. Само дето не я попитаха какво смята да прави тук и защо изобщо се е върнала. Господин Тасен се беше присъединил към асоциацията на господин Тюил и публикуваше яростни статии в „Репюблик дю Сантр“. Госпожа Тасен прекарваше времето си, сновейки между училището и занималнята на открито, треперейки някое от децата да не попадне в ръцете на садиста. Когато оставаше насаме с дъщеря си, се впускаше в спомени за Париж, за американската си приятелка, от която бе получила писмо.

— Тя настоява твърдо да отидем двете заедно до Флоренция. През лятото, ако се освободи стая на улица „Плант“, дали ще е удобно да дойда за няколко дни?

Бенедикт правеше опити да отклони разговора към себе си, към вестника, към разследването, с което я бяха натоварили. Майка й я слушаше разсеяно и отново подхващаше любимата си тема: Париж.

— Мамо, никак ли не се интересуваш от това, което ти разказвам?

— Напротив, скъпа, и много се гордея с теб, да знаеш. Постоянно повтарям на приятелките ми… Наистина, наистина.

Бенедикт кимаше. Разочарована, засегната.

Реши да отиде при Жоел, да я поразпита. Замисли се за иронията на съдбата, докато набираше телефона на новата госпожа Габе. Как щеше да успее да предразположи Жоел, да й вдъхне доверие и да я накара да се разприказва, след като винаги бе изпитвала единствено презрение и антипатия към нея?

Жоел посрещна Бенедикт в двустайния си апартамент на улица „Еглиз“. Покани я да влезе и отново се излегна на дивана, по който бяха разхвърляни разни списания. Сега беше ред на Бенедикт да изпита чувство на неудобство. Жоел я наблюдаваше с явна самоувереност, дори с известна наглост.

Бенедикт се прокашля и заяви, без да го извърта:

— Знаеш защо съм тук.

Жоел взе една пиличка за нокти и се зае с ноктите на дясната си ръка.

— Защото… си помислих, че може би някои неща са изплували в паметта ти оттогава и…

— О, боже мой, не ти предложих нищо за пиене.

— Благодаря. Много си любезна. Не съм жадна.

Не можеше да се отпусне и да й заговори на „ти“.

— Сигурна ли си? Аз ще си сипя едно малко американо. Обикновено чакам Рьоне да се прибере, но тази вечер ще направя изключение.

Тя се надигна от дивана и отиде до барчето.

— Помислих, че ако се напънеш, може би ще си припомниш някои неща…

— Казах всичко на полицията, когато ме разпитваха. Не си спомням нищо. Опитвам се да изтрия от съзнанието си ужасната случка.

Тя се закова на място и Бенедикт можеше да се закълне, че леката пауза беше напълно премерена, абсолютно нарочно, за ефект. Угнетена и наранена, притиснала бутилката до гърдите си.

— Жоел, ти си единствената, която би могла да сложи край на кошмара. Познаваше ли близначките Лантие? Нали не искаш това да се случи отново?

— О, не! Ужасно е, направо е непоносимо.

— В такъв случай, направи малко усилие! Каква беше колата?

— Нали ти казах, че всичко разказах в полицията!

— Ти дори не се опитваш да си спомниш!

На нея изобщо не й пука какво може да се случи на другите. Не бива да се нервирам, каза си Бенедикт, стараейки се да се владее.

— Чуй ме, не искам да те припирам… но наистина бих желала да ми помогнеш.

— Искаш да се докопаш до сензацията, права съм, нали? — каза Жоел и й хвърли хитър поглед.

На Бенедикт й идеше да си тръгне, но се въздържа. Толкова егоизъм и тъпотия я отвращаваха, но кой знае, това момиченце можеше да се окаже полезно.

— Не. Искам само да пипнат този мръсник. Нищо друго.

В този момент се чу как в ключалката се превърта ключ и Рьоне влезе в стаята. Жоел го целуна и се притисна към него.

— Бенедикт дойде да ме интервюира за „Фигаро“.

— Пак ли! — изломоти Рьоне. — Докога ще се занимаваме с тази история, няма ли край!

— Казах й, че нямам нищо за казване.

Тя се притисна още по-плътно до мъжа си.

— Добре, оставям ви… Ако случайно нещо… Обади ми се — предложи Бенедикт неубедено.

— Добре, чао.

Минавайки покрай редицата пощенски кутии във входа, Бенедикт не се сдържа и хвърли поглед към тази на Жоел и Рьоне. Открояваше се сред останалите заради белите джувки, знак, че принадлежи на младоженци. Джувките напомняха парчетата бял тюл, с които бяха покрити размазаните лица на близначките.

 

 

Когато се въртеше в омагьосан кръг, без да знае какво да предприеме в дадено журналистическо разследване, когато се сблъскаше с някой проблем или смяташе, че всичко е против нея, Бенедикт звънеше на Емил. Късно вечерта се опита да се свърже с него.

Обикновено винаги го намираше във вестника. За изминалите десет месеца това беше първото й обаждане в дома му.

— Ало. Обажда се Бенедикт Тасен. Бих искала да говоря с Емил.

— Ало. Да, това… аш не разбира…

Жената отсреща говореше със силен идиш акцент и трудно се изразяваше.

— Извинявайте, госпожо. Вероятно съм объркала номера.

— Тофа е нищо, госпожице.

Бенедикт затвори и набра отново номера.

— Ало. Бих искала да говоря с Емил, ако обичате.

— А… тофа е госпожицата…

— Странно — замислено заразсъждава на висок глас Бенедикт, — сигурна съм, че този е номерът, който Емил беше дал във вестника.

— Ай — възкликна жената, — фие от фестника. Фие искате гофори с Жакоб?

— Жакоб?

— Да, да… Жакоб, мой син. Той е журналист в един много голям фестник. Аш неговата майка…

— Емил Буше?

— Жакоб Голдщайн. Фие секретарката ли ште?

— Не, една приятелка.

Бенедикт докосна с пръст горната си устна. Сигурно е някаква грешка.

— Вижте, госпожо, търся Емил. Едно не много високо момче с много къдрава коса и очила с много силен диоптър.

— Жакоб. Той шивее при нас. Има много проблеми с очите. Тофа е вярно.

Никакво съмнение. Ставаше дума за Емил.

— А вие сте майка му, така ли?

— Да, госпожице. Аш шам майка му.

Бенедикт постоя известно време на телефона, докато осмисли твърдението „аш шам майка му“, и каза:

— Може ли да ви оставя едно съобщение, което да му предадете?

— Аш не може пише, госпожице. Той отиде до магазина долу, скоро ще се прибере.

— Добре, ще му се обадя по-късно. Довиждане, госпожо.

Бенедикт затвори, напълно шашардисана.

Емил Буше… Жакоб Голдщайн… Емил… Жакоб… Как ще се обръщам към него от сега нататък?