Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (37)

Глава 8

Наближаваше Коледа. Париж засия с украсените си с пъстроцветни топки елхи и с ярко осветените витрини. Дядо Коледа се фотографираше с невярващи на очите си слисани дечица, ресторантите изписваха менюто по витрините със заскрежени букви.

— Коледата е отвратителен празник — заяви Мартин, окачвайки мокрия си шлифер в коридора. — Ненавиждам това задължително празнуване.

В дневната Жюлиет се беше отпуснала удобно върху купчина лекции, изкопирани на циклостил, а Режина приключваше с лакирането на нокътя на кутрето на десния си крак.

— Ришар звъня — съобщи Жюлиет. — Ще мине да те вземе към осем, ще вечеряте у тях.

— Можеше първо да ми се обади на мен. Писна ми да кисна всяка вечер у семейство Брузини!

— Е, това му е лошото, когато излизаш с италианец — заяви Жюлиет.

Мартин въздъхна и се качи в стаята си да се преоблече.

Тя поначало нямаше развито семейно чувство. А Ришар се чувстваше уютно само в семейното гнездо. На улица „Плант“ беше винаги напрегнат, готов всеки момент да си тръгне. „Тук има прекалено много мацки“, мърмореше той, когато с голям труд успяваха да го склонят да си съблече якето. „С него ли спиш?“, пошегува се Мартин един ден, понеже той не го свали през цялата вечер. Седеше с ръце в джобовете, с вдигната яка. „У нас има парно“, обясни Режина.

— И все пак — каза Жюлиет, оставяйки списанието „Пари Мач“ върху купчината лекции, — не бих искала да съм на мястото на Помпиду. Да ръководиш правителство в сянката на Дьо Гол, който не те изпуска от очи, въпреки че се е оттеглил в Коломбе…

— Как ще посрещнеш Коледа? — попита Режина.

— С татко и мама — отвърна Жюлиет. — А ти?

— Не знам.

Режина отговори толкова унило, че Жюлиет вдигна глава. За пръв път виждаше Режина, изпаднала в меланхолия.

— И ти ли не харесваш Коледата?

— Не особено.

Внезапно пред очите им се появи Режина такава, каквато бе сутрин на закуска: с рижавите си вежди, безцветното лице и целулитните бедра. Съвсем сама — след два месеца красивият италианец беше изчезнал, както всички предишни ухажори.

— Сигурно не успява да срещне правилните хора — каза на висок глас Жюлиет.

— Какво?

— Извинявай, приказвах си самичка.

Досега не бяха отваряли дума за родителите на Режина, за детството й, за това, с какво се е занимавала, преди да цъфне в Париж. Странно, помисли Жюлиет, за мен животът на Режина започва от Париж. Също както никога не бяха говорили за „уроците“. Горката Режина, която се разпява, за да се бори с времето, и прави свирки, за да се издържа!

Когато двете с Унгрун отидоха да видят филма, в който играеше Режина, напразно се взираха в екрана. Наложи се да го гледат повторно, за да я открият в гръб, когато Жан Габен влезе в оръжейния магазин.

— Тук ли ще останеш? — попита Жюлиет.

— Да… освен ако принцът не реши да се появи най-накрая.

Няма да е зле да я поканя за Коледа в Питивие, помисли Жюлиет. Би било мило от нейна страна да ме покани у тях, мислеше Режина. Трябва да попитам татко и мама, продължи да разсъждава Жюлиет. Тя сигурно дори не си дава сметка колко ще ми бъде приятно, заключи Режина. Момиче като мен на Коледа в Питивие, сигурно й звучи нелепо.

— А Мартин и Бенедикт какво ще правят? — продължи да разпитва Режина.

— И те като мен с татко и мама… Така предполагам.

— С Бенедикт оправихте ли си отношенията?

Очевидно съвсем е закъсала, за да проявява интерес към отношенията ми с Бенедикт.

— Да.

Двете се бяха помирили. Мир, подложен на постоянен контрол — всяка следеше другата да не навлиза в чуждата територия. Бенедикт беше по-склонна да зарови томахавката, защото Низо се държеше изключително мило и внимателно. Междувременно Емил се бе върнал от Камбоджа със стъклена снежна топка за личната си колекция, с още една подарък за Ларю и с „изключителен“ репортаж според всеобщото мнение. „Следващият ми медиен удар ще бъде изключително интервю с Никсън.“

Низо го слушаше и смигаше на Бенедикт. Не можеха да останат сами. Неизказано щастлив, че отново е с Бенедикт, Емил я следваше по петите. Въпреки това тя беше убедена, че Жан-Мари се е променил. Той, обикновено толкова резервиран и потаен, бе станал услужлив и отзивчив. Когато ходеше за кафе, носеше и за нея, предложи й билети за частна прожекция на „Сатирикон“, помогна й да напише материала си за конференцията в Триполи, на която се очакваше да присъства Насър… Имал е нужда от време да размисли, а аз бях прекалено припряна, мислеше си тя.

Една вечер Емил предложи да отидат на кино и Бенедикт покани Жан-Мари да дойде с тях. Той се отзова на поканата.

— Ще му е скучно с нас — предположи Емил. — Трябва да му намерим дама… Какво ще прави Жюлиет довечера?

— Отлична идея — побърза да го подкрепи Жан-Мари, преди Бенедикт да отвори уста, за да се възпротиви.

Вечерта Жюлиет щеше да излиза с Луи Гаяр.

— Кой е този Луи Гаяр? — попита Жан-Мари.

— Гаджето й — отвърна Бенедикт.

— Аха… и как изглежда?

— Много е секси.

— Така ли мислиш? Според мен е грубиян и изобщо не е интересен — тросна се Емил.

— Да, ама ти си мъж…

Следващия вторник в края на работното време, преди почивните дни за коледните празници, Бенедикт и Жан-Мари си мислеха, че най-сетне ще могат да поговорят сами, на четири очи… Двамата щяха да посрещнат Коледата със семействата си и на другия ден заминаваха. Слязоха в кафето на партера и едва се бяха настанили на една масичка, когато към тях се насочи Емил, останал без дъх:

— Жан-Мари, Жан-Мари… обадиха се от Лион… баба ти получила удар.

 

 

Жюлиет, Мартин, Бенедикт и… Режина посрещнаха Коледа в Питивие. Унгрун остана в Париж. Щеше да се подложи на операция и годеникът й да долети от Рейкявик, за да й дава кураж.

Марсел и Жанет Тюил се поколебаха, но накрая се съгласиха да приемат на гости Режина. „Не познаваме госпожицата!“, опъваше се Марсел Тюил. „На всичко отгоре казваш, че е чужденка, германка! Боже мой, в коя стая ще я настаня?“, питаше Жанет Тюил, объркана.

Жюлиет ги успокои: Режина е съвсем непретенциозна, обикновена като всички нас и няма да създава проблеми.

Режина очарова господин и госпожа Тюил, особено главата на семейството. „Това момиче е страхотно, естествено, весело, открито, радушно“, обясняваше той на всички… Непрекъснато пробутваше десетината думи, които си спомняше от фронта, обръщаше се към Режина с fraulein, повтаряше само bitte и danke. Дори си позволи леко да фамилиарничи и когато поднесоха пънчето на коледната трапеза, сложи ръка на бедрото й. Когато настъпи новата 1970 година, я целуна по устата. Жюлиет беше направо шокирана. Баща й извади сивия си костюм от фин английски плат с жилетка, купи си мъжки одеколон „Брут“ и развеждаше Режина из града, хванал я галантно под ръка. Със сериозен глас й разясняваше ролята си на председател на асоциацията на родителите срещу садиста. Режина сегиз-тогиз възкликваше възхитено и твърдеше, че историята била направо „невероятна“.

Едва след като се срещна и разговаря с инспектор Ескула, когото бяха изпратили от Париж в помощ на местните колеги, тя се убеди, че престъпникът не беше някакъв оперетен злодей. „Разбирате ли — обясняваше тя на Марсел Тюил, — за мен е страхотно трудно да си представя, че в Питивие вилнее убиец садист.“

Имаше чувството, че се разхожда из някакъв кукленски град, изграден около два площада — тук се провеждаше съботният пазар, имаше църква, в която се била отбивала Жана д’Арк, и три кафенета, където се срещаха местите младежи. Град чист, спокоен, кокетен, без никакви проблеми, като изключим оживлението покрай откриването на сезона за лов и риболов, петнайсетдневката на търговията, поправката на покрива на сградата на околийското управление и работното време на новия плувен басейн.

Поканиха я на гости във внушителния буржоазен дом на семейство Тасен и в четиристайния апартамент на семейство Маро, жилища, които обясняваха хладното високомерие на Бенедикт и гневното, понякога просташко поведение на Мартин.

За разлика от Бенедикт, която се чувстваше защитена от изисканата подредба на родния си дом, Мартин имаше едно-единствено желание: да избяга от нерадостното ежедневие на семейната среда. Матилд Тасен беше в течение на най-новите филми, книги, на последната мода; госпожа Маро почти не отвори уста и се зае да мие съдовете, преди още да станат от масата. В интерес на истината, семейство Маро бяха все още силно разстроени от „инцидента“ — както наричаха нападението на садиста, чиято жертва се бе оказала Жоел.

Жоел беше героинята на Питивие. Където и да се появеше, хората снижаваха глас и вдигаха очи към небето. Срамуваха се и в същото време изпитваха особена възбуда. Във фризьорския салон на госпожа Робер се точеше неспирна върволица от клиентки. След като получи едноседмичен отпуск и чувствително увеличение на заплатата, Жоел се върна на работа. Носеше черни очила, рядко отваряше уста, въздишаше често-често. Клиентките я наблюдаваха, прелиствайки модните списания. Една дори я помоли да й даде автограф. Което Жоел стори с примирено и измъчено изражение. На другия ден след „инцидента“ я бяха поставили под лекарско наблюдение и предписали успокоителни, които продължаваше да взема.

Обискираха хамбара, в който я бе задържал ненормалникът. Нямаше никакви отпечатъци, вероятно беше носил ръкавици. Анализираха следите от гуми, бяха оставени от мощен автомобил, но не откриха нищо повече, което да помогне на разследването. Когато инспектор Ескула разпита Жоел, тя разказа за акцента му, за това, че бил женен… млад…

— Младоженец? — попита полицаят.

— Не знам… не знам…

Разпитва я с часове, но тя не успя да си спомни нито цвета, нито марката на колата.

— Направете още едно усилие, моля ви…

Засипваше я с въпроси. Накрая на Жоел й прилоша и се свлече от стола. Лекарят, когото повикаха по спешност, нарече инспектора грубиян. Пулсът на Жоел Маро едва се долавяше, бе получила и силно кръвотечение от носа. Изпратиха я за една седмица в един санаториум до Орлеан. Като се върна в Питивие, Жоел забеляза, че отношението на хората към нея се е променило. Вече не беше коя да е, една от многото девойки, и въпреки че в погледите им се четеше повече нездраво любопитство, отколкото неприкрито възхищение, на нея й харесваше.

И красавецът Рьоне се беше променил. Редовно се срещаха, вече не я караше да го чака, напротив, вземаше я от тях, когато излизаха някъде. И понеже по време на отвличането се знаеше, че той ходи с Жоел, провъзгласиха го за неин „годеник“ и той покорно изпълняваше ролята си на герой по неволя.

— Обичаш ли ме? — повтаряше непрекъснато Жоел.

— Разбира се, че те обичам — отвръщаше той и я прегръщаше.

— И няма да ме изоставиш като другите момичета досега?

Той клатеше отрицателно глава.

— Закълни се, защото, ако това се случи, ще страдам много повече, отколкото от мъченията, които ми причини оня ужасен тип.

И Рьоне се заклеваше. Жоел въздишаше дълбоко и още по-плътно се притискаше до него. Родителите й му разрешиха да спи при нея, в нейната стая. Сънувам кошмари, обясни им тя, хлипайки.

— Резултатът от цялата работа е — разказваше Мартин на Жюлиет, Бенедикт и Режина, докато трите си пиеха чая, — че аз спя в трапезарията. Обстановката вкъщи е нетърпима. Чудя се какво да правя. Нали си представяш в какво състояние са били майка ми и баща ми, за да се съгласят Рьоне да спи у нас?

— Каквото и да приказваш, тя се промени — каза Жюлиет. — Едва се осмелявам да я заприказвам, като я видя такава мълчалива, с черните очила и с измъчения й вид.

— Но тя трябва да говори за случилото се — не се предаваше Мартин. — Ще й олекне, ако се отпусне и се разприказва.

— Или да отиде на психолог — предложи Бенедикт.

— Не иска.

Момичетата често се събираха в чайната на парче бадемов сладкиш. Режина ядеше само бадемовия пълнеж, а Жюлиет дояждаше подложката от хилядолистно тесто. Там Мартин провеждаше телефонните си разговори с Ришар. „У дома всички подслушват…“ Той звънеше от уличен телефон близо до Монпарнас, беше успял да го излъже. Продължаваше да работи като доставчик, без особено въодушевление.

Жюлиет се чувстваше щастлива при родителите си. Идеята да покани Режина се оказа сполучлива. Тя внасяше оживление на масата и всеки се чувстваше добре в ролята си на родител или на дете.

— Боже, колко приятен е този град, истинско място за почивка! — въздишаше Режина. — Като се замисля, все повече се убеждавам, че съм създадена да бъда видна провинциална дама.

— Много скоро ще ти омръзне — отвръщаше Бенедикт.

Тя се отегчаваше у дома. Никой не говореше за вестника, за професията й, за живота й в Париж. По-важни бяха ученическата чанта на изтърсака на семейството или предстоящата родителска среща. Искаше да научи какво става с Низо. Но колкото и да разпитваше Емил, когато й звънеше, успя да разбере само, че Жан-Мари помолил да му продължат отпуска за погребението на баба му.

— Не намирате ли, че е чудесно да си седим тук четирите? — попита Жюлиет.

— Ама че си сантиментална — отвърна Мартин с усмивка.

Жюлиет се нацупи.

Може да е, може и да не е.

— Хубаво. Хайде, Режина, ставай. Не бива да закъсняваме за вечеря, нашите държат на навиците си.

— Какви са плановете за довечера? — осведоми се Бенедикт.

— Анри спомена за някакво заведение в Орлеан. Среща у тях, става ли?

— Добре.

Прекрачвайки прага на „Котаракът в чизми“, Режина и Жюлиет се оказаха насред разбунен кошер — госпожа Тюил седеше на един стол, отметнала назад глава, едва си поемаше дъх, отпуснала ръце край тялото, с флакон одеколон в дясната ръка, а господин Тюил ядосано сновеше напред-назад.

Никой не обърна внимание на Жюлиет и Режина.

— Какво е станало? — попита Жюлиет.

— Станало е това, че този път той прекрачи всякакви граници, чашата на търпението ми преля. Осмели се да дойде да ме предизвиква, мен, председателят, на всичко отгоре в собствения ми магазин. Полицията е длъжна да се намеси!

— Нищо не разбирам — отвърна Жюлиет. — Кой те предизвика в магазина ти?

— Дай й да прочете, Марсел — успя да промълви Жанет Тюил, едва поемайки си дъх. — Дай й…

С театрален жест Марсел Тюил й подаде намачкан лист хартия, който стискаше в ръка. Жюлиет го разгъна старателно и прочете:

„Внимавайте, жители на Питивие, ще ударя отново, ако продължавате да ме предизвиквате. И този път ще надмина себе си“

Думите бяха изрязани от вестник, лепилото беше съвсем прясно.

Страхотно нагъл жест от страна на убиеца — беше се подиграл открито на господин Тюил, подхвърляйки бележката в магазина.

Госпожа Тюил напръска одеколон на кърпичката си, вдиша аромата й и я притисна до челото си.

— Като си помисля, че може да съм го видяла, даже да съм го докоснала, кой знае…

— Престани, Жанет, стига вече.

— Можете ли да си спомните кой е влизал днес, кои клиенти са минали през магазина? — обърна се Жюлиет към тях.

— Ти пък, какво говориш! Точно сега по празниците… тук е такава върволица… И тукашни, и напълно непознати, дошли отвън, отвсякъде… Не, не можем, отлично е изпипал номера си, хитрец е той.

— За какво намеква с това, че го предизвиквате?

— Не знам, нямам понятие — отговори баща й, силно нервиран. — Обадих се на инспектор Ескула, поканих го да дойде. Длъжни сме да сложим точка на тази злокобна комедия.