Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (33)

Глава 4

Жюлиет си е поръчала дъска за ваната. Достатъчно широка, за да побира вестник, ябълка, чайник и книга. Прекарва часове във водата, докато кожичките на ноктите й побелеят и омекнат, за да ги изгризе със зъби. Бели и меки кожички, които се носят по водата като тела на удавници. Бели и меки…

Чувства се добре във ваната в тия времена, когато филията пада винаги на намазаната страна, което си е кофти предзнаменование… Докато лежи във ваната, изпитва усещане за плътност, за начало и край. Наблюдава тялото си, докосва го, докосва главата си, изважда крака от водата. Цяла е. В живота е различно, отделни късчета от нея плуват в различни посоки — едно в университета, второ тук, на улица „Плант“, трето търси работа, четвърто се търкаля в чуждите легла. От време на време дочува гласа си и си казва: „Това е гласът на онова късче там“. Имам няколко гласа, защото все още не знам със сигурност коя съм, имам няколко любовници, защото ме успокояват.

Луи Гаяр отлетя за Италия да участва в спагети уестърни, твърди, че кариерата му във Франция е приключила.

Бяха се сдобрили след онази караница, която нарекоха „кавгата с микробите“. Жюлиет го потърси. Срещнаха се в „Ленокс“. Той я беше изпреварил, лежеше на леглото, когато тя отвори вратата на стаята. Втурна се да го целуне, но той я отблъсна.

— Направи го като курвите.

Стресната, тя отстъпи крачка назад. Той извади две банкноти по сто франка от джоба си и ги сложи на нощното шкафче.

— За теб са. Хайде, давай.

— Не знам как…

— Не знаеш? Импровизирай.

— Защо?

— Не искаш ли?

Той стана и си прибра парите.

— Луи!

— Да?

Той върна парите на шкафчето, взе една възглавница, подложи я зад гърба си и се облегна удобно. Протегна крака в очакване на представлението.

Тя прекоси стаята, взе двете банкноти, огледа ги и ги прибра в чантата си. Така правят курвите. „Само принцовете, крадците и леките жени се чувстват добре навсякъде“, беше казал Балзак. Щеше да бъде и трите едновременно: кралица на курвите, която измъква пари. Застана пред него и бавно се разсъблече, фиксирайки го право в очите, после приседна на един стол и кръстоса крака, оставяйки да се вижда съвсем мъничко. Започна да се гали бавно, извърнала към него лице, с притворени очи, с ръка между бедрата и извит като лък гръб, призоваващ взрива на насладата.

— Мръсница — изломоти той с дрезгав глас, — ела при мен.

Тя не помръдна. Остави се на удоволствието, като от време на време пускаше по някоя въздишка.

Той се приближи до нея, откъсна ръката й от топлината на бедрата, залепи устни, прокара пръсти, слюнката му потече по тялото й.

Във ваната Жюлиет потръпва. Ръката й се спуска надолу, стига до корема, слиза още по-надолу…

С Луи се чувства дръзка, той я принуждава да отговори на всички предизвикателства.

Изпратил й бе картичка на адреса на родителите й в Питивие.

„Скъпа моя Жюлиет,

Времето е хубаво, спя добре, имам апетит, обикалям музеите и се наслаждавам на живописта на Веронезе, вълнуваща палитра, но въпреки всичко предпочитам Леонардо да Винчи. Видях също и много хубави гъоринги. Ще ти разкажа подробно, когато се видим. Пожелавам ти благочестива и изпълнена със синовна обич и преклонение Коледа и те целувам с уважение.“

Брат Луи

Баща й поклати глава умислено: „Не знаех, че в Италия има портрети на Гьоринг“.

Сегиз-тогиз Луи звънеше по телефона.

— Кога се връщаш? — питаше Жюлиет.

— Защо, мъчно ли ти е за мен?

— Просто се отегчавам.

Не знаел точно кога ще се върне.

— Влюбен ли си?

— Не, а ти?

— И аз не. А разни флиртове?

— Да… нищо повече. Ами ти?

— И аз.

Жюлиет продължава да колекционира мъже по един и същи сценарий: среща с героя, издигане на пиедестал, обожествяване на идола и накрая разрушаване на статуята. Историята продължава два дни, две седмици, два месеца… Никой не се задържа.

Някакво момче, срещнато на парти, на което я е замъкнала Режина, я награбва и я оставя без дъх още от вратата. Цяла вечер не го изпуска от очи, потръпва всеки път, когато я погледне, пламва, когато й подава цигара, и едва не припада, когато й поисква телефонния номер. Понеже не я е потърсил веднага, тя тръпне в очакване. Дежури до телефона, обвинява пощите, че са повредили линията, подозира всеки, който се доближи до апарата, че саботира зараждащия се романс. Не си показва носа навън, не отваря уста и в продължение на два дни издига статуята на героя, кичи я с цветя, с венци, с пъстри букети. Той се обажда. Изявява желание да се срещнат. Тя прекарва три часа в подготовка, пробва всичките си дрехи, не намира нищо подходящо, накрая се втурва на бегом към кафето, в което я чака, за последен път проверява прическата си в стъклото на въртящата се врата, влиза в залата, нервира се, защото не го забелязва веднага, и се заковава на място. Той е тук, седнал с гръб към нея, облечен в избеляло двуредно моряшко яке, по яката му се забелязват снежинки пърхот и редки косици, седи прегърбен… Тя се връцва, мушва се обратно през въртящата се стъклена врата и се озовава на улицата, останала без дъх. Какво я е прихванало да си фантазира разни глупости… Този тип е кръгла нула, не е хубав и дори в гръб си личи, че е пълен смотаняк.

Има случаи, в които сценарият продължава по-дълго. Например историята с Етиен, борсов играч, който спекулира с курса на какаото и кафето. Канят го на вечеря на улица „Плант“. Има страхотни зелени очи и Жюлиет се хвърля на врата му. Изненадан, той я отблъсква, но в края на краищата се предава. Жюлиет изживява две страстни седмици, сгушена в силните обятия на Етиен. Етиен е крупен бизнесмен, най-големият и най-невероятният любовник. Кафето и какаото са вълнуваща тема. Тя е готова да се омъжи за него и да стане майка на двете му деца.

Един ден той й предлага да заминат за края на седмицата при приятели. Уговарят се да го вземе от дома му с такси и да се качат на влака за Кабур. В отлично настроение се качва на таксито, дава адреса на Етиен на шофьора и захваща да си тананика, предвкусвайки мечтаното преживяване. „Ще се разхождаме по плажа, ще похапнем палачинки, ще наемем колела и ще въртим педалите, разпенвайки водата. Вечерта ще запалим огън и ще се любуваме на пламъците, притиснати един до друг. На връщане… може би… ще ми предложи брак и аз ще приема незабавно, без да се колебая, да, да, да, три пъти да.“ Сгушва се в ъгъла на седалката, порозовяла от удоволствие. Внезапно животът й придобива смисъл. Виртел не беше прав. Аз също, оплитайки се в разни обречени любовни истории. Татко и мама също бяха прави. Сигурна съм, че ще харесат Етиен. Таксито завива по улица „Аршив“, после по „Милгрен“. Сигурно ме чака долу пред входа. Жюлиет поглежда през прозореца и го вижда.

Вижда го.

Светкавично се дръпва назад и потъва в седалката. Етиен е ужасно смешен и жалък с кафявото куфарче, увиснало на малката му ръчичка.

Тя се свива в таксито, свива се във влака, свива се в края на леглото, когато той протяга ръка. „Не ме докосвай, защото ще се разкрещя“, успява да издума с тебеширенобели устни. Той недоумява. Иска обяснения. Тя обръща гръб и се сковава. Обяснения няма да има. Има само едно куфарче, една ръчичка, едно костюмче, едно влакче и едно дребно човече. Какво ми става? Полудявам. Избива я на плач и тя хапе ядно чаршафа.

На другия ден, пред тъжния поглед на Етиен открито флиртува с едно момче, дошло без компания, преспива с него в съседната стая, врата до врата с тази на нещастния Етиен, и си тръгва с него. Напуска го два дни по-късно. Предпочита да прекарва вечерите си с Мартин.

Когато Бенедикт обяви, че смята да прави купон, Мартин прие новината без особен ентусиазъм. Жюлиет я последва в стаята й и успя да я разприказва — така научи за Ришар крадеца.

— Твърдиш, че си пилея енергията, като се влюбвам постоянно — каза тя. — Ти пък правиш тъкмо обратното, изтощаваш се в старанието си да избягаш от любовта.

Мартин се нацупи, после изтърси:

— И без това върша само глупости. Любовта не е за мен.

Разказа й за гостуването у Ришар. Жюлиет запомни описанието на квартала, откри кафето на семейство Брузини, където се продаваха цигари и тютюн, и една вечер отиде да посети Ришар. Той я прие в стаята си и я почерпи с бира. Жюлиет го покани на купона на Бенедикт.

— Мартин вехне, откакто не се вижда с вас.

— Тази мадама не знае какво иска — измърмори той, устремил поглед през прозореца.

Какво намира толкова у него, чудеше се Жюлиет. Блед един такъв, кльощав, със сплескан нос и тези криви крака. А обстановката в стаята му е направо смешна.

— Аз знам какво. Иска да ви види. Иначе нямаше да е в това състояние.

— Защо не дойде сама да ми го каже? Защо се омита, когато искам да я целуна, с обяснението, че е спала с целия свят?

— Слушайте какво ще ви кажа: това не е моя работа, засяга вас лично… Аз познавам Мартин много добре и мога да ви заявя, че е влюбена във вас. От там насетне вие се оправяйте.

Той дойде на купона на улица „Плант“. По-правилно е да се каже, промъкна се през открехнатата врата и стоя във вестибюла почти час. Най-накрая Мартин мина оттам. Качваше се в стаята си да си смени чорапогащника и да залепи по-здраво изкуствените мигли. Той тихичко подсвирна.

На сутринта всички се събраха на закуска. Мартин се чувстваше неудобно. За пръв път се появяваше с мъж на масата. Режина разведри обстановката, като попита Ришар дали е ерген и дали не желае да се ожени за нея. „Не би трябвало да е трудно да си намеря мъж при тази върволица“, заяви тя с въздишка. Продължаваше да приема клиенти вкъщи и понякога те сядаха за едно питие в салона. Единствено Мартин и Жюлиет знаеха истината. Единодушно решиха, че Бенедикт е прекалено благовъзпитана и строга, за да я посветят в тайната.

Въпросната сутрин Бенедикт се цупеше, беше в лошо настроение. Когато Жан-Мари Низо се появи, придружен от една очарователна девойка, Жюлиет я видя как безцеремонно остави другите гости и припна към него. „Не е зле, никак не е зле младежът“, отбеляза Жюлиет, но остана настрана, за да не се подразни Бенедикт. Той я покани няколко пъти на танц, но тя отклоняваше поканата. След като гостите се разотидоха и докато подреждаха посудата в кухнята, Бенедикт мимоходом подхвърли на Жюлиет:

— Много ти благодаря за Жан-Мари Низо… Сякаш не ти стигат мъжете, с които ходиш!

— Нищо не съм направила — възропта Жюлиет. — Дори отказах, когато ме канеше да танцуваме!

— Така се оправдават всички флиртаджийки! Не си мисли, че не те видях!

Тя излезе, тряскайки вратата. Жюлиет погледна смаяно Режина и Унгрун, които заедно с едно друго момиче бършеха чашите.

Флиртаджийка, флиртаджийка, измърмори тя. Ами тя, нима тя не искаше да омае младия Низо? Тя просто ревнува, честна дума! За какво, не мога да разбера!

Бенедикт завиждаше на дарбата на Жюлиет да привлича погледите. Вярно беше, че ако подложеха двете момичета на по-подробен оглед, Бенедикт щеше да излезе победителка. Но беше достатъчно Жюлиет да се появи някъде и девет от присъстващите десет мъже падаха в краката й.

В продължение на няколко дни двете бяха в открита война. Жюлиет се видя принудена да потърси подслон при Шарл Милал.

Помоли го да й разреши да го нарича галено Шарло. Той отвърна, че няма нищо против. Беше се привързал към Жюлиет и я бе канил многократно в къщичката си на остров Жат. В началото тя го помоли никога да не споменава за Виртел. „Още си ближа раните.“

Шарл Милал работеше върху някакъв нов вид бетон, още по-лек и с по-висока степен на съпротивление, твърдо решен този път да стои по-далече от Виртел.

Водата е станала хладка и Жюлиет завърта топлия кран с пръстите на краката си. Взема пак вестника. „След откритото писмо на Ален Делон до президента Помпиду адвокат Ролан Дюма изисква да бъдат приложени нови мерки в разследването на случая «Маркович»…“

Случаят „Маркович“ я впечатлява: известни личности, престъпление, скандални сбирки, нестихващо напрежение и загадъчност…

Налива си отново чай, продължава да прелиства вестника и внезапно извиква. Толкова силно, че Мартин нахълтва в банята.

— Какво става? — пита тя. — Добре ли си?

— Добре съм, слушай…

— Как ме уплаши само! Помислих, че те е ударил токът! Ама и ти си една, как изкрещя…

— Слушай, слушай. Седнала ли си? „Садистът от Питивие заплашва: преди края на месеца ще ударя отново. Господин Тюил, председателят на асоциацията на родителите от града, е получил писмо, което ни предостави. В него мерзкият садист заплашва да извърши ново престъпление през следващите две седмици…“

— Боже мой — шепне Мартин, свита на табуретката.

Излиза от банята и отива да се обади на родителите си. Жюлиет продължава да чете. „Питивие е като разбунен кошер… писмото се е получило през нощта… полицията е на нокти… наглостта на убиеца… Господин Тюил заявява…“

Тя отпуска ръце и вестникът се размеква във водата.

Замисля се.

Какво стана с предишния спокоен Питивие, в който бяха израснали… къде изчезна?