Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (28)

Глава 8

— Смятате ли, че ще можете да се задържите на мотора?

Мартин изломоти нещо, което Ришар прие за потвърждение. Той я разтърси, за да дойде на себе си, потупа я по бузите. Тя сякаш изплуваше от сън, потърка челюстта си, изкривила от болка лице.

— Законна самоотбрана — оправда се той. — Нямах избор.

— Не трябваше да ме карате да чакам толкова дълго.

— Бях в Англия.

Ходил на гости на приятели. Банда английски рокери. В тяхната компания ще се разведря и ще престана да мисля за мацката от „Кооп“-а, казал си. Всъщност мислил за нея през цялото време. И на отиване, и на връщане. Обсебила мислите му, още когато се качил на ферибота. До такава степен, че се усъмнил в собствения си здрав разум. А и не знаел как се държи човек с този тип момичета. Очевидно нямала лек характер. Не била от онези, дето ще ви връчат указание за начин на употреба, тъкмо обратното.

— Естествено — заяви Мартин, изправяйки рамене, — с вашето бачкане имате много свободно време.

— А вие имате платен отпуск. Не знам кое е за предпочитане.

Той запали мотора и тя попита:

— Къде отиваме?

— У дома.

Тя седна отзад.

 

 

Порт дьо Клинянкур. Ресторант насред битпазара, вмирисан на белина и пържени картофи. Кръчмата беше на партера, жилището на първия етаж. Когато питаха Пиетро Брузини колко деца има, той казваше четири, защото момичетата не влизат в сметката. Омъжват се и отиват да живеят в други семейства. Беше пристигнал от Неапол веднага след края на войната. Държавата е извън строя, няма скоро да се оправи, заявил. Ана-Мария била бременна с първородния, Ришар, който се появил на бял свят в Париж.

— Шт — предупреди той Мартин, докато се качваха по стълбите. — Тъкмо вечерят, не държа много да ви запознавам.

Също като у дома, каза си тя. Телевизорът вдига такъв шум, че може да се чукаш на стълбите и няма да те чуят. Минавайки покрай вратата, тя хвърли поглед към трапезарията: бащата, майката и челядта. Позна Кристиан, който излъскваше със залък чинията, вторачен в екрана, на който се сражаваха обитателите на планетите Шадок и Гиби. Това бяха двете минути, които Мартин харесваше да следи вечер по телевизията.

Стаята на Ришар беше също като него: чиста и подредена. С усет за детайлите: един постер на Джони, един на бандата „Хелс Ейнджълс“ и един на някакъв непознат тип.

— Кой е този?

— Винс Тейлър. Единственият истински френски рокаджия. Останалите започват да издишат. Дори и Джони, и него нещо не го бива.

„Карнаби Стрийт“ и „Кингс Роуд“ го бяха отвратили. Направо не му се говореше. Ризи на цветчета, дълги коси и психеделичен рок.

— Джийн Винсънт е единственият, който продължава да се съпротивлява, но…

Мартин се престори на сведуща. Ришар усети, че тя изобщо не е в час и задава въпроси ей така, колкото да каже нещо. Попита я иска ли една бира.

— Нищо друго ли нямаш?

Той поклати отрицателно глава. Момичетата, които обикновено качваше на мотора си, пиеха бира. Лола например не можеше да заспи, ако не обърне една.

— Добре тогава, дай една бира.

Под прозореца бяха наредени в спретната редичка малък хладилник, цветен телевизор, мощна стереоуредба.

— Виж ти, ти живееш в суперлукс… От кражби по супермаркетите ли се обзаведе? Без да те хванат досега!

Тя подсвирна от възхищение, примесено с ирония.

— Само не започвай да ми четеш морал, става ли?

Мартин си замълча. Беше го казала, колкото да се намира на приказка, защото всъщност се чувстваше адски неудобно. Като при първия път. В известен смисъл, помисли си тя, то си е наистина първи път — за пръв път ще се любя с любов. Първият път, който чакаше от цели осемнайсет дни. Обикновено ставаше по-бързо: харесваш ми, харесвам ти, хайде да си легнем.

Той й подаде бутилка бира. Тя го видя как пие направо от шишето и последва примера му. Етажерките срещу леглото се огъваха под тежестта на плочите.

— Само рок ли имаш? — осведоми се тя.

— Не. Имам всякаква музика. Преди дядо и баба живееха с нас и те ми предадоха вкусовете си. Особено баба.

Тя стана, за да огледа по-отблизо плочите на баба му. Ив Монтан, Шарл Азнавур, Шарл Трене, Едит Пиаф, Бъди Холи, Рей Чарлс, Карл Пъркинс, Джони Брюнет, Фатс Домино, Верди.

— А, и опера?

Каза го толкова учудено, че той се засегна.

— Може и да съм дребен крадец, но обичам операта.

— Не исках да кажа това.

— Но го каза.

— Имаш ли други подобни тайни пристрастия? — попита тя, защото не искаше да се карат.

Той й се усмихна.

— Моторите. Музиката. И теб. От…

— Осемнайсет дни.

— Не съм ги броил, но ми се стори дълго време.

Ришар не беше точно сантиментален. Просто това, което му се случваше, беше нещо непознато, ново. Срещата с Мартин го бе развълнувала дълбоко. Съучастница на крадци, бивша крадла, която умееше да отвръща на закачките му, не се превземаше, печелеше си хляба, каквото й беше на сърцето, й беше на езика… и имаше голям задник. Беше различна. Той буквално се бе шашнал, затова изпусна кибрита, той, който беше доста печен в жонглирането. Тя го впечатли. Това момиче умееше да държи околните на разстояние. Не че беше снобка или високомерна, но знаеше точно какво иска и коя е. Докато той не знаеше. Занимаваше се, общо взето, с каквото дойде. На всичко отгоре тя имаше класа, с тази минипола, със зелените сенки на очите и чантата, която държеше с върха на пръстите. Точно така: имаше класа. Освен това не й пукаше. Той ужасно бе харесал лафа за стелките.

Доближи се до нея и я прегърна през врата. Мартин се стегна. В главата й всичко се обърка. Желанието се изпари. Не сега. Моля те, почакай малко. Почакай. Как да каже такова нещо на момче, нали то веднага ще си помисли: „Значи, не искаш? Не ти ли харесвам?“. Или пък ще се наложи да обяснява. Да обяснява нещо, което и тя самата не разбира.

Той се наведе да я целуне. Видя устата му отблизо и се дръпна назад.

— Ришар…

— …

— Нали няма да се разсърдиш, ако… ако ние…

— Искаш ли да пусна музика?

— Не.

— Да заключа ли вратата?

Положението ставаше все по-сложно. Абе какво толкова! Защо се занася и тя. Може пък желанието да се появи междувременно…

— Не… Не става въпрос за това.

— Да затворя ли капаците на прозорците?

— Не! — почти изкрещя тя.

Смаян, той се отдръпна и се изправи.

— Ей, какво ти става! Полудя ли? Какво ти направих?

Знаеше си. Изобщо не трябваше да я вижда отново. Това момиче е много сложно.

Закрачи из стаята с ръце в джобовете, хвърляйки й гневни погледи.

— Защо изтри зелените сенки от очите си и престана да ходиш с минипола?

— Защото си мислех, че не ти харесвам така.

О, Ришар, искаше й се да извика. Моля те, нека не разваляме всичко. Не искам да избързваме. Разбираш ли? Замисли се за баба ти й дядо ти. Те нали не са се нахвърляли един на друг като луди? Не. Ухажвали са се в продължение на месеци и на години. Моля те, поухажвай ме и ти мъничко.

— Не е вярно. Преди беше по-добре. Сега си като всички останали.

— Благодаря. Много благодаря.

Мартин се отдръпна в единия ъгъл на леглото и сви крака под себе си.

— Не на леглото с обувките, ако обичаш — каза той, вирнал показалец към мокасините й.

— Извинявай.

Обувките й изтропаха глухо, падайки на пода.

— Искаш ли да се повозим с мотора?

— Не… Много си мил.

Внезапно се сепна като Нютон, когато ябълката го пернала по главата и му светнало пред очите, и я попита:

— За пръв път ли ти е?

Коленичи до леглото и я хвана за ръката. Този изненадващ жест на загриженост към една фалшива девственица нервира Мартин.

— Не. Тъкмо затова. Толкова съм се чукала, че сега не знам как да се държа… защото сега е съвсем различно.

Ришар се дръпна като попарен. Неаполитанската му кръв кипна. Нанесен бе удар по честта на семейство Брузини. Застана до прозореца с бира в ръка. Безмълвен.

Тя също не помръдна, седеше на леглото, безмълвна.

От малка флиртувам на стълбището, защото нямам ключ за къщи, или защото са пуснали телевизора на макс. На четиринайсет се сдобих с първия си любовник. Той беше на осемнайсет и живееше в същия блок. Беше август месец. Не знаехме къде да отидем. Бродехме из незастроените парцели с одеяло под мишница. Хората, излезли на пикник, бяха превзели всеки свободен метър. Смеехме се като луди. Най-накрая стигнахме до фабриката за бишкоти и правихме любов, вдишвайки уханието на сладкишите. Не престанахме да се смеем и изобщо не ме заболя. Правихме го още няколко пъти на одеялото, после един ден се срещнахме на стълбището, той беше с някакво момиче, каза ми: „Привет!“. Не плаках. Дълго преди това си бях решила да не си намокрям окото за никое момче.

Хайде сега, оставаше да го зашемети с житието-битието си.

— Хей… само не ми казвай, че съм ги първата, а?

Той не отговори.

— Нито, че съм момиче, а ти момче и че момичетата не трябва да лягат с когото им падне.

Той все така стоеше с гръб към нея. Отпи от бирата и продължи да се взира през прозореца.

— Познах, нали?

Той не каза нищо. Остави бирата. Отиде при плочите, затършува сред тях и измъкна една, внимателно я извади от обложката, духна отгоре й, избърса я с парче гюдерия и я постави на грамофона. „You’ve lost that loving feeling… You’ve lost that loving feeling, and now it’s gone… gone, gone ohoho hyeah…“

— „Райтъс Брадърс“ — обяви той с леден тон.

— Добре. След като е така… аз се омитам!

Тя стана от леглото, обу си обувките, изпъна покривката, за да остави всичко в ред, и с любезния тон на акуратна домакиня, приключила със задълженията си, заяви:

— Съжалявам. За всичко. За преди малко… За сега… Не знам какво става, но си мисля, че е по-добре да си вървя.

Да беше казал поне една дума. Поне една. Но той си тананикаше „you’ve lost that loving feeling“ с лице към прозореца. Сякаш не беше казала нищо.

— Добре тогава, довиждане — каза Мартин на гърба му.

— Ще те изпратя — отговори той вяло.

— Няма нужда, ще сляза, без да вдигам шум. Ако срещна някого, ще кажа, че съм сбъркала адреса.

Той й махна едва-едва с ръка. Тя излезе, затвори вратата тихо и слезе на пръсти по стълбите. Дори гласовете на обитателите на планетата Шадок бяха замлъкнали, те поне можеха малко да я утешат.

Никога няма да се променя, разсъждаваше тя, крачейки по улицата. Очевидно не съм създадена да се влюбвам. Права бях. Прекрасната ми любовна история продължи едва осемнайсет дни и няколко минути.