Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (27)

Глава 7

— Госпожице Маро!

Мартин стреснато се обърна. Госпожа Гранжие, управителката на магазина, беше излязла от стъклената си кабина и стоеше пред нея. Изглеждаше сърдита. Ужасно сърдита.

— Госпожице Маро, каква е тази поръчка за шестстотин кутии кисело зеле с наденица по елзаски, първо качество?

Краткият и директен въпрос подсказваше гняв, готов всеки миг да прелее. Безпогрешен знак. Както и лекото потреперване на горната устна, напрегнатото изражение и ярката червенина, обляла лицето на госпожа Гранжие, обикновено безизразно и безцветно. В нормален ден тронясаната в стъклената си кабина госпожа Гранжие напомняше на бидон с мляко. Мартин ненавиждаше млякото още от детската градина, още откакто Пиер Мендес Франс^[1], в името на увеличаването на млеконадоя на френските крави, беше постановил всяко френско дете да получава по чаша мляко в междучасията… което опропастяваше всякакви игри на дама и на гоненица. Как да тичаш и да подскачаш, когато в корема ти се бълника съдържанието на едно кравешко виме! Оттогава Мартин предпазливо избягваше всякакви млечни продукти. В това число и госпожа Гранжие.

— Хм…

Наистина ли е направила подобна поръчка? Посред лято? Отчаяно се замъчи да си припомни какво беше отбелязала в протокола за поръчки.

— Август месец! — разбесня се бидонът с млякото. — Това си е направо саботаж.

— Извинявайте, госпожо Гранжие, сигурно нещо съм се разсеяла за момент.

Вероятно съм объркала сезона. Представила съм си, че съм на Северния полюс, през януари, когато звънчетата на шейните подрънкват весело, дрън-дрън, а моряците се прибират при жените си, след като са наловили бутилирано рибено масло на полярния лед… А може и да съм решила, че е било Вси Светии, че сме на голия, обрулен от ветровете връх на Вогезите, където вълците вият на умряло, а ти се затваряш у дома да се насладиш на вкусно кисело зеле с наденички, на топло до горящата камина.

— Госпожице Маро, още една такава грешка и ще ви върна обратно на касата!

Ако беше малко по-наблюдателна и не толкова задръстена, госпожа Гранжие щеше да попита Мартин защо идва сутрин в шест и половина и стърчи учудено пред затворената врата, защо полите й са се удължили, косата й не стърчи на всички посоки, а зеленото от клепачите й е изчезнало. Защо зяпа отвеяно, застанала неподвижно пред бутилките с пастис „Рикар“, опаковките макарони „Риш“ и суджуците „Рифар“? Ако пък я преслушаше със стетоскоп — апарат, какъвто едва ли би притежавал управител на магазин — щеше да установи, че сърдечната й дейност надхвърля стойностите, определени от Медицинската академия, в момента, в който удареше седем без петнайсет. В този миг Мартин се изстрелваше като полудяла навън, оглеждаше пространството между върха на обувките си и отсрещния тротоар, надигаше се на пръсти, за да види какво има зад купчината картонен амбалаж, и отпуснала разочаровано рамене, поемаше към къщи. С една дума, ако беше малко по-хитра, госпожа Гранжие щеше да се е досетила, че Мартин е влюбена и че откакто Ерос я бе пронизал със стрелата си, не спира да витае из облаците. Мартин беше напълно изключила. Така че какво по-лесно от това, да превърне шейсет чифта гумени ботушки по случай новата учебна година в шестстотин кутии кисело зеле с наденица. Също както каретата на Пепеляшка се превръщаше в тиква.

— Боже мой, боже мой — прошепна Мартин, виждайки как гърбът на госпожа Гранжие изчезва зад ъгъла на „Макарони, ориз, брашно“, — умолявам те, върни ми здравия разум, моля те! Изхвърли от главата ми проблясващата усмивка, жонглиращите пръсти, каучуковата физиономия във вечно движение… движение… движение… Ришар крадецът. Жалък престъпник, кокошкар, който се изживява като главатар на банда, тероризира семейството си и обира щандовете за дребни електродомакински уреди на кварталните супермаркети в парижките предградия! На всичко отгоре не е нищо особено: кльощав, блед, с увиснали рамене, сплескан нос и косата му пада в очите! Оказва се обаче, че това недоразумение заплашва непоколебимата ми уравновесеност, легендарната ми воля! О, не, не той, моля те, след като виждаш всичко там отгоре, който и да си! Не той. Много добре знаеш, че крадците са хора без бъдеще. Или поне ми изпрати някой Клайд Бароу, за да мога да опустошавам хипермаркетите покрай магистралите! Поне ще си упражнявам английския. My Grand Union is rich. Give me your money, sucker. Fuck you bastard. You son of a bitch.^[2] А не някакъв бандит от кварталния супер, рокер от предградията, парижанин без виза. Този тип е пълно нищожество. Не струва пукната пара. И ти ми го изпращаш, опакован като подарък с фльонга! Защо той? Какво ти сторих? Защо аз? Защото в деня, в който умря Сталин, бях петгодишна и оцветих портрета на бащицата на народите, вместо да коленича пред олтара ти? Защото крада от най-крехка възраст? Защото вярвам единствено в хапчето антибебе и в долара? Намираш, че съм прекалено голяма материалистка, искаш да ме възвисиш чрез страданието, да ме канонизираш, да ме направиш по-добра… Само на теб могат да ти хрумнат подобни мисли.

Можеше да говори само с Бог. Срамуваше се прекалено силно, за да признае болката си на когото и да било. Паднала на полето на любовта. Като всяка друга. Със сърце, разпънато на кръст, и размекнат мозък. „А не! Не, не!“, проплакваше тя, обърквайки гумените ботуши с киселото зеле с наденица, навивайки часовника за пет часа, вперила умилен взор в мастиката „Рикар“… „О, да, о, да, о, да!“, призоваваше с цялото си сърце, приглаждайки щръкналата си коса, търкайки зеления грим от очите си и изскачайки на тротоара точно в седем без петнайсет. Накрая, изтощена и уплашена, че ще изгуби контрол над себе си, отиде при Жюлиет и й се изповяда. Тоест смяташе, че се изповядва, защото обясненията й бяха толкова объркани, заплетени и накъсани, че Жюлиет я накара да повтори всичко отначало.

— Значи си влюбена?

— …

— Разбрано. Влюбена си. Ами това е чудесно!

— Ужасно е.

Мартин се разрева и се затръшка. Киселото зеле с наденица, госпожа Гранжие, ботушите, седем без петнайсет, Бони и Клайд. Ужас, ужас… Ами какво ще стане с небостъргачите?

Жюлиет отново взе в ръце разговора.

— Как се казва?

— Ришар.

— Ришар чий?

— Не знам.

— Къде живее?

— Не знам.

— Как така, поне някаква идея?

— Никаква.

— Какво работи?

— Краде.

— … И как стана това?

— Искаш да кажеш как се…

— Да, точно това исках да кажа.

— Когато вдигна кутийката кибрит, която беше изпуснал на земята. Миризмата му… На момента просто ми хареса, но после ми замая главата и изобщо… Като наркотик.

— И кога те споходи това първо замайване?

— Престани. Не е смешно. Ще ми се да те видя на моето място.

Благодаря, каза си Жюлиет, достатъчно често ми се случва.

— Извинявай. И кога стана?

— Има-няма една седмица.

— Той не се ли появи отново?

— Не.

Така, помисли Жюлиет, само дето една лека миризма на пот е твърде незначителен признак. Въпреки това може да подушим насам-натам из Париж. Да пообиколим с изострено обоняние. Или в краен случай да го изпеем на ченгетата. Или да пуснем обява: „Търси се миризма, на име Ришар“.

— Отвратително — изплака Мартин, — отвратително…

— Не е — побърза да я успокои Жюлиет, — съвсем не е.

— Не, отвратително е… да си влюбена — успя със сетни сили да изрече Мартин.

— Има и по-страшни неща, драга моя — заяви Жюлиет с вид на познавач.

— Какво е то?

— Да не си влюбена!

Мартин я изгледа, отчаяна.

— Лесно ти е да говориш така. Ти нищо не си слагаш на сърцето. Влюбваш се на всеки два месеца. Затова за теб е без значение!

Жюлиет предпочете да си замълчи.

— Виж сега как ще постъпиш — предложи тя помирително. — Ще чакаш.

— И какво по-точно?

— Да се появи отново или да ти мине. В края на краищата става дума за миризма, нищо повече. Може и да се изпари…

Така Мартин откри относителността на времето.

Преди да се появи миризмата, една секунда беше една секунда, една минута шейсет секунди, един час шейсет минути. Денят се състоеше от двайсет и четири часа, седмицата от седем дни, а месецът от четири седмици. След миризмата времето се размекна и разтегли като дъвка. Пълзеше като охлюв по магистрала. Подозрително като приятелка, която се прави, че ви желае доброто. Враждебно като полицай, който ви иска личната карта за проверка. Мартин престана да му вярва. И ако не беше сигурна, че някъде имаше някой — не знаеше точно кой — който беше регламентирал времето, по подобие на онзи глупак, изложил еталона на метъра в Бюрото за мерки и теглилки в Севр, Мартин щеше да подложи на съмнение всички часовници, всички будилници без изключение. Защото пет минути й тежаха така, сякаш бяха пет часа, а един работен ден в супера се превръщаше в жива каторга в солните мини на Силезия.

Когато вземеше решение да се държи геройски и да не поглежда към часовника колкото може по-дълго, се оказваше, че са минали едва дванайсет минути!

Първият учебен ден наближаваше. Мартин разчиташе на мириса на лепило, на чанти, на подвързии на тетрадки, за да се излекува. Бидонът с мляко я наблюдаваше от стъклената си клетка. Мартин внимателно четеше и препрочиташе класьора с поръчките, преди да го представи на госпожа Гранжие, и повече не направи нито една грешка. Вдишваше мириса на тетрадките, за да се пребори завинаги с миризмата на нечии подмишници, като го правеше тайно, когато бидонът не я следеше с поглед.

Няколко пъти опитва да се поинтересува от други усмивки, но те се оказаха прекалено бавни и Мартин се разреваваше от безсилие.

Реши да научи наизуст имената на спирките на метрото между „Канал Стрийт“ и Бронкс, но стигна едва до Гранд Сентръл.

Пребоядиса стаята си.

Научи се да плете на една кука, хрумна й да си оплете покривка за леглото, но стигна едва до третото парче.

За кратко обмисли дали да не приеме католическата вяра, за да се сдобри с Оня горе на небето. Може би най-сетне щеше да я остави на мира или да й изпрати свещеник да прогони демоните от нея.

Тръгна по гледачки, астролози, въртящи се дервиши, индийски хипнотизатори; нито един не можа да й съобщи точния ден и час, но всички без изключение предсказаха завръщането на мъжа с гумената физиономия. Длъжни са да ме успокоят, след като им плащам луди пари, каза си тя.

В един момент стигна дотам, да обмисля дали да не се върне към дребните кражби, защото можеше да попадне на него на някой щанд за домакински електроуреди или в някой парижки полицейски участък… С една дума, все повече заприличваше на стрелка на компас, до която се е допрял магнит и която потрепва безпомощно, защото не успява да намери севера. И ето че осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди след като го зърна за пръв път, тъкмо бе излязла от работа и се взираше в краката си с енергията на изтощена батерия, когато чу един мъжки глас иззад натрупаните каси с празни бутилки да казва:

— По въпроса за стелките… за десетпроцентното намаление… чудех се дали…

Тя пое въздух с разширени ноздри, преди да се обърне, завъртя глава надясно, наляво, отново си пое въздух. Миризмата, която вдиша, отговаряше точно на запечатаната в паметта й. С неуверен, тъничък гласец на влюбена жена, който винаги бе ненавиждала, Мартин промълви:

— Ришар?

— Да.

— Ришар крадецът?

— Същият.

Стояха като заковани. Не мърдаха — нито той, зад натрупаните каси с бутилки, нито тя, спряла внезапно с чанта в ръка, с крака, вкопани в паважа. Беше с гръб към него. Той не изпускаше от поглед напрегнатата й стойка, сякаш готова всеки миг да избухне в неизказана радост или в ужасяващ гняв. Не можеше да каже точно. Изчакваше. Видя я как се обръща. Беше на два метра от него, с прилежно опъната коса, негримирани очи, чантата продължаваше да се поклаща в протегнатите й пръсти.

Видя единствено това, за повече не му стигна времето. В следващия миг Мартин се нахвърли отгоре му и започна да го налага, да го рита, да го драска, да го бие с чантата си, превърната в бухалка, засипваше го с ругатни и обиди, изливаше върху него осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди гняв, фрустрация, сляпа болка. Наричаше го мръсник, прелъстител на продавачки, манипулатор, следвоенен престъпник, нарушител, който обърква формулярите за поръчки, нищожество. Без за секунда да се запита дали и той е толкова объркан и изтерзан колкото нея и дали изобщо проявява интерес към личността й.

Отначало той вдигна ръце, за да се предпази, но виждайки, че гневът й не отслабва, а тъкмо напротив, насърчен от неговата пасивност, се разгаря все по-силно, здраво я хвана с две ръце през талията и понеже тя го ухапа жестоко, реши да сложи край на битката, удряйки я по брадичката с опакото на ръката.

Краката й омекнаха и тя се свлече на тротоара, за миг изпаднала в несвяст. Той успя да я прихване и без да бърза, огледа очите, почистени от зелените сенки, прилежно прибраната коса, удължената пола… Притисна я до себе си и я изчака да се съвземе.

Оказваше се, че е бил прав да се колебае толкова дълго, преди да се появи отново покрай „Кооп“-а — животът с тази мацка никак нямаше да е лесен.