Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (26)

Глава 6

Жюлиет остана една седмица в Жирен, в къщата на Минет. Оказа се права — родителите й не дръзнаха да раздухват случката. Пристигнаха, почукаха на вратата, но след като тя отказа да им отвори, поеха обратно, мърморейки под нос, че утежнявала положението си, усмихвайки се напосоки към съседите, които наблюдаваха сцената, спотаени зад пердетата.

Жюлиет ги видя да се качват на ситроена. Жалки страхливци. Нямат дори смелостта да влязат със сила! Какви са тези мои родители, не е истина! Сигурно са ме сменили в родилния дом. Всъщност съм дъщеря на Сюркуф и на Скарлет… не може да съм тяхно дете. Ужасни смотаняци…

Никога не си ги беше представяла един върху друг, да се любят. Татко е безполов, мама няма клитор. Донесъл ме е щъркелът. В нейния случай това предположение й се струваше далече по-вероятно, отколкото евентуален полов контакт между родителите й.

Беше първата й караница с мама и татко и като всяко ново нещо й се стори приятно. Почувства се като нова. Живееше, както й харесва, в къща, която й напомняше детството. Разучаваше я, лежеше по гръб под огромния храст прещип, разперила ръце на кръст, наблюдаваше небето. На тавана попадна на старо пиано и се замисли за Луи. Изпита желание да се търкаля под прещипа с него. Да го провокира, да лази на четири крака, оголила венци, от устата й да текат лиги, да ръмжи. С него ставам кучка, курва, мръсница, без срам и без болка. Добре ми е. Не го обичам. Харесвам го. Той ме въвежда в една непозната Жюлиет, която проучвам ненаситно, но която не ми липсва, когато него го няма. Ето така би трябвало да се обича. Cosi, cosa…

Гаяр, Пенсон, Гаяр, Пенсон. Мечтаеше за единия, а се чукаше с другия. От Пенсон никакви новини, от дълго време. Трябваше да се примири с очевидното: не беше влюбен в нея. Но сърцето й не се предаваше и откриваше все нови и нови знаци, за да поддържа жива надеждата. Даваше имена на облаците и приемаше присъдата им. Ако облакът Пенсон изпревари облака Гаяр, Пенсон ме обича.

Облакът Пенсон винаги излизаше победител.

Или късаше листенцата на маргаритка: обича ме малко, много, лудо, страстно, никак. В зависимост от резултата решаваше за кого от двамата се отнася.

Защо обичам мъж, който не ми обръща внимание, любил ме е един-единствен път с ентусиазма на недоучен химик, провеждащ експеримент, и оттогава ме държи да мухлясвам в някаква стъкленица? Защо, питаше се тя, легнала под прещипа. Защо красавецът Рьоне? Защо Жан-Франсоа Пенсон? Какво толкова имат тези двамата, та се разтрепервам като лист, като ги видя, защо пред тях бледнеят оргазмите, до които ме докарва здравенякът Гаяр и по които толкова си падам?

Никак не съм наясно със себе си…

Поседя в къщата една седмица и я налегна скуката: отегчаваха я облаците, маргаритките, небето през клонките на прещипа, тишината в пустата къща. Липсваше й разтвореният вестник на баща й, докато самата тя яде пресен грах с моркови направо от консервата, без дори да я подгрее… Стаята й, леглото й, стълбището, което от магазина води право горе в апартамента, супникът на масата вечерно време, тирадите по адрес на синдикалиста Жерар Нику и самоубийците, които се хвърляха под влака. Във време, в което момичетата масово мечтаеха да напуснат родителите си, Жюлиет бе принудена да си признае, че все още се нуждае от тях. Понякога. Както снимката на бюфета в трапезарията, която поглеждаш по навик, минавайки покрай нея, и която ти носи спокойствие и сигурност.

Дори започна да се ослушва за шума на двигателя на ситроена. Беше готова да се сдобрят, но не искаше да направи първата крачка. И тъй като автомобилът така и не се появи пред вратата, измъдри компромисно решение: ще слезе в Питивие, ще отиде на улица „Курон“ и ще мине гордо и невъзмутимо покрай „Котаракът в чизми“. Да видим какво ще се получи.

Госпожа Тюил тъкмо подреждаше на витрината новите модели от есенната колекция, когато зърна Жюлиет. Хвърли етикетите с цените и се завтече подире й. Господин Тюил дълго време се размотаваше в склада, преди да приеме извиненията, които дъщеря му промърмори. Извиненията, но не и името на нехранимайкото, подписал пощенската картичка с Cosi, cosa.

Успокоена и с леко сърце, може да се каже дори щастлива, Жюлиет се качи на мотрисата за Париж. Това, което я очакваше, не беше толкова сладко. Безкрайните следобеди в кантората на Виртел… Игрите на гоненица в кабинета му, за да избегне домогванията на чевръстите му ръце… На всичко отгоре не й бе платил обещаната комисиона за договора с Милал. Щеше да я получи на куково лято, в това беше сто процента сигурна. Морков, който размахваше под носа й, само и само да задоволи дяволските му апетити.

В университета имаше опасност годината да се окаже пълно повторение на предходната: избори на представители, за които на никого не му пукаше, комитети за действие, агресивни разсилни, постоянни проверки на входа, депресирани преподаватели… Разочарованието беше пълно. Особено за онези, които бяха повярвали в май ’68, защото Жюлиет изобщо не се вълнуваше от университета. Той беше за успокоение на родителите. И евентуално, за да размахва някаква диплома под носа на бъдещите работодатели.

Облакътена на прозореца на мотрисата, тя си припомняше предишното си пътуване към Париж. Рьоне красивият, отворил рана в сърцето й, илюзията й за триумф, а всъщност нищо повече от бягство…

Този път се връщаше на познато място, пътуваше към улица „Плант“. Към съветите на Режина, невинността на Унгрун, енергията на Мартин и самоувереността на Бенедикт. Приятелството е хубаво нещо, от всяка вземам най-доброто.

Много харесваше живота, който си бяха устроили, въпреки че Бенедикт я нервираше с високомерието си. По случай първия си репортаж бе разпратила картички от Ирландия на цял Питивие. „Аз да не би да поръчах да напечатат съобщения за свръхлекия бетон!“, недоволстваше Жюлиет.

Първа скочи на перона, когато влакът спря на гара Аустерлиц.

Париж! Париж! Приключението продължаваше. На 1 септември в четиринайсет и трийсет премина през входната врата на „Пробетон“. Разцелува Изабел, която възбудено й съобщи, че се била влюбила в инструктор по гмуркане по време на ваканцията, прекарана в „Клуб Медитеране“. Наскоро той се преместил в Париж и планирали да се сдобият с много водолазчета. Беше се разхубавила, придобила бе карамелен тен и постоянно се смееше без причина.

Щастливо влюбена, отбеляза Жюлиет с лека завист. На етажа на Виртел атмосферата не беше толкова радостна. Шефът се бе върнал днес сутринта в лошо настроение. Едва я поздрави и веднага й връчи куп писма за печатане. В резултат на което отново се озова на партера. Три дни минаха в този дух. Жюлиет стоеше на телефона, докато Изабел тракаше писмата на машината и бълнуваше за своя водолаз. После Виртел я повика в кабинета си и попита дали на следващия ден е свободна за обяд.

Жюлиет набързо си направи сметката: ако я канеше на обяд, нямаше от какво да се опасява, а и щеше да се възползва от случая да му припомни за обещаната комисиона.

Заведе я в „Пор Сен-Жермен“.

Изчака да се насладят на стридите и на обезкостения калкан със сос от бяло вино. Разказваше за почивката си в Гърция, за пътуванията по островите, за екипажа. Със същия успех можеше да ми бутне в ръцете туристическа брошура, мислеше Жюлиет, какъв е смисълът да ме мъкне чак дотук, за да ми говори за Цикладите и Спорадите.

След като поднесоха кафето, той най-сетне се прокашля.

— Хм, хм…

Жюлиет почувства как стомахът й се свива.

— Мила моя Жюлиет, не ви поканих, за да ви говоря за почивката си, както се досещате.

Жюлиет кимна.

— Почти година, откакто работим заедно. Заложих много на вас и…

— Надеждите се оправдаха — прекъсна го Жюлиет.

— Не ме прекъсвайте. Вие сте съобразителна и си давате сметка, че не съм ви назначил единствено заради качествата ви на документалист.

„Сега я втасахме!“, каза си Жюлиет, Изабел беше права. Стомахът й се превърна в огромен възел.

— … Имам други планове за вас.

— По този повод исках да ви напомня за комисионата.

— Цъ, цъ… оставете ме да се изкажа!

Гърлото й се сви и тя остави вилицата си в чинията.

— Назначих ви, за да доставя удоволствие на Режина, това е факт. Режина е моя дългогодишна и много скъпа приятелка.

Хайде, давай, чичка, давай.

— … Намирам, че сте изключително съблазнителна. Дори ви досаждах известно време, но вие изкусно ме поставяхте на мястото ми… много находчиво, длъжен съм да призная.

Странно: като го гледам, седнал в ресторанта, с навъртащите се покрай нас сервитьори с папийонки, които непрекъснато повтарят „господине, господине“, не ми изглежда толкова смотан, колкото в кабинета му.

— Което отлично разбирам. Аз съм доста по-възрастен от вас и…

Търсеше думите си. Без да пелтечи и мънка, с вид на прилежен даскал по френски, който се колебае между словосъчетанията „користен ласкател“ или „долен подмазвач“.

— … нямах нищо интересно да ви предложа. Но вече ви споменах, че имам други планове за вас. Както виждате, били сте напълно права да не се поддавате, затова сега, Жюлиет, вие се превърнахте в нещо много по-ценно за мен. Започнах да мисля за вас под съвсем различен ъгъл.

Той се усмихна и поръча две кафета.

— Вие не си давате сметка за собствената си цена, Жюлиет.

Един път и той да каже нещо вярно. Започна да й става едва ли не интересен.

— Имам други амбиции за вас. Аз притежавам предимства, които ви липсват: опит, идеи и най-вече пари. Много пари. Имам подкрепата на банките и наскоро подписах редица големи договори. Искам да ви предложа договор, Жюлиет. Правя ви делово предложение. С отлично финансово обезпечение, с много пари, ако се окажете достатъчно хитра.

Сърцето на Жюлиет подскочи. Най-сетне. Ще грабна голямата печалба. Ще ми предложи да работя заедно с него по договора с Милал или процент върху всяка реализирана сделка, или…

Той й намигна и протегна ръка през масата. Жюлиет се поколеба, но му подаде ръката си. Отпусна се. С първите си големи мангизи щеше да покани Луи на вечеря. И Режина, и Мартин… Щеше да напусне университета и…

— Ще пием ли за нашето съдружие? — предложи Виртел.

Чукнаха се.

Главата й леко се замая. От бялото вино, не носеше на бяло вино.

— Кога започваме? — попита тя във внезапен прилив на смелост.

— Не искате ли първо да разберете точните клаузи на договора?

— Добре, слушам ви.

Тя изправи гръб, сключи ръце на масата, погледна го със сериозно изражение.

— Ще бъда точен. В бизнеса винаги… дори в този случай, когато става въпрос за един по-специален договор…

Жюлиет сбърчи вежди. Да не би вече да се опитваше да я измами? Нямаше да подпише нищо, без да се консултира с адвокат. Ще помоли Режина да й препоръча някой свестен.

Той допи кафето си и продължи:

— Даваш — получаваш: ставаш ми любовница и аз те издържам. Луксозно. Както нито един от приятелчетата ти не може да си го позволи. Месечна издръжка от пет хиляди франка, апартамент в шестнайсети район, той е налице, нуждае се само от леко освежаване, кола, в замяна искам две посещения на седмица, един уикенд на месец и осем дни ваканция в годината.

Зяпнала от удивление, Жюлиет не помръдна. Беше си представяла какво ли не, само не и договор за секс. Моите свежи и новички двайсет години срещу неговите петдесет, фрашкани със златни кюлчета.

Тя се отпусна бавно и безмълвно на стола си. Той взе мълчанието й за съгласие и продължи:

— … И още нещо: всяка година ще ти давам премия — бижу, кожено палто, картина, акции, за да нямаш усещането, че се обезценяваш. Това ще бъде коледният ти подарък.

Той широко се усмихна, удовлетворен от офертата. Запали угасналата си пура. Поръча още едно кафе и сметката.

— Разбира се, свободна си да имаш личен живот, при условие че не нарушава договорката ни. Ще правиш каквото искаш, не ме интересува. Ето това е, Жюлиет, вече си наясно. Искам да ми дадеш отговор след една седмица.

Сервитьорът донесе сметката. Той я уреди. Остави голям бакшиш: банкнота от петдесет франка, която намачка, преди да я хвърли върху останалите пари. Сервитьорът благодари с поклон. Виртел помоли да му донесат палтото.

— А, да не забравя! Няма смисъл да се връщаш на работа. В този плик съм сложил заплатата ти за септември. За целия месец, след като вече е започнал, значи трябва да се заплати, както се плаща паркирането. Сега вече няма да има нужда да работиш. Ще си живееш като кралица!

Той й намигна откровено и неприкрито, ухилен до уши, и остави един плик на масата.

— Значи се договорихме: след седмица на същото това място, по същото време и по същия повод, а?

Той отново се усмихна. Взе ръката й и я целуна. Тя безучастно се остави на допира на устните му. Усмихната, гардеробиерката чакаше с дрехите им. Той се облече и пъхна петдесет франка в ръката й.

— Госпожицата ще си вземе якето на излизане, така ли? — осведоми се жената.

— Не, оставете го тук. Така е много добре… Хайде, хайде.

Той се наведе към Жюлиет.

— Доскоро, скъпа.

— Довиждане, господине.

— От сега нататък ще трябва да ми казваш Едмон!

Той леко я целуна по косата, изправи се, на вратата се обърна и й махна с ръка за довиждане.

— Госпожицата ще поръча ли още едно кафе? — мазно я попита оберкелнерът.

Жюлиет го отпрати с жест и хвана с две ръце главата си. Каква тъпачка! Мръсна, омърсена, така се чувстваше. И сразена.

Цялата тази работа с назначението й беше едно голямо недоразумение. Беше го оставила да се задълбочи. Сега вече историята приключи, както беше започнала, и недоразумението така си и остана неразсеяно.

Днес си плати. Кеш. Стоеше, хванала с две ръце главата си, и изпитваше усещането, че е затънала в кал.